Смиловски манастир

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Смиловски манастир
Смиловски манастир
Sv kirik.jpg
Църквата на Смиловския манастир, 2014 г.
Relief map of Serbia.png
43.0829° с. ш. 22.8494° и. д.
Смиловски манастир
Местоположение в Сърбия
Вид на храма православен манастир
Страна Flag of Serbia.svg Сърбия
Населено място Смиловци
Вероизповедание Сръбска православна църква
Епархия Нишка
Време на изграждане XVIII век
Съвременен статут недействащ

Смиловският манастир „Св. св. Кирик и Юлита“ се намира в Западните покрайнии в днешна Сърбия, недалеч от село Смиловци.

Местоположение[редактиране | редактиране на кода]

Манастирът е разположен на около 3 километра северно от с. Смиловци, на южния склон на връх Трипут. Местността е наричана и Манастирски дол.[1]

История[редактиране | редактиране на кода]

Според местните предания, записани още през XIX век, манастирът е основан в Средновековието. От приписки в писана в София ръкописна служба от 1704 г. става ясно, че манастирът е съществувал по това време. През XVIII век той е религиозен център, подпомаган както от жителите на близките села в Забърдието, така и от по-далечни селища в Понишавието – Драговита, Пирот и други[2].

В края на XVIII или началото на XIX в. Смиловският манастир е разрушен при кърджалийски нападения. След чумна епидемия, спасилите се жители от района решават да възстановят манастира.

Манастирът поддържа килийно училище, за което има данни от началото на ХІХ век.[3] Манастирската църква е изградена през 1838 – 1839 година от майстор Никола (Кола) от с. Больев дол[4]. По същото време е изграден и монашеският корпус.

От 1871 година манастирът е под ведомството на Българската екзархия. В свое писмо от 14 януари 1878 година пиротският митрополит Евстатий определя Смиловския манастир „Свети Кирик“ като един от бедните манастири в епархията, които се издържат от милостинята на народа.[5]

От 1920 година, с изключение на 1941 – 1944 г., манастирът е подведомствен на Сръбската православна църква. В периода 1925 – 1930 година е женски и е населяван от около 40 руски монахини.[4]

Според доклад на царибродския архиерейски наместник от януари 1942 година манастирът притежава ниви „с бедна балканска почва“ и две „първобитни воденици, от доходите на които едвам посреща нуждите си.“ По това време гората на манастира е „опустошена“.[6] В изпълнение на разпоредбите на Закона за земеделския максимум от 1945 година, 173 хектара земя са отнети от Смиловския манастир.[7] Отнета му е и т.нар. Пъртопопинска (манастирска) воденица на Забърдска река.[8]

През 1984 година е обявен за паметник на културата на Република Сърбия.

В 2007 година манастирският конак и владишкият дом са възобновени, ремонтирана е и външната фасада на църквата.[9]

Храмът на манастира[редактиране | редактиране на кода]

Църквата, посветена на Св. св. Кирик и Юлита, е най-голямата в Забърдието и Горния Висок. Изградена е от ломен камък с квадрови укрепвания в ъглите. Тя е еднокорабна, едноабсидна, с певници и купол. Кубето е с тамбур от осмостенен тип, увенчен с профилиран корниз и сегментен купол[10].

Иконите и иконостасът са изработени от самоковски майстори. Иконите са дело на самоковския зограф Йоан Николов Иконописец.[11] В края на XIX и началото на ХХ век върху някои от изображенията са правени доработки от местен майстор-примитивист.

В 2006 година църквата е реставрирана.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Иванов, Цветко, Костов, Саша, Николова, Весна и Людмила Зидарова. Вяра и камък, Димитровград 2013, с. 60.
  2. Тулешков, Николай. Славинските първомайстори, София 2007, с. 80.
  3. Иванов, Цветко, Костов, Саша, Николова, Весна и Людмила Зидарова. Вяра и камък, Димитровград 2013, с. 61.
  4. а б Петковић, Милица. Водич. Манастири и цркве у Понишављу, Пирот 1995, с. 35.
  5. Пирот и срез Нишавски, 1801 – 1918. Грађа. Књига Прва 1801 – 1883, Сабрао и приредио Илија Николић, Пирот 1981, с. 251.
  6. Българите от Западните покрайнини (1878 – 1975), Главно управление на архивите, Архивите говорят, т. 35, София 2005, с. 541.
  7. Маринков, Јордан. Забрђе. Природно-привредни потенцијали, Димитровград 1999, с. 112.
  8. Маринков, Јордан. Забрђе. Природно-привредни потенцијали, Димитровград 1999, с. 27.
  9. Иванов, Цветко, Костов, Саша, Николова, Весна и Людмила Зидарова. Вяра и камък, Димитровград 2013, с. 65.
  10. Тулешков, Н., пос. съч., с. 81 – 82.
  11. Манолова, Надя. Възрожденска микроистория: Манастирът „Св. Св. Кирик и Юлита“ в Нишавската епархия през ХVІІІ-ХІХ в., „Анамнеза“ брой 9, 2009 г., с. 16.