Паисий Пловдивски

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Паисий
български духовник
Паисий Пловдивски, 1872 година. Източник: ДА „Архиви“
Паисий Пловдивски, 1872 година. Източник: ДА „Архиви“

Роден
1810 г.
Починал
25 февруари 1872 г. (62 г.)

Религия Православие

Паисий Пловдивски (светско име е Петър Зафиров) е източноправославен духовник, митрополит на Смирненската (1853 – 1857) и Пловдивска епархия (1857 – 1861), застъпник за въвеждането на българския език в богослужението.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Паисий е роден през 1810 г. в град Янина. По произход е албанец, син на един учител на име Зафир.[1] Става дякон и протосингел на митрополит Йоаким, бъдещ вселенски патриарх. Заедно с него се мести на Света гора, в Цариград и в Смирна, където учи в евангелското училище. Следва богословие в Атинския университет. През 1853 г. е ръкоположен за епископ и избран за митрополит на Смирна.

Паисий става пловдивски митрополит на 15 ноември 1857 г., като предходникът му Хрисант Пловдивски го замества в Смирна.[2] Смяната е предизвикана от силната съпротива срещу Хрисант сред българската общност в Пловдив и Паисий полага усилия да смекчи конфликта между българи и гърци в града.[3]

В деня на Рождество Христово, на 25 декември 1859 г. Паисий и поп Златан, главен свещеник на пловдивския храм „Св. Богородица", отслужват Света литургия на църковнославянски вместо на гръцки език. Това е голямо постижение на българите в борбата за църковна независимост в града. На 9 ноември 1860 г. митрополитът пише до представителите на епархията, че се присъединява към обявената с Великденската акция независима българска църква.[4] На 25 февруари 1861 г. вселенският патриарх го сваля от длъжност,[5] но на 12 март българската общност в Пловдив обявява отделянето на епархията от Патриаршията и Паисий отслужва тържествена служба по този повод.[6]

На 15 април 1861 г. Патриаршията издейства от османското правителство той да бъде заточен:[7] първо на Света гора, впоследствие – в Чанаккале, накрая – на о. Халки.[8] След отстраняването на Паисий за пловдивски митрополит е определен българинът Панарет.[6]

След освобождаването си Паисий става деен участник в борбата за църковна независимост. Взема участие в заседанията на Първия църковно-народен събор в Цариград през 1871 г. и в изготвянето на Екзархийския устав.

Умира на 25 февруари 1872 г. в Цариград. Погребан е там, до българския храм „Св. Стефан“.[9]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Моравенов, К. Паметник за пловдивското християнско население в града и за общите заведения по произносно предание, подарен на Българското читалище в Цариград 1869. Пловдив, 1984, 231.
  2. Καλλίφρονος, Β.Δ. Εκκλησιαστικά η Εκκλησιαστικόν δελτίον. Κωνσταντινούπολις, Ανατολικού Αστέρος, 1867. σ. 152. Посетен на 4 септември 2014. (на гръцки)
  3. Кесякова 1999, с. 127.
  4. Кирил Пловдивски 1948, с. 104 – 105.
  5. Καλλίφρονος, Β.Δ. Εκκλησιαστικά η Εκκλησιαστικόν δελτίον. Κωνσταντινούπολις, Ανατολικού Αστέρος, 1867. σ. 191. Посетен на 4 септември 2014. (на гръцки)
  6. а б Кесякова 1999, с. 129.
  7. Καλλίφρονος, Β.Δ. Εκκλησιαστικά η Εκκλησιαστικόν δελτίον. Κωνσταντινούπολις, Ανατολικού Αστέρος, 1867. σ. 193. Посетен на 4 септември 2014. (на гръцки)
  8. Моравенов, К. Паметник за пловдивското християнско население в града. Пловдив, 1984, 233 – 235.
  9. Архив Пловдивска митрополия, биография на архиереите
Цитирани източници
  • Кесякова, Елена и др. Книга за Пловдив. Пловдив, Издателство „Полиграф“, 1999. ISBN 954-9529-27-4. (на български)
  • Кирил Пловдивски. Паисий митрополит Пловдивски в черковно-народната борба. Пловдив, 1948. (на български)