Успение Богородично (Пловдив)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Света Богородица (Пловдив))
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Успение Богородично.

„Света Богородица”
Plovdiv1113.jpg
Plovdiv city center map.png
42.1478° с. ш. 24.7506° и. д.
„Света Богородица”
Местоположение в България Пловдив център
Вид на храма православна църква
Страна Flag of Bulgaria.svg България
Населено място Пловдив
Вероизповедание Православие
Епархия Пловдивска епархияБПЦ
Време на изграждане 1844 – 1852 г.
Съвременен статут действащ храм
„Света Богородица” в Общомедия

„Успение Богородично“ или „Света Богородица“ е православна църква в Стария град на Пловдив и катедрален храм на Пловдивска епархия. Храмовият празник e 15 август, Успение на Пресвета Богородица.

История[редактиране | редактиране на кода]

На мястото, където днес се намира катедралната черква „Успение Богородично“, изглежда още през ІХ–Х в. е имало християнско светилище. При обновяването на църквата през 1844 г. под Светия Олтар била намерена надгробна плоча с недатиран гръцки надпис, който назовава като „ктитор на този Божи храм" знатния византиец Епифаний Алиат.[1]

За църква „Света Богородица" във Филипопол споменава Никита Хониат: възобновена през 1189 г. при митрополит Константин Пантехни, тя била ограбена от кръстоносците на Третия кръстоносен поход. Впоследствие сградата била преиздигната.[2] Възможно е редом с нея да е имало манастир, защото през 1553 г. пътешественикът Антон Вранчич (1504 – 1573) чул следното предание: „[К]огато Пловдив е минал под властта на турците, без намесата на някаква буря или земетресение се появила на самия връх [на едното от тепетата на Трихълмието] пукнатина и погълнала манастира. И сега там се подава пукнатина и се виждат върховете на потънали стени. Самият манастир е бил посветен на света Дева Мария. Пребиваващите вътре монаси се спасили от гибел.[3]

Храмът продължил да съществува: посетилият Филипопол през 1578 г. Стефан Герлах го споменава (на второ място след митрополитската църква „Света Марина“) под името „Пресветая" (Allerheiligste).[4] Изчезнал днес надпис сочел, че църквата била обновена и зографисана през 1698 г., при митрополит Неофит, със средства на ритора Андроник.[5] До 1825 г. от прихода на черквата се издържали преподавателите в пловдивското Главно гръцко училище.[6]

Към 1844 г. старата църква е съборена и брациговски майстори издигат на нейно място нов, по-голям, изцяло каменен храм.[7] За това свидетелства мраморна плочка с български надпис, взидана над северната църковна врата: „почнато съгр. на 25 ап. 1844“. Първи ктитори са копривщенските бегликчии Вълко и Стоян Теодорович Чалъкови. Строежът е завършен вероятно осем години по-късно: "И като в онова време най-богатите бяха в оная махла, можеха, ако не стига влогът, да съберат спомоществование, както и стана, за доправа на зданието и така се свърши и стана прекрасна черквата на 18[5]2 [г.]," пише Константин Моравенов.[8]

Църквата „Света Богородица“ е исторически свързана с църковно-националната борба. „В седемте градски цръкви по онова време [1857 г.] се служеше само по гръцки", разказва Йоаким Груев. „Фанариотинът Хрисант бе забранил да се чуе по цръквите нито едно „Господи помилуй" по български, дори и в цръква „Св. Петка", дето преди неговото дохождане се служеше и по славянски. След отстранението на фанариотина българските дейци, насръдчени от първата си сполука в борбата против него, изявиха желание да се въведе божем в една от градските цръкви богослужение по славянски. Владиката Паисий, ако и да съзнаваше справедливостта на това желание, не можеше без съгласието на патриаршията да удовлетвори българите. А патриаршията не даваше ухо на многократните заявления от страна на владиката и на българите. Това нехайство на църковната власт, с чести подигравки с богослужебния славянски език от страна за запалени гръкомани, наежи и изкара из търпение по-пъргавите млади, и училището „Св. Кирил и Методий" даде повод, за да се постъпи решително. Един ученик от пансионерите ми, по име Нешо п. Брайков, бе нагласен да изчете в цръква „Св. Богородица" от апостола на славянски; пръв път на 14 ноември той не сполучи, а на 30 ноември [1859 г.], запазен от другарите си след едно споричквание с гърци, сполучи да изчете древния апостол на славянски."[9] В крайна сметка на 25 декември 1859 г., Рождество Христово, митрополит Паисий и храмовият свещеник поп Златан отслужват в църквата празнична Света Литургия не на гръцки, а изцяло на църковнославянски език.[10]

