Димитър Станишев (резбар)
- Вижте пояснителната страница за други личности с името Димитър Станишев.
| Димитър Станишев | |
| български дърворезбар | |
| Роден |
1806 г.
|
|---|---|
| Починал | 1866 г.
|
Димитър (Митър) Гешов Станишев е дърворезбар и зограф от Дебърската художествена школа. Творчеството му е от голямо значение за резбарството от XIX век.[1]
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Роден е в град Крушево около 1806 година,[1] но родът му произхожда от Тресонче, а баща му Гешо Станишев работи като резбар в Мелник и Неврокопско.[2] Ученик и зет е на Петър Филипов, с когото работи 30 години, след това започва самостоятелна работа.[1] Обучава в занаята брат си Антон Станишев.[1]
Дело на Димитър Станишев са иконостасите в църквата „Благовещение Богородично“ в Прилеп (1838), в скопската църква „Света Богородица“, който е унищожен през Втората световна война от съюзническите бомбардировки.[1] Васил Кънчов пише за него:
| „ | красив иконостас, направен до половината от хубави мраморни камъни, а от половината нагоре от орехово дълбано дърво...[3] Резбата на горната половина от иконостаса била направена от прочутия по онова време дебърски майстор Станишев, същия, що е направил по-после крушовския иконостас, който и до днес се брои за най-красива работа от тоя род.[4] | “ |
Станишев е автор на иконостаса в църквата „Успение Богородично“ в Печ.[1] Върху трона на чудотворната Богородица в печката църква изрязва портрета си зад тезгяха между двама калугери и се подписва „мастор Митър“. Портретът представя млад човек с черни мустачки, в богати мияшки дрехи, със сребърен ланец на часовника и червен фес, с дълъг сив кипаникон.[1] Димитър изрязва и красивия кивот на Свети Стефан Дечански във Високи Дечани, с много композиции от живота на краля.[1]
Димитър Станишев е автор на иконостаса в катедралната църква „Свети Никола“ в родния си Крушево, който обаче изгаря при опожаряването на храма по време на Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година.[1] Негово дело са и няколко изчезнали през Първата световна война иконостаси в Битолско - този от „Успение Богородично“ в Търново, който изгаря, този от Брусник, задигнат от французите, този от Магарево, задигнат от немците и този в Маловище, който е запазен.[5] Станишев работи и върху иконостаса на църквата в Бигорския манастир и един иконостас в Струмица.[5]
Около 1840 година заедно с Атанас Теладур, Петър Филипов Гарката и чирака им Антон Станишев работят върху главния иконостас на църквата „Рождество Богородично“ в Рилския манастир.[5] Станишев е силно повлиян от работата на Атанас Теладур,[5] който е ръководител на проекта.[6] След изрязването на рилския иконостас Димитър Станишев се отделя от Гарката и работи с брат си Антон.[7]
Работи в Охрид, в църквата „Света Богородица Каменско“, в която в 1845 година прави иконостаса, амвона и владишкия трон.[8] Иконостасът до апостолските икони е изработен от ортака на Станишев, който след напускането му го довършва.[6] Станишев изработва амвона и владишкия трон за „Благовещение Богородично“ в Прилеп, иконостас на църква в Чачак и иконостас за „Свети Илия“ в Дойран, разрушена през Първата световна война.[6] Малките иконостаси проскинари в пловдивските храмове „Света Богородица“, „Св. св. Константин и Елена“ и „Света Марина“ също са негови.[6] В пловдивските дела на Станишеви се вижда влияние на европейските стилове. За църквата „Свети Иван Рилски“ (1848 – 1849) в Каршияка Димитър Станишев направил владишкия трон и царските двери, изгорели в 1923 година.[6][9]
В 1864 година се установява с брат си в Калофер и откриват резбарска работилница и основават Калоферската резбарска школа. Двамата привличат няколко младежи за помощници. Правят иконостасите на две от калоферските църкви, които обаче изгарят в Руско-турската война (1877 – 1878).[10]
Димитър се връща в родния си град, където, след завършването на иконостаса в „Благовещение Богородично“ в Прилеп,[11] умира в 1866 година.[10][12][13]
Родословие[редактиране | редактиране на кода]
| Станиш | |||||||||||||||||||||||
| Гешо Станишев (около 1780 — около 1830) | |||||||||||||||||||||||
| Димитър Гешов (1806 — 1866) | Антон Гешов (1828 — 1904) | Петър Гешов | |||||||||||||||||||||
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б в г д е ж з и Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, „Наука и изкуство“, 1965. с. 191.
- ↑ Милчева, Христина. Разговор за дърворезбата, Издателство Отечество, София, 1989, стр. 43.
- ↑ Кънчов. Васил. Град Скопие. Бележки за неговото настояще и минало, в: Избрани произведения, т. II, Издателство Наука и изкуство, София, 1970, стр. 10. // Архивиран от оригинала на 2010-11-12. Посетен на 2011-01-04.
- ↑ Кънчов. Васил. Град Скопие. Бележки за неговото настояще и минало, в: Избрани произведения, т. II, Издателство Наука и изкуство, София, 1970, стр. 133.
- ↑ а б в г Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, „Наука и изкуство“, 1965. с. 192.
- ↑ а б в г д Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, „Наука и изкуство“, 1965. с. 193.
- ↑ Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, „Наука и изкуство“, 1965. с. 193-194.
- ↑ Кузмановски, Ристо. Охрид и неговите ризници // Општина Охрид. Архивиран от оригинала на 2011-07-19. Посетен на 28 март 2015.
- ↑ Храм ”Св. Йоан Рилски” гр. Пловдив // Пловдивска света митрополия. Посетен на 28 март 2015.
- ↑ а б Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, „Наука и изкуство“, 1965. с. 194.
- ↑ Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, „Наука и изкуство“, 1965. с. 195.
- ↑ Енциклопедия България, том 6, Издателство на БАН, София, 1988, стр. 405.
- ↑ Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни.... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 611.
