Диабазис

Диабазис (на гръцки: Διαβάσησ, Διάβασις^[1]) е равнинна местност – място за армейска дислокация (στρατόπεδον – букв. „поле за войски“) с „апликтон“^[2] на 50 км западно от Константинопол.

Свързано е със събития във византийската и в българската военна история. Името е от гръцки със значение на „преход“, „двубрежие“, „проход“, „брод“.^[3]^[4]

География

Диабазис се намира в Чаталджанското поле след Анастасиевата стена в подстъпите на Цариград между с. Плая (дн. Bahşayiş Köyü – Бахчеиш кьой) в най-северния край на лагуната Голямочекмедженско езеро (Büyükçekmece, Боюкчекмедже – Голямо чекмедже) и селището Чаталджа, където р. Атира (Αθυρα) се съединава с р. Черна вода (гр.: Μελάς – Мелас; тур.: „Karasu Deresi“ – Карасу Дереси) в долното течение на последната, известна днес като Чемшир дере (Çamaşır Deresi) при вливането ѝ в споменатата лагуна на Мраморно море.^[5]^[6]

История

Там на 15 километра западно от Регион (Ризион, дн. с. Малко чекмедже, Küçükçekmece при Сан Стефано), е стояла превзетата и разрушена от Крум Страшни в края на юли 813 г. крепост Атира (където е имало и седалище на епископство) при устието на едноименната ѝ река, вливаща се в началото на блатистата част в долното течение на р. Черна вода, изтичаща се в Голямочекмедженско езеро. Над това устие на р. Атира е стоял каменен мост-крепост Порос (Πορος), съеднинявайки двата бряга, знаменит по своето устройство и укрепление, чиито вход и изход били защитени с по военна кула, който също е презвет и кулите са разрушени от българския владетел.^[5]^[7]

През есента на 823 г. пред Константинополските стени българската армия, пратена от Омуртаг пред Цариград да му помага, установява лагера си при Акведукта на града^[8] (в равнината Кидукт, т.е. акведукт) източно до Хараклея пропонтидска под Цариград), където разбива съкрушително многохилядната ромейска войска на малоазийския претендент за император Константин VI (Тома Славянина).^[9] Той оттегля остатъците от разбитите си войски в Диабазис.^[10] Там е нападнат от правителствените византийъски сили, командвани от Катакила и Олвиан. Тома повежда атаката с план да ги примами в капан чрез инсценирано отстъпление, но военната му хитрост не успява, а немалко от войниците му минават на страната на противника.^[11] Претендентът Константин VI Тома губи битката и с останалите си лоялни хора побягва в Аркадиопол, където те го предават на враговете му и той е жестоко инквизиран и убит в Цариград.^[6]

През 917 г. по заповед на императрица Зоя Карбонописна (Зоя Чернооката)^[12] с Арабския халифат е сключен мир и в Диабазис е събрана византийската армия от всичките теми на Византийската империя в Азия и Европа. Преди нашествието в България ромеите полагат клетва^[13] пред специално донесения пазен в Цариград и открит от императрица Елена свещен кръст, на който бил разпнат Христос. След това „цялата войска се втурнала срещу българите“, което завършило с пълния ѝ разгром от българската армия, командвана лично от цар Симеон Велики в битката при Ахелой на 20 август 917 г.^[14]

Там на 12 ноември 1912 г. в 13 часа започват преговорите в с. Плая (Bahşayiş – Бахчаш кьой), стоящо на северния край на Голямочекмедженско езеро и в южния край на Чаталджанската позиция на Българската армия пред турските войски, държащи отсрещното през полуострова село Хастане махалеси. На 20 ноември същата година в щабния салон-вагон на Фердинанд I (докаран от гара Чаталджа на железопътния мост над река Черна вода (Кара-су) в 20 ч. от Стоян Данев) се срещат българската делегация в лицето на генералите Михаил Савов и Иван Фичев (представляващи интересите също на Сърбия и Черна гора) и турската делегация (ръководена от главнокомандващия Назим паша и включваща Мустафа Решид паша – министър на търговията и земеделието, полковника от Генералния щаб Али Риза бей и др.) е сключено Първото примирие при Чаталджа през Балканската война.^[15]

Източници

Портал „Военна история на България“

[1] „Култура Варна през VІ – VІІІ век в контекста на общоевропейския модел за преход от античност към средновековие“, ст.н.с. д-р Павел Георгиев

[2] Апликтон (арlikton, aplikt) – ромейски, напълно подобен на римския пълномащабен стационарен военен лагер, предназначен като правило да се събират и тенират основните сили на армията и обучение на всички известни във военната практика и техника на оборудване. Той би могъл да се превърне в постоянен форт (Fosat, minsurator, minsor). Има 4 врати и съответно 4 маршови пътя, делящи пространството му – от изток на запад и от север и на юг. Ширината на пътищата е колкото 5 ездача. Вътрешното планировъчно площоразпределение е следното: по периметъра се помещава пехотата, в средата – кавалерията, срещу вратите на лагера са копиеносците моновлати заедно с токсоти и сфендонити и наоколо пикети-колове вигла („часы“) и керкети. – Терминологичен исторически речник «Харьков „Майдан“ УДК 94:008 (100) „03/14“ (075.8) ББК 63.3(0)4-9я73 С 65. Печатается по решению Ученого совета Харьковского национального университета им. В. Н. Каразина // Архивиран от оригинала на 2017-03-18. Посетен на 2017-06-30.

[3] АА Богатырев, О полилогичности диалога в свете его философского толкования

[4] Историческа Мездра

[:0-5] а ^б Златарски, Васил Н. История на Първото българско Царство. I. с. 355

[:1-6] а ^б ГИБИ, т. 6, с. 234

[7] Jireek, Die Heerstrasse, S. 53 и 102. – Tomaschek, стр. 48 – 49

[8] ГИБИ, т. 7, с. 166

[9] ГИБИ, т. 6, с.232 – 236

[10] ГИБИ, т. 4, с. 331

[11] Липшиц Е.Э. „Восстание Фомы Славянина и византийское крестьянство на грани VIII—IX вв.“

[12] ГИБИ, т. 5, с. 161

[13] ГЕБЕ, т. 6, с. 249

[14] ГИБИ, т. 5, с. 128

[15] Г. Марков. „Оздравяване чрез преговори, България в Балканския съюз срещу Османската империя, 1912 – 1913 г.“, Глава втора

[1]

[2]

[3]

[4]

[5]

[6]

[7]

[8]

[9]

[10]

[11]

[12]

[13]

[14]

[15]