Добрин Петков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Добрин Петков
български диригент

Роден
Починал
10 февруари 1987 г. (63 г.)
Националност Флаг на България България
Семейство
Баща Христо Петков
Майка Цветана Зографова-Петкова
Добрин Петков в Общомедия

Добрин Христов Петков е български диригент.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Произход[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 24 август 1923 г. в Дрезден, Германия, където родителите му временно пребивават по здравословни причини.

Неговият баща Христо Добрев Петков (1893 – 1982), роден в София, е син на държавния и политически деец Добри Петков. Завършва право във Франция, където паралелно изучава и музика. Впоследствие се връща в България и се занимава с цигулкова педагогика до края на живота си.

Майката на Добрин Петков, Цветана Николова Зографова-Петкова (1899 – 1988), родена в Кюстендил, е една от дъщерите на активен участник в Македонското освободителното движение – часовникарят Никола Зографов. Учила е пеене във Виена. След завръщането си в България е примадона в Оперетния театър в София. Сключвайки брак с Христо Петков става учителка по музика и започва да концертира като камерна певица.

Образование и професионална дейност[редактиране | редактиране на кода]

Музикалното си образование Добрин Петков започва през 1927 г. при своя баща, като до 1932 г. учи цигулка и участва в продукции и концерти.

През 1933 г. изнася първата си самостоятелна концертна програма като цигулар и пианист – акомпанятор. През 1935 г. дирижира детските опери „Сватбата на Мишока Мики“ и „Иванко“ в София и Белград. За последното е провъзгласен за почетен член на Белградската опера за 10 години. Същата година дава 20 самостоятелни концерта в България, както и един съвместен с Панчо Владигеров през 1937 г. в Белград. От 1937 до 1939 учи цигулка, пиано, композиция и диригентство в Royal College of Music в Лондон.

През 1944 г. отслужва военната си служба и е ранен с куршум в крака на фронта при Страцин, вследствие на което е уволнен. В периода 1946 – 1947 завършва Държавната музикална академия в София със специалност диригентство и композиция. На 1 декември 1950 г. е назначен за диригент в Русе. Работи като оперен и симфоничен диригент. Като педагог работи с всеки оркестрант и певец индивидуално. Като инструменталист–цигулар е солист в редовните концерти и член на квартет. За тези пет години резултатите са 143 оперни представления и над 100 концерта в Русе.

На 1 септември 1956 г. е назначен за диригент в Пловдивския държавен симфоничен оркестър, а от 16 юни 1962 г. е назначен за първи диригент на Софийска държавна филхармония и главен диригент на Софийска народна опера едновременно, по съвместителство. По свое желание той се отказва от заплатата си на второто място (Операта) и работи безвъзмездно, считайки че няма право на такъв приход, а също и отстоявайки нежеланието си да работи на тази длъжност. Заедно със Софийска филхармония имат турнета в Бейрут и Дамаск, в Гърция, Италия, Франция, СССР. Напуска филхармонията през 1969 г., след което следват 4 години, през които е хоноруван преподавател в Консерваторията.

Гостува многократно във всички български оркестри, както и в Унгария, Полша, Чехия, СССР, Куба, ГДР. В Пловдив поставя „Вълшебната флейта“. За втори път се връща като главен диригент в Пловдивския държавен симфоничен оркестър, където остава до смъртта си. Участват в турнета в ГДР, Чехия, Испания, Италия, СССР, Венецуела, Румъния, Гърция, Куба. През 1981 г. свирят във Франция в зала „Chatelet“, където са поканени заедно с Чикагската, Лионската, Берлинската и Бостънската филхармония. През 1986 г. прави поредната оперна постановка в Пловдив – „Отело“ от Верди. На него принадлежат и много първи изпълнения на български и чужди произведения. Особено внимание обръща на българските творци:

За чуждите автори има кой да се грижи. За нашите трябва да се погрижим ние.

Умира в София на 10 февруари 1987 г.

Памет[редактиране | редактиране на кода]

От 1995 г. Пловдивското училище за музикално и танцово изкуство носи неговото име [1]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Добрин Петков: възгледи и спомени, София: Фондация „Тергум“, 2008
  • За Добрин Петков, София: Пет плюс, 1994
  • Йорданова, Красимира. Спомен за Добрин Петков. // Хоризонт. Българско национално радио, 10 февруари 2012. Посетен на 28 юни 2013. (на български)

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]