Антон Станишев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Антон Станишев
български дърворезбар
Anton Stanishev.jpg
Роден
1828 г.
Починал
1904 г. (76 г.)

Антон Гешов Станишев, известен като Дебралията, е виден български дърворезбар и зограф, представител на Дебърската художествена школа.[1]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в град Крушево около 1828 година в семейството на резбаря и строител Гешо Станишев.[2] По-малък брат е на резбаря Димитър Станишев, при когото дълго време се учи. Около 1840 година заедно с брат си Димитър и Петър Филипов Гарката работят върху главния иконостас на църквата „Рождество Богородично“ в Рилския манастир.[1]

След завършването на рилския иконостас братя Станишеви се отделят от Петър Гарката и започват самостоятелно работа.[1] Работят владишкия трон и амвона в „Благовещение Богородично“ в Прилеп, а по-късно и иконостаса на църквата.[3] Двамата братя работят в Охрид, в църквата „Света Богородица Каменско“,[3] в която в 1845 година правят иконостаса, амвона и владишкия трон.[4] Изработват иконостаса, амвона и владишкия трон за „Благовещение Богородично“ в Прилеп, иконостас на църква в Чачак и иконостаса за „Свети Илия“ в Дойран, разрушена през Първата световна война.[5][3]

В 1864 година се установява с брат си в Калофер, където откриват резбарска работилница и основават Калоферската резбарска школа. Постепенно върху творчеството на Станишеви повлияват европейски стилове, което е видимо в иконостаса на пловдивската църква „Света Богородица“ и в проскинитариите на храмовете „Св. св. Константин и Елена“ и „Света Марина“.[3]

В 1866 година Димитър се връща в родния си град и начело на калоферските майстори застава Антон - работят в частни и обществени сгради в Карлово, Казанлък и други селища. Дело на Антон Станишев са владишкият трон в „Свети Йоан Предтеча“ в Казанлък, владишкият трон в „Успение Богородично“ в Шипка, царските двери и кръстове в „Свети Тодор“ в Химитлии и в църквата в Махалата, царските двери, иконостасите и владишките тронове в „Света Богородица“ и „Свети Никола“ в Карлово, кръстът и царските двери в „Св. св. Петър и Павел“ в Сопот, царските двери и перде в едната църква в Панагюрище и във втората в същия град иконостасът, кръстът и дверите в „Свети Николай“ в Чирпан.[6]

След това се мести в Северна България и в 1862 година работи иконостаса за девическия манастир „Свето Благовещение“ (взривен в 1959 г.), а на следната 1863 година иконостаса за църквата в село Гъбене, Севлиевско. От 1863 до 1865 година работи иконостаса в „Свети Крал“ в София, в 1866 година - този в „Свети Никола“, в 1867 година - в „Света Богородица“ в Търново, а на следната 1868 година прави иконостаса в „Свети Спас“ в Търново. В 1870 година изработва иконостаса на „Възнесение Господне“ във Враца, в 1872 година на „Света Троица“ в Свищов. В 1874 година прави иконостаса на „Свети Георги“ в Тулча, на следната 1875 година иконостас в Джумая и два иконостаса в котленската църква „Света Троица“. Връща се в Свищов и в 1881 прави иконостаса на „Св. св. Кирил и Методий“. В 1884 година този на „Свети Николай“ във Враца, в 1885 година иконостас на църквата „Свети Николай“ в Разград, в 1890 година в „Св. св. Петър и Павел“ в Силистра и в 1893 година иконостаса и владишкия трон за църквата в Ново село.[6][7][8][9]

Има сведения, че Станишев е работил и в Тетевен, където направил великолепния амвон в църквата „Вси светии“. На него се приписва и иконостасът в църквата „Свети Димитър“ в Лясковец, разрушен в 1913 година от земетресение и възстановен по-късно от тревненския резбар Иван Н. Касев от лозницата нагоре.[10]

След поръчката в Ново село, Станишев получава паралитичен удар и престава да работи.[10]

Антон Станишев се жени в 1865 година в Калофер за мома от Несторовия род.[10] При него учат резбарство шуреят му Тодор Несторов, Иван Стрелухов, Никола Василев Пенков, Сотир Д. Сотиров. Аврам Аврамов също учил при Станишев, а когато пораснал учил при Сотир Д. Сотиров. Ученикът Стефан Стоянов от Бяла получил от Станишев преди смъртта му всички чертежи и рисунки. Друг негов ученик е Петър Резбар, работил в Тулча и Тулчанско и умрял в Тулча.[10]

Родословие[редактиране | редактиране на кода]

 
 
 
 
Станиш
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Гешо Станишев
(около 1780 — около 1830)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Димитър Гешов
(1806 — 1866)
 
Антон Гешов
(1828 — 1904)
 
Петър Гешов
 


Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуствo, 1965. с. 194.
  2. Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуствo, 1965. с. 191.
  3. а б в г Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуствo, 1965. с. 195.
  4. Кузмановски, Ристо. Охрид и неговите ризници. // Општина Охрид. Посетен на 2015-03-28.
  5. Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуствo, 1965. с. 193.
  6. а б Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуствo, 1965. с. 196.
  7. Енциклопедия България, том 6, Издателство на БАН, София, 1988, стр. 405.
  8. Българската възрожденска интелигенция (енциклопедия), ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988, стр.611.
  9. Милчева, Христина. Разговор за дърворезбата, Издателство Отечество, София, 1989, стр.44-45.
  10. а б в г Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуствo, 1965. с. 197.
     Портал „Македония“         Портал „Македония