Димитър Станишев (резбар)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Димитър Станишев.

Димитър Станишев
български дърворезбар
Роден
1806 г.
Починал
1866 г. (60 г.)

Димитър (Митър) Гешов Станишев е дърворезбар и зограф от Дебърската художествена школа. Творчеството му е от голямо значение за резбарството от XIX век.[1]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в град Крушево около 1806 година,[1] но родът му произхожда от Тресонче, а баща му Гешо Станишев работи като резбар в Мелник и Неврокопско.[2] Ученик и зет е на Петър Филипов, с когото работи 30 години, след това започва самостоятелна работа.[1] Обучава в занаята брат си Антон Станишев.[1]

Дело на Димитър Станишев са иконостасите в църквата „Благовещение Богородично“ в Прилеп (1838), в скопската църква „Света Богородица“, който е унищожен през Втората световна война от съюзническите бомбардировки.[1] Васил Кънчов пише за него:

красив иконостас, направен до половината от хубави мраморни камъни, а от половината нагоре от орехово дълбано дърво...[3] Резбата на горната половина от иконостаса била направена от прочутия по онова време дебърски майстор Станишев, същия, що е направил по-после крушовския иконостас, който и до днес се брои за най-красива работа от тоя род.[4]

Станишев е автор на иконостаса в църквата „Успение Богородично“ в Печ.[1] Върху трона на чудотворната Богородица в печката църква изрязва портрета си зад тезгяха между двама калугери и се подписва „мастор Митър“. Портретът представя млад човек с черни мустачки, в богати мияшки дрехи, със сребърен ланец на часовника и червен фес, с дълъг сив кипаникон.[1] Димитър изрязва и красивия кивот на Свети Стефан Дечански във Високи Дечани, с много композиции от живота на краля.[1]

Димитър Станишев е автор на иконостаса в катедралната църква „Свети Никола“ в родния си Крушево, който обаче изгаря при опожаряването на храма по време на Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година.[1] Негово дело са и няколко изчезнали през Първата световна война иконостаси в Битолско - този от „Успение Богородично“ в Търново, който изгаря, този от Брусник, задигнат от французите, този от Магарево, задигнат от немците и този в Маловище, който е запазен.[5] Станишев работи и върху иконостаса на църквата в Бигорския манастир и един иконостас в Струмица.[5]

Около 1840 година заедно с Атанас Теладур, Петър Филипов Гарката и чирака им Антон Станишев работят върху главния иконостас на църквата „Рождество Богородично“ в Рилския манастир.[5] Станишев е силно повлиян от работата на Атанас Теладур,[5] който е ръководител на проекта.[6] След изрязването на рилския иконостас Димитър Станишев се отделя от Гарката и работи с брат си Антон.[7]

Работи в Охрид, в църквата „Света Богородица Каменско“, в която в 1845 година прави иконостаса, амвона и владишкия трон.[8] Иконостасът до апостолските икони е изработен от ортака на Станишев, който след напускането му го довършва.[6] Станишев изработва амвона и владишкия трон за „Благовещение Богородично“ в Прилеп, иконостас на църква в Чачак и иконостас за „Свети Илия“ в Дойран, разрушена през Първата световна война.[6] Малките иконостаси проскинари в пловдивските храмове „Света Богородица“, „Св. св. Константин и Елена“ и „Света Марина“ също са негови.[6] В пловдивските дела на Станишеви се вижда влияние на европейските стилове. За църквата „Свети Иван Рилски“ (1848 - 1849) в Каршияка Димитър Станишев направил владишкия трон и царските двери, изгорели в 1923 година.[6][9]

В 1864 година се установява с брат си в Калофер и откриват резбарска работилница и основават Калоферската резбарска школа. Двамата привличат няколко младежи за помощници. Правят иконостасите на две от калоферските църкви, които обаче изгарят в Руско-турската война (1877 - 1878).[10]

Димитър се връща в родния си град, където, след завършването на иконостаса в „Благовещение Богородично“ в Прилеп,[11] умира в 1866 година.[10][12][13]

Родословие[редактиране | редактиране на кода]

 
 
 
 
Станиш
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Гешо Станишев
(около 1780 — около 1830)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Димитър Гешов
(1806 — 1866)
 
Антон Гешов
(1828 — 1904)
 
Петър Гешов
 


Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е ж з и Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуствo, 1965. с. 191.
  2. Милчева, Христина. Разговор за дърворезбата, Издателство Отечество, София, 1989, стр. 43.
  3. Кънчов. Васил. Град Скопие. Бележки за неговото настояще и минало, в: Избрани произведения, т. II, Издателство Наука и изкуство, София, 1970, стр. 10.
  4. Кънчов. Васил. Град Скопие. Бележки за неговото настояще и минало, в: Избрани произведения, т. II, Издателство Наука и изкуство, София, 1970, стр. 133.
  5. а б в г Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуствo, 1965. с. 192.
  6. а б в г д Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуствo, 1965. с. 193.
  7. Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуствo, 1965. с. 193-194.
  8. Кузмановски, Ристо. Охрид и неговите ризници. // Општина Охрид. Посетен на 2015-03-28.
  9. Храм ”Св. Йоан Рилски” гр. Пловдив. // Пловдивска света митрополия. Посетен на 2015-03-28.
  10. а б Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуствo, 1965. с. 194.
  11. Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуствo, 1965. с. 195.
  12. Енциклопедия България, том 6, Издателство на БАН, София, 1988, стр. 405.
  13. Българската възрожденска интелигенция (енциклопедия), ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988, стр. 611.
     Портал „Македония“         Портал „Македония