Направо към съдържанието

Цапари

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Цапари
Цапари
— село —
      
Герб
Църквата „Свети Георги“ в селото
Църквата „Свети Георги“ в селото
41.0558° с. ш. 21.1781° и. д.
Цапари
Страна Северна Македония
РегионПелагонийски
ОбщинаБитоля
Географска областГяваткол
Надм. височина1005 m
Население493 души (2002)
Пощенски код7313
МПС кодBT
Цапари в Общомедия

Ца̀пари (на македонска литературна норма: Цапари) е село в Северна Македония в община Битоля. В 2002 година селото има 493 жители.[1]

География

[редактиране | редактиране на кода]
Кажани (вляво) и Цапари (в дъното) през Първата световна война

Селото е разположено на 15 километра западно от Битоля в северното подножието на планината Баба (Пелистер), в областта Гяваткол, по пътя към Ресен. Цапари е планинско село на надморска височина от 1005 m. От Пелистер извира Цапарската река, която в Цапарското поле се влива в река Шемница.[1]

История

[редактиране | редактиране на кода]

В местността Манков лък край Цапари се намират останки, които според местното предание са от град, съществувал на това място. Съгласно легендата градът е бил изоставен след чумна епидемия (наричана панукла). На юг от селото се намира така нареченото Кале на Крали Марко.[2]

Легенда за името на селото гласи, че жителите отглеждали много кози, които викали със специфичната дума цап и жителите на околните села започнали да ги наричат цапарци, а селото Цапари.[1]

В Османската империя

[редактиране | редактиране на кода]

Първото споменаване на Цапари е от 1622 – 1623 година. До началото на XIX век, според предание, селото се е намирало в местността Чифлик, след което се е преместило на сегашното си място. До XX век традиционен поминък на местните жители е правенето на дървени въглища (кюмюрджийство).

В края на XIX век Цапари е голямо чисто българско село. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Цапаре (Tsaparé) е посочено като село в Ресенска каза с 210 домакинства и 585 жители българи.[3]

В селото функционира българско училище още от 70-те години на XIX век и селото е екзархийско. Според Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) селото има 230 къщи с 1420 души жители българи християни.[4] В „Битолско, Преспа и Охридско“ Кънчов пише:

„ Селяните са едни от най-събудените по тези места... Къщите са чисти, красиви, покрити с плочи и с широки дворове, пълни с плодовити дървета.[5] “

На Етнографската карта на Битолския вилает на Картографския институт в София от 1901 година Цапари е чисто българско село в Битолската каза на Битолския санджак с 250 къщи.[6]

Гробницата на падналите въстаници, снимана по време на Първата световна война
Девойки в носии от Цапари, 1904 г. Фото: Братя Манаки

Жителите на селото участват активно във въоръжената борба на ВМОРО срещу турската власт. Заедно с жителите на Гявато и Смилево Цапари е ядрото на Илинденското въстание в Битолско и селото дава няколкостотин въстаници. Над Цапари се води последната битка в околията. Във въстанието селото дава 96 (всичко 126) убити въстаници, най-много в цяла Македония.

Признателните цапарци изграждат през 1906 година в двора на църквата „Свети Георги“ костница, в която са прибрани костите на загиналите. През 70-те години на XX век те са преместени в центъра на селото, където е построен голям паметник, който стои в герба на Цапари. На задната страна на новия паметник са имената на загиналите в комунистическата съпротива.

По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Цапари има 1904 българи екзархисти и в селото работи българско училище.[9] Според учителя в селото Н. Василев през 1906 – 1907 година то има 285 къщи и 1600 жители българи. Една от причините за намаляване броя на жителите на Цапари след 1903 година е масовата емиграция в Америка. През 1907 година отвъд Атлантика живеят 162 преселници от Цапари.[10]

При избухването на Балканската война в 1912 година 9 души от Цапари са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[11]

В Сърбия

[редактиране | редактиране на кода]

Цапари силно пострадва и по време на сръбската окупация след началото на Балканската война. На 29 април 1913 година сръбският битолски околийски началник Яня Константинович заедно с офицера член на Църна рука Михайло Михайлович и двама сръбски войводи, 60 стражари и рота войници обсаждат Цапари, събират всички мъже и ги карат да предадат всичкото оръжие, скрито в селото. Селските свещеници и първенци, както и голяма част от селяните са подложени на инквизици и мъчения, при които умира Насе Гечев войвода на Цапарската чета в Илинденското въстание. Първенецът Трайче Ташков, въпреки преклонната си възраст, е пребит от Константинович и Михайлович, и оставен полумъртъв.[12] Преди да напуснат селото, един сръбски офицер казал, че сърбите мразели на първо място българите, после австрийците, а накрая турците. След това сръбските военни започват насилствено да записват цапарчани като доброволци за сръбската армия. Селото изпраща депутация се явява пред руския консул в Битоля да протестира, но той я предава на сръбските власти, които затварят трима цапарчани.

