Пею Шишманов
| Пею Шишманов | |
 | |
| Роден |
14 февруари 1876 г.
|
|---|---|
| Починал | 11 ноември 1942 г.
|
| Учил в | Национален военен университет |
| Пею Шишманов в Общомедия | |
Пею (Пейо) Иванов Шишманов, с псевдоними Ивайло, Родопски и Черногорски,[1] е български революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.[2][3]
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Роден е в 1876 година в село Карлуково, тогава в Османската империя, днес Славейно, България. Произхожда от видния род Шишмановци – син е на големия кехая Иван Шишмански, негов брат е дългогодишният учител Вълко Иванов Шишманов, а първи братовчед е деецът на ВМОРО Вълко Райчев Шишманов. Учи в родното си село, в Одрин, а след това завършва Пловдивската мъжка гимназия през 1898 година. След това е юнкер във военното училище в София, където се сприятелява с Гоце Делчев, Даме Груев, Вълчо Сарафов, Лазар Маджаров, Димитър Матов и други. В 1900 година заради болест напуска военното училище без да го завърши и става учител в Карлуково.
През 1901 година е назначен за районен началник на Ахъчелебийския революционен район. След Пловдивския конгрес през 1902 година Шишманов къса с клонящия към ВМОК представител на ВМОРО в Чепеларе Вълчо Антонов и мести центъра на революционното движение от Чепеларе на турска територия в родното му Карлуково. Шишманов полага много усилия за изграждането на стабилна организационна структура в района. През пролетта на 1903 година Шишманов е начело на организационна чета, която обхожда селата Петково, Горно Дерекьой, Райково, Аламидере, Чокманово, Доганово. Тогава негов секретар е някой си Асен, а сред четниците е и Христо Димов – Сюлемеза.[4]
На 5 – 6 юли 1903 година на Свети Дух край Карлуково се провежда Родопският конгрес, на който Шишманов е избран за председател на районното боево тяло и се взима решение да не се вдига общо въстание, а да се водят четнически действия. При избухването на Илинденско-Преображенското въстание през август 1903 година Шишманов заедно с още 25 четници атакуват митницата в Каракулас. На 14 май 1904 година четата на Шишманов води сражение в местността Синура над Карлуково, където е ранен племенникът му, знаменосецът на четата Никола (Колю) Пеев Шишманов, който се самоубива, за да не бъде заловен жив.
След въстанието се установява в България, в граничното село Манастир, където построява дъскорезница. Четата на Шишманов на практика не е разпусната през целия период след въстанието и поддържа духа на населението.[5] До Младотурската революция от 1908 година е Шишманов е войвода и ръководител на Ахъчелебийския революционен район. Като такъв е поканен на Кюстендилския конгрес на ВМОРО от 1908 година, но не успява да присъства.[6]
През 1912 Пейо Шишманов е доброволец в Македоно-одринското опълчение и е начело на Гюмюрджинската чета с численост 120 души, която участва в Балканската и Междусъюзническата война.[7] Четата е под командването на 21-и пехотен средногорски полк на полковник Владимир Серафимов. Прикрепена е към ротата на капитан Михайлов при 3-та дружина с командир подполковник Тодор Ст. Шарлангаджиев. Първата им задача е да унищожат османския пост на Момина вода, след което нападат поста на Имарет дере. После с трудности превземат поста на Курбанери (Свети Иван). Четата освобождава селата Малка Арда, Белев дол, Союджук и други и достага Даръдере и Палас, като помага за освобожденитео на Леска, Лещак и Мадан. След това заедно с четите на Никола Данаилов и Кръстю Българията стига до селата Минково, Шахин, Сгурлу, Коюнкьой, Бугаткьой и Гюмюрджина.[5]
Пею Шишманов умира през 1942 година в Пловдив.[8][9][10]
Никола Гюмюшев, войвода на Устовски районен участък пише за Шишманов:
| „ | …Още при първата ни среща през 1902 г. ми направи впечатление, че Пейо няма оня импулсивен характер на много наши войводи, не си служеше с блъфове и жестикулации. Напротив, скромността му беше отличителна черта. Повечето мълчалив, отмерен, търпелив и винаги с мнението си не изпреварваше, а чакаше други да се изкажат. С това правеше впечатление на загадъчен мъдрец! | “ |
Христо Караманджуков пише:
| „ | Продължителната, честната и ревностната всеотдайност на делото прави, наистина, фигурата на Пею Шишманов колкото светла, толкова и величествена… той бе една от видните личности в движението…[11] | “ |
В местността Хайдушки поляни в Родопите, която е един от центровете на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г., се намира къщата музей на Пею Шишманов, в която той е живял от 1902 до 1908 г. Църквата „Св. Успение Богородично“ на Хайдушки поляни е изградена с дарения на местните хора, а в двора ѝ са гробовете на Пею и Колю Шишманови.
Къщата на Пею Шишманов край Манастир
Паметна плоча на къщата на Пею Шишманов
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Николов, Борис Й. ВМОРО: Псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 44, 83, 103.
- ↑ Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления съхранявани в Български исторически архив. Т. V (от фонд № 290 до фонд № 380). София, Народна библиотека „Кирил и Методий“. Български исторически архив, 1983. с. 144.
- ↑ Алманах на българските национални движения след 1878, Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, с. 378.
- ↑ Николов, Борис Й. ВМОРО: Псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 11, 94.
- 1 2 Гюмюшев, Никола. Революционният вихър ме повлече в своите бойни води. Спомени на един родопски македоно-одринец. Смолян, Зеа-Принт ООД, 2019. ISBN 978-619-196-082-8. с. 14.
- ↑ Пърличев, Кирил, „Кюстендилският конгрес на ВМРО 1908 г.“, „ВЕДА-МЖ“, София, 2001 г., стр. 171
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 805, 894.
- ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893 – 1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 192.
- ↑ Тракийско дружество „Антим I“, архив на оригинала от 28 март 2009, https://web.archive.org/web/20090328210649/http://www.meridian27.com/trakia/v17.htm, посетен на 23 юни 2009
- ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 538.
- ↑ Караманджуковъ, Христо Ив. Западнотракийскитѣ българи въ своето културно-историческо минало. Съ особенъ погледъ къмъ тѣхното политико-революционно движение. Т. Книга I. Историята имъ до 1903 год. София, Библиотека „Тракия“ № 7, Издава Тракийскиятъ върховенъ изпълнителенъ комитетъ, Печатница Б. А. Кожухаровъ, 1934. с. 117 – 118.
