Светлосянка
 | За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |  |
Светлосянката е средство в изобразителното изкуство, фотографията и киното, за създаване на илюзия за обем и пластичност, в иначе двуизмерна повърхност.
История[редактиране | редактиране на кода]
В изкуството на Древен Египет светлосянката е непозната. Художниците използват цветно петно и контур, което прави творбите им плоски и декоративни.
Предполага се, че светлосянката е открита през Античността в Древна Гърция. Според Плиний Стари, древногръцките живописци Апелес, Зефкис, Парасий и други са използвали светлосянка. Въпреки, че техни произведения не са запазени, съхранените стенописи в Помпей и Фаюмските портрети, потвърждават думите на древноримския писател.
Макар и опростена и условна, светлосянката се използва в иконописта и в ранното западноевропейско средновековно изкуство.
Основите на съвременното разбиране за светлосянката са поставени в Италия, по времето на Ренесанса. От този период датира терминът, с който се описва артистичната техника – киароскуро (на италиански: Chiaroscuro) или „светлосянка“. Джото е един от първите художници, служили си целенасочено със светлосянка. Леонардо да Винчи е посветил голяма част от времето си на нейното изучаване. Той създава особен тип светлосянка, при която липсват резки преходи между светло и тъмно. Този приглушен тип светлосянка, наречен „сфумато“, той използва в картината си „Мона Лиза“. Противоположен на него е изобретеният от Микеланджело Меризи да Караваджо през 16 век метод, при който фигурите и предметите се изобразяват в контрастни светлосенки, осветени от сноп силна светлина. Маниерът на Караваджо става популярен през 17 век в Западна Европа и поражда направленията караваджизъм и луминизъм. Силно повлияни от драматичната светлосянка на Караваджо са: Рубенс, Диего Веласкес и Рембранд.
В графиката, където светлините и сенките са основно изразно средство, светлосянката е от особено голяма значение. Нейни майстори са: Рембранд, Франсиско Гоя и Оноре Домие.
В изкуството на големите художници, светлосянката, освен обичайната си задача – да създава усещане за обемност, изпълнява и други функции. Тя служи за подчертаване на важното и оставяне на заден план на второстепенното, както и за внасяне на драматизъм и емоционалност в изображението.
Елементи на светлосянката[редактиране | редактиране на кода]
- осветена част – тази част от обекта, върху която попада непосредствено светлината, в резултат на което е най-ярко осветена.
- блик – ярко петно, получено в резултат на отражението на светлинните лъчи от гланцирана повърхност.
- полутон – слаба сянка, получаваща се когато осветената повърхност е разположена под неголям ъгъл, спрямо посоката на светлината.
- колонна сянка – най-тъмната част на обекта. Появява се там, където светлинните лъчи нямат достъп. Най-ясно изразена е върху цилиндрични предмети, (например колона,) откъдето идва и названието ѝ.
- рефлекс – слабо осветено петно в областта на сянката, получено в резултат на рефлектиране на светлината от околните предмети.
- хвърлена сянка – сянката, която хвърля обектът. Пада в посока противоположна на тази, от която идват светлинните лъчи.
Във фотографията[редактиране | редактиране на кода]
Светлосянката е сред основните изразни средства в художествената фотография. Принципите ѝ тук са подобни на тези в изобразителното изкуство. Фотографът може да контролира светлосенъчното изграждане на творбата си, чрез подбор на момента от денонощието, в който да заснеме обекта, използвайки допълнителен източник на светлина и чрез манипулации във фотолабораторията.
В киното[редактиране | редактиране на кода]
В художественото и авторско кино, режисьорите обръщат голямо внимание на светлината в кадрите. Важна значение в това отношение има кинооператорът.
Сред авторите, отдаващи особено значение на светлината в своите филми, могат да се посочат Ингмар Бергман, Акира Куросава, Андрей Тарковски, а в България – режисьорът Въло Радев и кинооператорът Димо Коларов.
Галерия[редактиране | редактиране на кода]
Леонардо да Винчи – светлосенъчна рисунка на драперия върху човешка фигура.
„Свети Павел, ослепен от божествената светлина“, 1600 – 1601 г. – Караваджо.