Първа световна война

[редактиране | редактиране на кода]
Глава на документ на Цапарската община, 1915 – 1918 г.
Учители и ученици от местното българско училище, 1909 г.

При българското управление по време Първата световна война заедно със Сърбци, Цапари образува малката Цапарска община в състава на Битолската селска околия. То има 1704 жители.[13]

По време на българското управление във Вардарска Македония в годините на Втората световна война, Стефан Туджаровски от Битоля е български кмет на Цапари от 17 март 1942 година до 3 септември 1942 година. След това кметове са Кръстю К. Лещаров от Охрид (3 септември 1942 – 20 октомври 1942) и Никола П. Стойков от Вощарани (22 февруари 1942 – 9 септември 1944).[14]

След Втората световна война

[редактиране | редактиране на кода]

Селото е освободено от сръбската власт през април 1941 година, когато Югославия рухва под ударите на Нацистка Германия. Цапари заедно с цяло Битолско за 3 години до 1944 година влиза в границите на българската държава, след което отово попада в нова комунистическа Югославия. В края на 50-те години огромна част от населението на Цапари – над 2000 души емигрират отвъд океана, предимно в Австралия.

В 1953 година селото има 1809 жители. Селото има фолклорен ансамбъл, хор и различни спортни клубове. В 1961 година жителите му са 1618.[1] Най-много изселници от Цапари има в Битоля, Скопие, Охрид, Прилеп, Европа, САЩ (първият цапарец емигрира в 1895 година), Канада и Австралия (първият цапарец емигрира в 1920 година).[1] Според преброяването от 2002 година селото има 493 жители северномакедонци.[15]

Националност Всичко
северномакедонци 493
албанци 0
турци 0
роми 0
власи 0
сърби 0
бошняци 0
други 0

До 2004 година Цапари е център на община Цапари.

На Василица, 14 януари, се провежда Цапарският карнавал с маски.[1]

Българско военно гробище

[редактиране | редактиране на кода]
 Основна статия: Българско военно гробище (Цапари)

През Първата световна война Цапари е на фронтовата линия и край селото са погребани 214 български войници и офицери. През 2004 година гробището в Цапари става първото официално признато българско военно гробище на територията на Северна Македония. Седемте паметника на български офицери, погребани в двора на църквата „Свети Георги“ са единствените запазени от хилядите български офицерски паметници на територията на днешна Северна Македония.[16]