Атанас Самоковлиев, епитроп на църквата

Според султанския ферман за учредяване на Екзархията (1870) „махалата Света Богородица, която е в собствено града Филипопол, ще влезе в Българската Екзархия“.[11] Така в Пловдив до 1906 г. съществували две митрополии: гръцка при стария митрополитски храм „Света Марина“ и българска при храма „Света Богородица“. В последната бил посрещнат пловдивският екзархийски митрополит Панарет (1872) и отслужен благодарствен молебен за освобождаването на града в хода на Руско-турската война (5.01.1878).[12] На издигнатата през 1881 г. камбанария (преди това камбаните висели на дърво в църковния двор) стои надпис: „в память освободителям".

Архитектура[редактиране | редактиране на кода]

Надгробната плоча на Стоян Чалъков (1850) с надпис „Чест дала нему богатство, а той го употреби, за да добие сила да бъде полезен ближнем...“

Църквата е с размери 32 м на 17 м и представлява трикорабна базилика, чиято основна част (наосът) е разделена на три кораба от два реда колони (дванадесет на брой), завършващи с пищни капители в стил барок и свързани една с друга посредством арки. Поради съществуващите по време на строежа ѝ ограничения за християнските храмове тя няма купол. В западната ѝ част се намира притворът, на изток е светият Олтар (олтарната абсида е една). В западната част на наоса има емпория (балкон), където в миналото са стоели жените по време на богослужение. Средният кораб, размери 11 х 9 м., е широк колкото двата странични и по-висок от тях. Трите кораба са засводени поотделно и покрити с общ двускатен покрив. Орнаменталната живопис по стените трябва да е изпълнена от Макрий Негриев.[13]

Построената по проект на Йосиф Шнитер камбанария (1881) представлява голяма триетажна кула, поставена върху четири стълба и увенчана с купол. Четирите камбани са отлети от Лазар Велеганов.

Иконостасът с размери 14,30 х 3,75 м. е изработен – навярно от майсторите-резбари Димитър и Антон Станишев[14] – в стил ампир, с малобройни, но едри резбовани орнаменти, прикрепени към дървената основа. В резбата преобладават растителни мотиви – рози, грозде, листа, маргарити, венци от дъбови клонки. Под царските икони в медальони са изписани старозаветни събития. Те, както и иконостансните икони над тях, са рисувани от Никола Одринчанин.[15] Изключение правят главните икони на Иисус Христос и света Богородица, добавени в по-ново време, през 1912 г.[16] Те са заменили две работи на Станислав Доспевски: неговото изображение на Пресвета Богородица с Младенеца Иисус (1875) все още се намира в църквата, отделно от иконостаса, а това на Иисус Христос (1876) към 1959 г. се е пазело в Пловдивската митрополия.[17]

През 1952 – 1953 г. с почина и благословението на тогавашния пловдивски митрополит Кирил храмът „Света Богородица“ е украсен със стенна живопис от Никола Кожухаров, Димитър Гюдженов, Васил Стоилов, Златю Бояджиев, Васил Захариев и др.[18]

