Битолски революционен окръг

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Печат на Битолския революционен окръг на ВМОРО
Призовка от Втори революционен окръг за внасяне в касата на Македоно-одринските тайни революционни комитети на 40 турски лири, 27 юли 1900 г.

Битолският революционен окръг на Вътрешната македоно-одринска революционна организация е част от структурите на революционната мрежа и обхваща Битолския вилает на Османската империя. Битолският окръг е най-добре организиран, снабден и въоръжен, масово въстава по време на Илинденско-Преображенското въстание, поради което и най-сериозно пострадва при потушаването на въстанието. Постепенно се съвзема и дава сериозен отпор на гръцката и сръбската въоръжени пропаганди.

По време на Балканската война дейците на битолския окръг подпомагат настъплението на сръбските и гръцките армии срещу Османската империя. През Междусъюзническата война и Първата световна война бившите дейци на окръга подпомагат българската войска. След възстановяването на ВМРО през 1919 година революционните мрежи на окръга се възстановяват, макар територията да е поделена между Кралство Югославия и Кралство Гърция.

1894 – 1903[редактиране | редактиране на кода]

Начални стъпки[редактиране | редактиране на кода]

Окръжно до районните ръководни тела от Главния щаб на II македоно-одрински революционен окръг в състав Борис Сарафов, Дамян Груев и Анастас Лозанчев, с което се информират за решенията на Смилевския конгрес, 14 май 1903 г.

След учредяването на ВМОРО в Солун на 23 октомври 1893 година Даме Груев започва обиколка в Битолско, където основополага революционни комитети на организацията. Последователно учреждава комитети в Прилеп, Битоля, Ресен на 27 октомври 1894 година организира Ресенски конгрес[1] и накрая в Охрид. Към организацията се присъединяват и видните революционери Пере Тошев през октомври 1894 година и Гьорче Петров през 1896 година, които спомагат за бързото разрастване на ВМОРО[2]. Те представляват Битолския окръг на Солунския конгрес от 1896 година, на който са определени границите на отделните революционни окръзи. Прилепският революционен район получава специален статут, с който може директно да контактува с централения комитет на ВМОРО.

През 1898 година Павел Христов създава революционен комитет в Костур, а през учебната 1899 – 1900 година Георги Попхристов организира революционен комитет в Лерин с председател Филип Георгиев. През 1899 година Даме Груев е интерниран от османската власт в Битоля, където по-активно се заема с дейността по организирането на окръга, подпомаган от Тома Николов, Георги Пешков и Аце Дорев. Засилват местния комитет и агитацията в околните села. През 1900 година в Битоля пристигат Васил Пасков, Михаил Герджиков и Славейко Арсов, които организират първото печатно издание на ВМОРО. Започва закупуването на материали, а в Костурско започва да действа харамийската чета на Коте Христов и в Леринско се устройва и първата агитаторска чета в на Марко Лерински. Фактическият ръководител на окръга Даме Груев е затворен в битолския затвор през август 1900 година, след което Анастас Лозанчев поема ръководството[3]. През 1900 година Лазар Киселинчев и Васил Чекаларов организират таен канал за закупуване и пренасяне на оръжие от Гърция в Югозападна Македония. През 1901 година избухва Иванчовата афера в Костурско, при която много местни дейци са арестувани и голямо количество оръжие е иззето. През 1902 година Гоце Делчев осъществява обиколка в Костурско. По-късно същата година ръководителите на ВМОРО в района осуетяват опита на Анастас Янков от ВМОК да вдигне въоръжено въстание.

През 1900 година Никола Русински е изпратен от Гоце Делчев да организира Битолския революционен окръг като войвода на агитаторска чета. Развива бойната подготовка на четниците в Демирхисарско, Крушовско, Кичевско[4] между 1900 – август 1901 година, Прилепско от август до ноември 1901 година, Охридско и Стружко от ноември 1901 до декември 1902 година, Битолското поле и Мариово до 1903 година[5]. В четата си Русински се обучават Йордан Пиперката, Велко Марков и Гюрчин Наумов-Пляка – крушовски войводи, Ванчо Сърбаков, поречки войвода, Тасе Христов – малешевски войвода, Георги Сугарев и други. Избран е нов окръжен комитет с председател Георги Попхристов, секретар Георги Сугарев, касиер Аце Дорев, съветници: Анастас Лозанчев, Георги Пешков и Недялко Дамчев. В битолския градски околийски комитет влизат Александър Ефтимов, Кирил Лозанчев, Лука Джеров и други[6]. Между 31 декември – 1 януари 1902 година се провежда конференция свикана от Гоце Делчев в Загоричани, на която присъстват Михаил Николов за Костур, Андрей Кожухаров за Лерин, Георги Попхристов за Битоля и Михаил Чеков, а от войводите присъсват Марко Лерински, Васил Чакаларов, Лазар Поптрайков, Пандо Кляшев, Славейко Арсов и Кузо Стефов[7]. В навечерието на въстанието Владимир Бояджиев е назначен за директор на охридските училища и е избран за ръководител на революционния комитет.[8]

През февруари 1902 година започва Йосифовата афера, като е разбит един от каналите за пренасяне на оръжие за Битолско, Крушовско и Прилепско, а много легални дейци на организацията са арестувани. Сериозно пострадва прилепския район, където са арестувани 96 души. Всичките арестувани са освободени едва през февруари 1903 година след сключването на Пъдарските реформи[9]. През март 1903 година организацията понася тежък удар в Леринско като след предателство са убити войводите Евстрати Дачев, Георги Папанчев, Васил Попов, Силян Пардов и Петър Тинев, а в резултат на последвалите афери са заловени над 300 пушки[10].