Забележителностти

[редактиране | редактиране на кода]
Сваляне от кръста, стенопис в „Света Петка“

Личности

[редактиране | редактиране на кода]
Родени в Цапари
  • Апостол Гошев Лаков, български революционер от ВМОРО[17]
  • Апостол Тале, българин, православен, арестуван преди април 1904 година, обвинен във „включване в българската бунтовническа организация и борба против султанската войска“, осъден от Извънредния съд на 5 години каторга, лежал в Битолския затвор, амнистиран с общата амнистия от 12 април 1904 година[18]
  • Апостол Трайков, български революционер от ВМОРО[19]
  • Атанас Янко, арестуван през август 1903 година, обвинен в „употреба на оръжие против султанската войска“, осъден на доживотна каторга, заточен в Диарбекир, амнистиран с общата амнистия от 12 април 1904 година[20]
  • Борис Кочановски (1923 – 1944), югославски партизанин и деец на комунистическата съпротива във Вардарска Македония.
  • Владо Ласковски (1932 – 2007), журналист от Северна Македония
  • Георги Кръстев Андонов, македоно-одрински опълченец, четата на Алексо Джорлев[21]
  • Георги Симон, арестуван през август 1903 година, обвинен в „даване на укритие на българския комитет“, осъден на 3 години каторга, заточен в Диарбекир, амнистиран с общата амнистия от 12 април 1904 година[22]
  • Димитър Грозданов (1867 – 1908), български революционер и духовник
  • Димитър Стерьов, български революционер от ВМОРО[19]
  • Доне Ристе, арестуван през август 1903 година, обвинен в „употреба на оръжие против султанската войска“, осъден на доживотна каторга, заточен в Диарбекир, амнистиран с общата амнистия от 12 април 1904 година[20]
  • Драган Канатларовски (р. 1960), северномакедонски футболист и треньор
  • Ефтим Тодоров Стефанов, български революционер от ВМОРО.[19]
  • Иван Г. Китанов (Йонче Китин, ? – 1903), български революционер
  • Йован Капинков, български революционер от ВМОРО[17]
  • Иван Петров Трайков (1880 – след 1943), български революционер, деец на ВМОРО
  • Коле Наум, арестуван през август 1903 година, обвинен в „даване на укритие на българския комитет“, осъден на 6 години затвор в крепост, заточен в Диарбекир, амнистиран с общата амнистия от 12 април 1904 година[23]
  • Константин Белчев (1873 – 1945), български революционер и държавен деец
  • Лазар Гоше, арестуван през август 1903 година, обвинен в „употреба на оръжие против султанската войска“, осъден на доживотна каторга, заточен в Диарбекир, амнистиран с общата амнистия от 12 април 1904 година[20]
  • Лазар Димов Сорчев, български революционер от ВМОРО[19]
  • Любица Ачевска (р. 1957), северномакедонска дипломатка
  • Митре Бачваров, български революционер от ВМОРО[24]
  • Митре Връчковски (1921 – 1944), български партизанин
  • Митре Йованов Карамфилов, български революционер от ВМОРО[17]
  • Митре Наше Коджабашия, арестуван през август 1903 година, обвинен в „даване на укритие на българския комитет“, осъден на 6 години затвор в крепост, заточен в Диарбекир, амнистиран с общата амнистия от 12 април 1904 година[23]
  • Митре Петрев Трайков, български революционер от ВМОРО[19]
  • Михаил Мукев (1880 – 1919), български революционер
  • Михаил Радев, български революционер от ВМОРО, четник на Стефан Димитров[25]
  • Михаил Ташко, арестуван през август 1903 година, обвинен в „даване на укритие на българския комитет“, осъден на 6 години затвор в крепост, заточен в Диарбекир, амнистиран с общата амнистия от 12 април 1904 година[23]
  • Миял Китин, български революционер от ВМОРО[17]
  • Найдо Ставрев (? – 1903), български духовник и революционер
  • Насе Гечев (? – 1913), български революционер, войвода на чета по време на Илинденско-Преображенското въстание, убит от сръбските власти на 14 май 1913 година в Битолския затвор[26]
  • Наум Бочваров (1880 – след 1946), български революционер от ВМОРО[24]
  • Наум Върчков, български революционер от ВМОРО[24]
  • Науме Ласков, български революционер от ВМОРО[17]
  • Науме Сазданов, български революционер от ВМОРО[19]
  • Никола Гиков, български революционер от ВМОРО[27]
  • Никола Гошев Китин, български революционер от ВМОРО[17]
  • Павел Христов (1874 – 1922), български революционер и държавен деец
  • Петре Тале, арестуван през август 1903 година, обвинен в „даване на укритие на българския комитет“, осъден на 6 години затвор в крепост, заточен в Диарбекир, амнистиран с общата амнистия от 12 април 1904 година[23]
  • Петър Найдов Ангелков (1882 – ?), български революционер от ВМОРО[24]
  • Симеон Котев, български революционер, деец на ВМОРО, убит[28]