В църковния двор са погребани Христо Данов, Йоаким Груев, Стоян Чалъков, пловдивските митрополити Панарет, Натанаил, Максим, Варлаам, Арсений, епископ Неофит Браницки и паднали за освобождението на Пловдив през 1878 г. руски офицери.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Τσουκαλάς, Γ. Ιστοριογεωγραφική περιγραφή της επαρχίας Φιλιππουπόλεως. Βιέννη της Αυστρίας, 1851, 40 (името е прочетено „Амиант"); Beševliev, V. Spätgriechische und spätlateinische Inschriften aus Bulgarien. Berlin, 1964, № 213 (днес София, НАИМ, инв. 330); Rhoby, A. Byzantinische Epigramme auf Stein. Wien, 2014, 124-125.
  2. Данчева-Василева, А. Пловдив през Средновековието IV-XIV в. С., 2009, 382 – 383.
  3. Немски и австрийски пътеписи за Балканите XV-XVI в. (ред. Йонов, М.). С., 1979, 192; Iter Buda Hadrianopolim anno MDLIII exaratum ab Antonio Verantio. Venetiae, 1774, xxxix-xl.
  4. Tagebuch der vonzween Glorwurdigsten Romischen Kaysern Maximiliano und Rudolpho ... Franckfurth am Mayn, 1674, 516.
  5. Τσουκαλάς, Γ. Ιστοριογεωγραφική περιγραφή της επαρχίας Φιλιππουπόλεως. Βιέννη της Αυστρίας, 1851, 40; Москова, С. Влияние на чудотворните икони и гравюри от Атон върху някои паметници от пловдивския регион през XIV-XIX век. – В: Солун и Пловдив и тяхното успоредно историческо, културно и обществено развитие, XVIII-XX век. Солун, 2000, 723 – 724. – За Андроник (Андронакис) вж. Στάθη, Π. Το ανέκδοτο Οδοιπορικό του Χρύσανθου Νοταρά. – Μεσαιωνικά και νέα ελληνικά, 1, 1984, 172.
  6. Моравенов, К. Паметник за пловдивското християнско население в града и за общите заведения по произносно предание, подарен на Българското читалище в Цариград 1869. Пловдив, 1984, 146 – 147.
  7. Бербенлиев, П., Патърчев, В. Брациговските майстори-строители през XVIII и XIX в. С., 1963, 80 – 81.
  8. Моравенов, К. Паметник за пловдивското християнско население. Пловдив, 1984, 147. Дадената от Моравенов дата 1862 е очевидно неправилна.
  9. Груев, Й. Моите спомени. Пловдив, 1906, 17. Запазен е авторският правопис. Вж. също: Архив на Найден Геров (ред. Попруженко, М.). Т.1. С., 1931, 104 – 107 (№№ 107 – 110).
  10. Груев, Й. Моите спомени. Пловдив, 1906, 17 – 19; Гешов, И. Спомени из години на борби и победи. С., 1916, 11 – 21; Генчев, Н. Възрожденският Пловдив. Пловдив, 1981, 200 – 204.
  11. Образ на царский ферман за решението на българский въпрос. Цариград, 1870, 7.
  12. Груев, Й. Моите спомени. Пловдив, 1906, 19.
  13. Василиев, А. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. С., 1965, 214 (писмо на Йоаким Груев до Васил Стоянов от 15 юни 1885 г.): „Макрий Негриев от Галичник (Дебърско) бил шарач (накасчия) и живописец; той нашарил зданието на Хамзи паша и църквата „Св. Богородица“ и „Св. Неделя“ в Пловдив. Умрял в 1859 у Пазарджик, дето шарил джамията.“
  14. Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуство, 1965. с. 193, 195.
  15. Василиев, А. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. С., 1965, 645; Пандурски, В. Поглед върху строежа и разукрасата на пловдивските старинни църкви. – Духовна култура, 39, 1959, кн. 6, 27.
  16. Пандурски, В. Поглед върху строежа и разукрасата на пловдивските старинни църкви. – Духовна култура, 39, 1959, кн. 6, 27.
  17. Пандурски, В. Поглед върху строежа и разукрасата на пловдивските старинни църкви. – Духовна култура, 39, 1959, кн. 6, 27.
  18. Линков, Г. „Модерната" църковна живопис в следосвобожденска България, разгледана в светлината на няколко пловдивски църкви. – В: Солун и Пловдив и тяхното успоредно историческо, културно и обществено развитие, XVIII-XX век. Солун, 2000, 817 – 818, 824 – 826.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • В. Пеев, Град Пловдив, минало и настояще, Пловдив, 1941
  • Ст. Шишков, Пловдив в своето минало и настояще, Пловдив, 1926
  • Драговитийски еп. Харитон, Принос към историята на Пловдивските храмове. – В: Сборник в чест на Пловдивския митрополит Максим, София, 1931
  • Пандурски, В. Поглед върху строежа и разукрасата на пловдивските старинни църкви. – Духовна култура, 39, 1959, кн. 6, 26 – 29
  • Αποστολίδης, Κ. Μ. Η της Φιλιππουπόλεως ιστορία από των αρχαιοτάτων μέχρι των καθ' ημάς χρόνων. Αθήνα, 1959, 297 – 298
  • К. Възвъзова-Каратеодорова, Непресъхващи извори: материали из историята на Пловдив и Пловдивско. Пловдив, 1975
  • Велчев, Й. Градът или между Изтока и Запада XIV-XVII век. Пловдив, 2005, 200 – 203
  • Пижев, А. Катедралният храм Успение Богородично в Пловдив. Варна, 2011
     Портал „Православие“         Портал „Православие          Портал „България“         Портал „България