Света Богородица (Пловдив)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Катедрален храм
„Света Богородица”
St. Bogoroditza plovdiv.jpg
Вид на храма православна църква
Страна България
Населено място Пловдив
Вероизповедание Православие - БПЦ
Епархия Пловдивска епархия
Време на изграждане 1844-1852 г.
Съвременен статут действащ храм

„Свето Успение Богородично” или „Света Богородица” е православна църква в Стария град на Пловдив и катедрален храм на Пловдивска епархия. Храмовият празник e 15 август, Успение на Пресвета Богородица.

История[редактиране | edit source]

На мястото, където днес се намира катедралната черква „Успение Богородично“, изглежда още през ІХ–Х в. е имало християнско светилище. При обновяването на църквата през 1844 г. под Светия Олтар била намерена надгробна плоча с недатиран гръцки надпис, който назовава като „ктитор на този Божи храм" знатния византиец Алиат.[1]

За църква „Света Богородица" във Филипопол споменава Никита Хониат. Възобновена през 1189 г. при митрополит Константин Пантехни, тя била ограбена от кръстоносците на Третия кръстоносен поход. Впоследствие сградата била възобновена и около нея възникнал манастир.[2] По време на османските нашествия и завладяването на града през 1364 г. последният явно е бил разрушен.[3] През 1553 г. пътешественикът Антал Веранчич (1504-1573) видял руините му.[4]

Иконостасът

Храмът продължил да съществува: посетилият Филипопол през 1578 г. Стефан Герлах го споменава (на второ място след митрополитската църква "Света Марина") под името „Пресветая" (Allerheiligste).[5] Изчезнал днес надпис сочел, че църквата била обновена и зографисана през 1698 г., при митрополит Неофит, със средства на ритора Андроник.[6] До 1825 г. от прихода на черквата се издържали преподавателите в пловдивското Главно гръцко училище.[7]

Към 1844 г. старата църква е съборена и брациговски майстори издигат на нейно място нов, по-голям, изцяло каменен храм. За това свидетелства мраморна плочка с български надпис, взидана над северната църковна врата: "почнато съгр. на 25 ап. 1844". Първи ктитори са копривщенските бегликчии Вълко и Стоян Теодорович Чалъкови. Строежът е завършен вероятно осем години по-късно: "И като в онова време най-богатите бяха в оная махла, можеха, ако не стига влогът, да съберат спомоществование, както и стана, за доправа на зданието и така се свърши и стана прекрасна черквата на 18[5]2 [г.]," пише Константин Моравенов.[8]

Иконостасът - детайл

Църквата „Света Богородица” е исторически свързана с църковно-националната борба. „В седемте градски цръкви по онова време [1857 г.] се служеше само по гръцки", разказва Йоаким Груев. „Фанариотинът Хрисант бе забранил да се чуе по цръквите нито едно „Господи помилуй" по български, дори и в цръква „Св. Петка", дето преди неговото дохождане се служеше и по славянски. След отстранението на фанариотина българските дейци, насръдчени от първата си сполука в борбата против него, изявиха желание да се въведе божем в една от градските цръкви богослужение по славянски. Владиката Паисий, ако и да съзнаваше справедливостта на това желание, не можеше без съгласието на патриаршията да удовлетвори българите. А патриаршията не даваше ухо на многократните заявления от страна на владиката и на българите. Това нехайство на църковната власт, с чести подигравки с богослужебния славянски език от страна за запалени гръкомани, наежи и изкара из търпение по-пъргавите млади, и училището „Св. Кирил и Методий" даде повод, за да се постъпи решително. Един ученик от пансионерите ми, по име Нешо п. Брайков, бе нагласен да изчете в цръква „Св. Богородица" от апостола на славянски; пръв път на 14 ноември той не сполучи, а на 30 ноември [1859 г.], запазен от другарите си след едно споричквание с гърци, сполучи да изчете древния апостол на славянски."[9] В крайна сметка на 25 декември 1859 г., Рождество Христово, митрополит Паисий и храмовият свещеник поп Златан отслужват в църквата празнична Света Литургия не на гръцки, а изцяло на църковнославянски език.[10] След тази служба митрополитът обявява, че неговото паство се отрича от цариградския патриарх.

Според султанския ферман за учредяване на Екзархията (1870) "махалата Света Богородица, която е в собствено града Филипопол, ще влезе в Българската Екзархия".[11] Така в Пловдив до 1906 г. съществували две митрополии: гръцка при стария митрополитски храм „Света Марина” и българска при храма „Света Богородица”. В последната бил посрещнат пловдивският екзархийски митрополит Панарет (1872) и отслужен благодарствен молебен за освобождаването на града в хода на Руско-турската война (5.01.1878).[12] На издигнатата през 1881 г. камбанария (преди това камбаните висели на дърво в църковния двор) стои надпис: „в память освободителям".

