Светлосянка
Светлосянката е средство в изобразителното изкуство, фотографията и киното за създаване на илюзия за обем и пластичност в иначе двуизмерна повърхност.
История[редактиране | edit source]
В изкуството на Древен Египет светлосянката е непозната. Художниците използват цветно петно и контур, което прави творбите им плоски и декоративни.
Предполага се, че светлосянката е открита през Античността в Древна Гърция. Според Плиний Стари, древногръцките живописци Апелес, Зефкис, Парасий и други са ползвали светлосянка. Въпреки, че техни произведения не са запазени, съхранените стенописи в Помпей и фаюмските портрети, потвърждават думите на древноримския писател.
Макар и опростена и условна светлосянката се използва и в иконописта и ранното западноевропейското средновековно изкуство.
Основите на съвременното разбиране за светлосянката са поставени в Италия по време на Ренесанса. От тук произлиза и самият термин „светлосянка“ (на италиански: Chiaroscuro). Джото е един от първите художници служили си целенасочено със светлосянка. Леонардо да Винчи е посветил голяма част от времето си на нейното изучаване. Той създава особен тип светлосянка, при която липсват резки преходи между светло и тъмно. Този приглушен тип светлосянка, наречен „сфумато“, той използва в картината си „Мона Лиза“. Противоположен на него е изобретеният от Микеланджело Меризи да Караваджо през 16 век метод, при който фигурите и предметите се изобразяват в контрастни светлосенки, осветени от сноп силна светлина. Маниерът на Караваджо става популярен през 17 век в Западна Европа и поражда направленията караваджизъм и луминизъм. Силно повлияни от драматичната светлосянка на Караваджо са Рубенс, Диего Веласкес и Рембранд.
В графиката, където светлините и сенките са основно изразно средство, светлосянката е от особено голяма значение. Нейни майстори са Рембранд, Франсиско Гоя и Оноре Домие.
В изкуството на големите художници светлосянката освен обичайната си задача изпълнява и други функции освен обичайната - да създава усещане за обемност. Тук тя служи за подчертаване на важното и оставяне на заден план на второстепенното, както и за внасяне на драматизъм и емоцоналност в изображението.
Елементи на светлосянката[редактиране | edit source]
- осветена част - тази част от обекта, върху която попада непосредствено светлината, в резултат на което е най-ярко осветена.
- блик - ярко петно, получено в резултат на отражението на светлинните лъчи от гланцирана повърхност.
- полутон - слаба сянка получаваща се, когато осветената повърхност е разположена под неголям ъгъл спрямо посоката на светлината.
- колонна сянка - най-тъмната част на обекта. Появява се там, където светлинните лъчи нямат достъп. Най-ясно изразена е върху цилиндрични предмети (например колона) от където идва и названието ѝ.
- рефлекс - слабо осветено петно в областта на сянката, получено в резултат на рефлектиране на светлината от околните предмети.
- хвърлена сянка - сянката, която хвърля обектът. Пада в посока противоположна на тази, от която идват светлинните лъчи.
Във фотографията[редактиране | edit source]
Светлосянката е сред основните изразни средства в художествената фотография. Принципите ѝ тук са подобни на тези в изобразителното изкуство. Фотографът може да контролира светлосянъчното изграждане на творбата си чрез подбор на момента от денонощието, в който да заснеме обекта, използвайки допълнителен източник на светлина и чрез манипулации във фотолабораторията.
В киното[редактиране | edit source]
В художественото и авторско кино, режисьорите обръщат голямо внимание на светлината в кадрите. Важна ролята в това отношение играе кинооператорът.
Сред авторите отдаващи особено значение на светлината в своите филми могат да се посочат Ингмар Бергман, Акира Куросава, Андрей Тарковски а в България, режисьорът Въло Радев и кинооператор Димо Коларов.
Галерия[редактиране | edit source]
-
Леонардо да Винчи - светлосянъчна рисунка на драперия върху човешка фигура.
-
„Свети Павел ослепен от божествената светлина“, 1600-1601 г. - Караваджо.