  • Сотир Христов Кукулов, български революционер от ВМОРО[17]
  • Стойче Барбутов, български революционер от ВМОРО[24]
  • Тасе Спиров Върчков, български революционер от ВМОРО,[24] според османските документи: българин, православен, арестуван преди април 1904 година,[29] обвинен във „включване в българскта бунтовническа организация и борба срещу султанската войска“, осъден от Извънредния съд на 5 години каторга, лежал в Битолския затвор, амнистиран с общата амнистия от 12 април 1904 година[18]
  • Ташко Георгиев Белчев, български революционер от ВМОРО[24]
  • Тодор Колев, български революционер, работи като революционен организатор, по време на Илинденско-Преображенското въстание е войвода на чета, ранен в края на въстанието се крие в Битоля[30]
  • Трайче Блажев, български революционер от ВМОРО, четник на Евстатий Шкорнов
  • Трайче Спасев Петров, български революционер от ВМОРО[31]
  • Христо Боримечков, български революционер, през Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година е начело на чета, която напада бейската кула в село Ротино[24][32]
  • Христо Вельов, деец на ВМОРО
  • Христо Зенгов (1881 – ?), деец на ВМОРО
  • Христо (Ристе) Мукев, български революционер, войвода на чета през Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година, която прекъсва телеграфа по пътя Превалец – Кажани (Бела чешма).[33][34]
  • Христо Симов, български революционер, през Илинденско-Преображенското въстание е войвода на четата от Цапари, сражава се с турски аскери при Цапари, Облаково и Гявато.[35]
  • Яне Върчов, български революционер от ВМОРО[24]
Починали в Цапари
  • Александър Георгиев Цветков, български военен деец, запасен подпоручик, загинал през Първата световна война[36]
  • Владимир Иванов Пискюлиев, български военен деец, поручик, загинал през Първата световна война[37]
  • Здравко Георгиев Цонов (Цонев), български военен деец, подпоручик, загинал през Първата световна война[38]
  • Иван Филипов Илиев, български военен деец, капитан, загинал през Първата световна война[39]
  • Иван Живов Димов (Дамянов), български военен деец, капитан, загинал през Първата световна война[40]
  • Марин Симеонов Димитров, български военен деец, капитан, загинал през Първата световна война[41]
  • Найден Георгиев Живков, български военен деец, поручик, загинал през Първата световна война[42]
  • Петър Димитров Пърпов, български военен деец, поручик, загинал през Първата световна война[43]
  • Петър Добрев Хубанов, български военен деец, запасен поручик, загинал през Първата световна война[44]
  • Цеко (Цено) Ламбрев Витков, български военен деец, подпоручик, загинал през Първата световна война[45]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ а б в г д е ж Цапари // Мој Роден Крај. Архивиран от оригинала на 8 декември 2017. Посетен на 11 ноември 2017.
  2. ↑ Етнография на Македония, т. II, София 1992, с. 52 – 53.
  3. ↑ Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 86 – 87.
  4. ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 239.
  5. ↑ Васил Кънчов. „Битолско, Преспа и Охридско. Пътни бележки“. София, 1890.
  6. ↑ Етнографска карта на Битолскиот вилает (каталози на населби, забелешки и карта во четири дела). Скопје, Каламус, 2017. ISBN 978-608-4646-23-5. с. 12. (на македонска литературна норма)
  7. ↑ Списъкъ на избититѣ лица // Илюстрация Илиндень XIV (2 (132). София, Издание на Илинденската Организация, февруарий 1942. с. 15.
  8. ↑ Или Найдо С. Обретков, неговата дъщеря Надежда Петрова се жени за Григор Петров от Герман, Преспанско, като и двамата са активни членове на македоно-българската църква и МПО „Александър Велики“ в Лорейн, Охайо; виж: Македонски алманахъ. Индианаполисъ, Индиана, САЩ, Централенъ Комитетъ на Македонскитѣ политически организации въ Съединенитѣ щати, Канада и Австралия, 1940. с. 371.
  9. ↑ Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 174-175. (на френски)
  10. ↑ Етнография на Македония, т. II, София 1992, стр. 52.
  11. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 886.
  12. ↑ Любенова, Лизбет. Последните български владици в Македония, Изток Запад, София, 2012, стр. 425.
  13. ↑ Списък на населените места в Македония, Моравско и Одринско, София 1917, с. 5., архив на оригинала от 7 април 2014, https://web.archive.org/web/20140407080653/http://statlib.nsi.bg:8181/isisbgstat/ssp/lister.asp?content=%2FFullt%2Fextpages%2FSNM_23_1917_1917%2FSNM_23_1917_1917_P%2A.pdf&from=1&to=150&index=%2FFullt%2Fextpages%2FSNM_23_1917_1917%2FSNM_23_1917_1917_index.pdf&cont=&type=%F1%F2%F0%E0%ED%E8%F6%E8, посетен на 11 февруари 2021 