Архитектура[редактиране | edit source]

Външен вид на църквата от север

Църквата е с размери 32 м на 17 м. и представлява трикорабна базилика, чиято основна част (наосът) е разделена на три кораба от два реда колони (дванадесет на брой), завършващи с пищни капители в стил барок и свързани една с друга посредством арки. Поради съществуващите по време на строежа ѝ ограничения за християнските храмове тя няма купол. В западната й част се намира притворът, на изток е светият Олтар (олтарната абсида е една). В западната част на наоса има емпория (балкон), където в миналото са стоели жените по време на богослужение. Средният кораб, размери 11 х 9 м., е широк колкото двата странични и по-висок от тях. Трите кораба са засводени поотделно и покрити с общ двускатен покрив.

Построената по проект на Йосиф Шнитер камбанария (1881) представлява голяма триетажна кула, поставена върху четири стълба и увенчанa с купол. Четирите камбани са отлети от Лазар Велеганов.

Иконостасът с размери 14,30 х 3,75 м. е изработен от майсторите-резбари Димитър и Антон Станишеви в стил ампир, с малобройни, но едри резбовани орнаменти, прикрепени към дървената основа. В резбата преобладават растителни мотиви – рози, грозде, листа, маргарити, венци от дъбови клонки. Под царските икони в медальони са изписани старозаветни събития. Повечето икони са дело на Никола Одринчанин, а храмовият образ на Пресвета Богородица с Младенеца Иисус (1875) е рисуван от Станислав Доспевски.

През 1952–1953 г. с почина и благословението на тогавашния пловдивски митрополит Кирил храмът „Света Богородица” е украсен със стенна живопис от Никола Кожухаров, Димитър Гюдженов, Васил Стоилов, Златю Бояджиев, Васил Захариев и др.[13]

В църковния двор са погребани Христо Данов, Йоаким Груев, Стоян Чалъков, пловдивските митрополити Панарет, Натанаил, Максим, Варлаам, Арсений, епископ Неофит Браницки и паднали за освобождението на Пловдив през 1878 г. руски офицери.

Надгробната плоча на Стоян Чалъков (1850) с надпис "Чест дала нему богатство, а той го употреби, за да добие сила да бъде полезен ближнем..."

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Τσουκαλάς, Γ. Ιστοριογεωγραφική περιγραφή της επαρχίας Φιλιππουπόλεως. Βιέννη της Αυστρίας, 1851, 40 (името е прочетено „Амиант"); Beševliev, V. Spätgriechische und spätlateinische Inschriften aus Bulgarien. Berlin, 1964, № 213 (днес София, НАИМ, инв. 330).
  2. Данчева-Василева, А. Пловдив през Средновековието IV-XIV в. С., 2009, 382-383.
  3. Алваджиев Н., "Старинни черкви в Пловдив", Летера, Пловдив, 2000 г.
  4. Iter Buda Hadrianopolim anno MDLIII exaratum ab Antonio Verantio. Venetiae, 1774, xxxix-xl.
  5. Tagebuch der vonzween Glorwurdigsten Romischen Kaysern Maximiliano und Rudolpho ... Franckfurth am Mayn, 1674, 516.
  6. Τσουκαλάς, Γ. Ιστοριογεωγραφική περιγραφή της επαρχίας Φιλιππουπόλεως. Βιέννη της Αυστρίας, 1851, 40; Москова, С. Влияние на чудотворните икони и гравюри от Атон върху някои паметници от пловдивския регион през XIV-XIX век. - В: Солун и Пловдив и тяхното успоредно историческо, културно и обществено развитие, XVIII-XX век. Солун, 2000, 723-724.
  7. Моравенов, К. Паметник за пловдивското християнско население в града и за общите заведения по произносно предание, подарен на Българското читалище в Цариград 1869. Пловдив, 1984, 146-147.
  8. Моравенов, К. Паметник за пловдивското християнско население. Пловдив, 1984, 147. Дадената от Моравенов дата 1862 е очевидно неправилна.
  9. Груев, Й. Моите спомени. Пловдив, 1906, 17. Запазен е авторският правопис.
  10. Груев, Й. Моите спомени. Пловдив, 1906, 17-19; Гешов, И. Спомени из години на борби и победи. С., 1916, 11-21; Генчев, Н. Възрожденският Пловдив. Пловдив, 1981, 200-204.
  11. Образ на царский ферман за решението на българский въпрос. Цариград, 1870, 7.
  12. Груев, Й. Моите спомени. Пловдив, 1906, 19.
  13. Линков, Г. „Модерната" църковна живопис в следосвобожденска България, разгледана в светлината на няколко пловдивски църкви. - В: Солун и Пловдив и тяхното успоредно историческо, културно и обществено развитие, XVIII-XX век. Солун, 2000, 817-818, 824-826.

Литература[редактиране | edit source]

  • В. Пеев, Град Пловдив, минало и настояще, Пловдив, 1941
  • Ст. Шишков, Пловдив в своето минало и настояще, Пловдив, 1926
  • Драговитийски еп. Харитон, Принос към историята на Пловдивските храмове, - Сборник в чест на Пловдивския митрополит Максим, София, 1931
  • К. Възвъзова-Каратеодорова, Непресъхващи извори: материали из историята на Пловдив и Пловдивско. Пловдив, 1975