Светлосянка

Светлосянката е средство в изобразителното изкуство, фотографията и киното за създаване на илюзия за обем и пластичност в иначе двуизмерна повърхност.

История

В изкуството на Древен Египет светлосянката е непозната. Художниците използват цветно петно и контур, което прави творбите им плоски и декоративни.

Предполага се, че светлосянката е открита през Античността в Древна Гърция. Според Плиний Стари, древногръцките живописци Апелес, Зефкис, Парасий и други са ползвали светлосянка. Въпреки, че техни произведения не са запазени, съхранените стенописи в Помпей и фаюмските портрети, потвърждават думите на древноримския писател.

Елементи на светлосянката в портрет на Рубенс

Макар и опростена и условна светлосянката се използва и в иконописта и ранното западноевропейското средновековно изкуство.

Основите на съвременното разбиране за светлосянката са поставени в Италия по време на Ренесанса. От този период датира терминът, с който се описва артистичната техника - киароскуро (на италиански: Chiaroscuro) или „светлосянка“. Джото е един от първите художници служили си целенасочено със светлосянка. Леонардо да Винчи е посветил голяма част от времето си на нейното изучаване. Той създава особен тип светлосянка, при която липсват резки преходи между светло и тъмно. Този приглушен тип светлосянка, наречен „сфумато“, той използва в картината си „Мона Лиза“. Противоположен на него е изобретеният от Микеланджело Меризи да Караваджо през 16 век метод, при който фигурите и предметите се изобразяват в контрастни светлосенки, осветени от сноп силна светлина. Маниерът на Караваджо става популярен през 17 век в Западна Европа и поражда направленията караваджизъм и луминизъм. Силно повлияни от драматичната светлосянка на Караваджо са Рубенс, Диего Веласкес и Рембранд.

В графиката, където светлините и сенките са основно изразно средство, светлосянката е от особено голяма значение. Нейни майстори са Рембранд, Франсиско Гоя и Оноре Домие.

В изкуството на големите художници светлосянката освен обичайната си задача изпълнява и други функции освен обичайната - да създава усещане за обемност. Тук тя служи за подчертаване на важното и оставяне на заден план на второстепенното, както и за внасяне на драматизъм и емоцоналност в изображението.

Елементи на светлосянката

Елементи на светлосянката

• осветена част - тази част от обекта, върху която попада непосредствено светлината, в резултат на което е най-ярко осветена.

• блик - ярко петно, получено в резултат на отражението на светлинните лъчи от гланцирана повърхност.

• полутон - слаба сянка получаваща се, когато осветената повърхност е разположена под неголям ъгъл спрямо посоката на светлината.

• колонна сянка - най-тъмната част на обекта. Появява се там, където светлинните лъчи нямат достъп. Най-ясно изразена е върху цилиндрични предмети (например колона) от където идва и названието ѝ.

• рефлекс - слабо осветено петно в областта на сянката, получено в резултат на рефлектиране на светлината от околните предмети.

• хвърлена сянка - сянката, която хвърля обектът. Пада в посока противоположна на тази, от която идват светлинните лъчи.

Във фотографията

Светлосянката е сред основните изразни средства в художествената фотография. Принципите ѝ тук са подобни на тези в изобразителното изкуство. Фотографът може да контролира светлосянъчното изграждане на творбата си чрез подбор на момента от денонощието, в който да заснеме обекта, използвайки допълнителен източник на светлина и чрез манипулации във фотолабораторията.

В киното

В художественото и авторско кино, режисьорите обръщат голямо внимание на светлината в кадрите. Важна ролята в това отношение играе кинооператорът.

Сред авторите отдаващи особено значение на светлината в своите филми могат да се посочат Ингмар Бергман, Акира Куросава, Андрей Тарковски а в България, режисьорът Въло Радев и кинооператор Димо Коларов.

Галерия

• 

  Портрет от оазиса Фаюм, 3-2 век пр. н. е. - лицето е пластично моделирано с помощта на светлосянка.

• 

  Леонардо да Винчи - светлосянъчна рисунка на драперия върху човешка фигура.

• 

  „Свети Павел ослепен от божествената светлина“, 1600-1601 г. - Караваджо.

• 

  „Трите кръста“, офорт на Рембранд от 1653 г.