  14. ↑ Списък на кметовете на градските и селски общини в присъединените към Царството земи през 1941-1944 година // Струмски. Посетен на 3 април 2022 г.
  15. ↑ Министерство за Локална Самоуправа. База на општински урбанистички планови, архив на оригинала от 15 септември 2008, https://web.archive.org/web/20080915015002/http://212.110.72.46:8080/mlsg/, посетен на 30 септември 2007 
  16. ↑ „Архангелова задушница и за героите извън отечеството“. Списание „Български войн“, брой 1 от 2006
  17. ↑ а б в г д е ж Јасмина Дамјановска. Илинденски сведоштва том II, дел II. Скопје, Државен архив на Република Македонија, 2016.
  18. ↑ а б Ѓоргиев, Драги (превод и коментар). Амнестираните илинденци во 1904 година. Скопје, Државен архив на Република Македонија. Институт за национална историја, 2003. ISBN 9980-622-43-4. с. 77. (на македонска литературна норма)
  19. ↑ а б в г д е Јасмина Дамјановска. Илинденски сведоштва том IV, дел I. Скопје, Државен архив на Република Македонија, 2017.
  20. ↑ а б в Ѓоргиев, Драги (превод и коментар). Амнестираните илинденци во 1904 година. Скопје, Државен архив на Република Македонија. Институт за национална историја, 2003. ISBN 9980-622-43-4. с. 27. (на македонска литературна норма)
  21. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 36.
  22. ↑ Ѓоргиев, Драги (превод и коментар). Амнестираните илинденци во 1904 година. Скопје, Државен архив на Република Македонија. Институт за национална историја, 2003. ISBN 9980-622-43-4. с. 29. (на македонска литературна норма)
  23. ↑ а б в г Ѓоргиев, Драги (превод и коментар). Амнестираните илинденци во 1904 година. Скопје, Државен архив на Република Македонија. Институт за национална историја, 2003. ISBN 9980-622-43-4. с. 28. (на македонска литературна норма)
  24. ↑ а б в г д е ж з и Јасмина Дамјановска. Илинденски сведоштва том I, дел I. Скопје, Државен архив на Република Македонија, 2016.
  25. ↑ „Дневник на четите, изпратени в Македония от пункт Кюстендил. 1903-1908“, ДА-Враца, ф. 617к, оп.1, а.е.1, л.9
  26. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893 – 1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 34.
  27. ↑ Јасмина Дамјановска. Илинденски сведоштва том I, дел II. Скопје, Државен архив на Република Македонија, 2016.
  28. ↑ Македонцитѣ въ културно-политическия животъ на България: Анкета отъ Изпълнителния комитетъ на Македонскитѣ братства. София, Книгоиздателство Ал. Паскалевъ и С-ие, Държавна печатница, 1918. с. 94.
  29. ↑ Ѓоргиев, Драги (превод и коментар). Амнестираните илинденци во 1904 година. Скопје, Државен архив на Република Македонија. Институт за национална историја, 2003. ISBN 9980-622-43-4. с. 76. (на македонска литературна норма)
  30. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893 – 1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 79.
  31. ↑ Јасмина Дамјановска. Илинденски сведоштва том III, дел II. Скопје, Државен архив на Република Македонија, 2017.
  32. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893 – 1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 21.
  33. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893 – 1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 111.
  34. ↑ Илинденски сведоштва. Одговорни уредници и составувачи Јасмина Дамјановска, Ленина Жила и Филип Петровски, Државен архив на Република Македонија, том IV, дел II, Скопјe, 2017, с. 781, 784.
  35. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893 – 1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 151.
  36. ↑ ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 466, л. 1, 2; а.е. 279, л. 88
  37. ↑ ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 227, л. 15; оп. 1, а.е. 323, л. 13; оп. 3, а.е. 16, л. 11
  38. ↑ ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 446, л. 1, 2; а.е. 279, л. 29
  39. ↑ ДВИА, ф. 39, оп. 3, а.е. 19, л. 13
  40. ↑ ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 466, л. 1, 2; а.е. 279, л. 43
  41. ↑ ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 220, л. 5, 6
  42. ↑ ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 446, л. 2, 3; оп. 3, а.е. 16, л. 44
  43. ↑ ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 1, л. 19, 20; оп. 3, а.е. 16, л. 51
  44. ↑ ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 466, л. 2, 3; оп. 3, а.е. 279, л. 81
  45. ↑ ДВИА, ф. 39, оп. 3, а.е. 19, л. 1; а.е. 16, л. 68
     Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Цапари&oldid=12718208“.