Граници[редактиране | редактиране на кода]

  • Прилепски район
  • Битолски район
  • Ресенски район
  • Охридски район
  • Лерински район
  • Костурски район
  • Кичевски район
  • Крушевски район
  • Демирхисарски район

Илинденско-Преображенско въстание[редактиране | редактиране на кода]

Подготовка[редактиране | редактиране на кода]

Знаме на Битолски Демирхисар.
Знамето на Стружката чета.

След взетото решение за вдигане на въстание в Македония от Солунския конгрес през януари 1903 година в Смилево се насрочва конгрес на Битолския революционен окръг.

План за действие и преорганизация на районите[редактиране | редактиране на кода]

Първи въстанически окръг „Пелистер“

  • Пелистерски район
  • Смилевски район
  • Лерински район
  • Костурски район
  • Долнопреспански район
  • Ресенски район
  • Охридски район
  • Демирхисарски район
  • Кичевски район
  • Крушевски район
  • Прилепски район
  • Поречки район

Борба с чуждите пропаганди, Младотурската революция, Войни за национално обединение[редактиране | редактиране на кода]

При потушаването на въстанието окръгът най-силно пострадва. Същевременно в северните части на Битолско се активизират четите на сръбската пропаганда в Македония, а в Костурско и Леринско гръцката въоръжена пропаганда в Македония. Реалното ръководство поема войводата Георги Сугарев, а след смъртта му през 1906 година тройката Димко Могилчето, Трайко Краля и Иван Димов Пашата[11].

На Прилепския окръжен конгрес Пере Тошев и Гьорче Петров се противопоставят на Даме Груев за политиката на водене на организацията. Отделно в окръга се обособява група на сарафистите, т.е. поддръжниците на Борис Сарафов. Избрано е ново ръководство на окръга в състав Милан Матов, Петър Нешев и Михаил Ракиджиев – легални членове и Петър Ацев, Павел Христов и Пандо Кляшев – нелегални[12]. През 1906 и 1907 година се провеждат два битолски окръжни конгреса. През 1907 година членове на окръжния комитет са Петър Ацев, Павел Христов и Милан Матов[13]. На 14 юли 1907 година се провежда най-голямото сражение след Илинденско-Преображенското въстание между чети на ВМОРО и редовната османска армия на връх Ножот (виж: Битка на Ножот). След преговори между Милан Матов и представители на Младотурците дейците на ВМОРО в Битолско участват в Младотурската революция и се легализират на 17 юли 1908 година в село Цапари.

Вече легализиралите се членове на ВМОРО започват участието си в легалните политически партии Съюз на българските конституционни клубове и Народна федеративна партия (българска секция). През 1910 година османските власти провеждат обезоръжителна акция сред българското население, при която са извършени много репресии. Още през 1908 година Алексо Стефанов, Георги Касапчето и Трайко Краля правят опити да въстановят активността на ВМОРО.

През Балканската война бившите революционери от ВМОРО активно подпомагат сръбското и гръцкото настъпление в окръга, след което мнозина от тях са репресирани, арестувани или убити от новите власти. През септември 1913 година бушува съвместното българско-албанско Охридско-Дебърско въстание, потушено при съвместни действия на сръбската и гръцката армии. През Междусъюзническата и Първата световна войни революционерите подпомагат или се вливат в редовете на българската армия.

1920 – 1934[редактиране | редактиране на кода]

  • Битолски революционен окръг
    • Костурска околия
    • Битолска околия
    • Прилепска околия
    • Крушевска околия
    • Кичевска околия
    • Охридска околия
    • Стружка околия
    • Дебърска околия
    • Ресенско-Преспанска околия

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. „ВМОРО през погледа на нейните основатели“, Военно Издателство, София, 2003 г., стр.20 (Спомени на Даме Груев)
  2. „ВМОРО през погледа на нейните основатели“, Военно Издателство, София, 2003 г., стр.62 – 63 (Спомени на Христо Татарчев)
  3. „ВМОРО през погледа на нейните основатели“, Военно Издателство, София, 2003 г., стр.26 – 27 (Спомени на Даме Груев)
  4. в. „Нова Зора“, брой 30, 29 юли 2008
  5. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893 – 1934). Биографично-библиографски справочник. София, 2001, стр. 146.
  6. Спомени на Георги Попхристов [1]
  7. Спомени на Георги Попхристов [2]
  8. Алманах на българските национални движения след 1878 г., Академично издателство „Марин Дринов“, София: 2005 г., стр. 268 – 269
  9. Спомени на Георги Попхристов [3]
  10. Спомени на Георги Попхристов [4]
  11. Илюстрация Илинден, бр.26, стр.5
  12. Спомени от моето минало, Тома Николов, Изд. на Отеч. фронт, София, 1989
  13. Георгиев, Величко, Стайко Трифонов, История на българите 1878 – 1944 в документи, том 1 1878 – 1912, част втора, стр. 475 – 481., „Българските революционни чети в Македония според доклад на А. Тошев до министъра на външните работи и изповеданията Д. Станчов“
     Портал „Македония“         Портал „Македония