Ставроска теснолинейка
| Железопътна линия Сирачево – Зиляхово Σιδηροδρομική γραμμή Σαρακλή – Ζιλιάχοβα | |
 Бензинов локомотив „Симплекс“ на линията, 40 конски сили, наричан Тенекиената костенурка | |
| Информация | |
|---|---|
| Тип | теснопътно междурелсие |
| Статус | недействаща |
| Крайни гари | Сирачево, Зиляхово |
| Пусната | 1 април 1918 година |
| Закрита | 16 август 1947 година |
| Собственик | Гърция |
| Дължина | 100 km |
| Брой линии | единична |
| Междурелсие | 600 mm |
| Електрификация | не |
Схема | |
| Железопътна линия Сирачево – Зиляхово в Общомедия | |
Железопътна линия Сирачево – Зиляхово или Ставроският влак (на гръцки: Σιδηροδρομική γραμμή Σαρακλή – Ζιλιάχοβα, Τρένο του Σταυρού) е теснолинейна (600 mm) линия (дековилка), съществувала в Южна Македония, Гърция от 1918 до 1947 година.[1][2][3][4]
Предистория[редактиране | редактиране на кода]
|
| |
Британски войници и турски военопленници работят по изграждането на линията
|
Брониран локомотив „Симплекс“ на мост на линията
|
Линията е една от няколкото теснолинейки, построени по време на Първата световна война в 1917 година за тилова поддръжка на военните действия на Съглашението на Солунския фронт.[2] След Струмската операция от август 1916 година Българската армия окупира Сярско и Драмско и Кавалско и започва да използва железопътната линия Гюмюрджина – Драма – Сяр. Така се създава Струмският фронт, който се простира по протежение на Струма от Бутковското езеро до езерото Тахино и неговите блата, които достигат до морето.[1]
На този фронт Съглашенската Източна армия разполага с 16-ти британски армейски корпус. Основната комуникационна артерия за снабдяване на Струмския фронт е пътят Солун – Сяр през Лахненските планини. На този път, на 25 km от Солун в района на Гвоздово (Асирос), съюзниците създават концентрационна база и склад за материали и доставки. Зареждането на тази база за Струмския фронт се извършва от Солун през железопътната гара Салманли (Галикос), с която Гвоздово е свързано с железница.[1] Вторият начин за транспортиране на необходимите за фронта материали е по море от Солун до малкото пристанище Ставрос. Ежедневно три кораби заобикалят Халкидики, но харчат много от ограничения петрол, уязвими са за германските подводници и страдат от честите бури при заобикалянето на полуостров Света гора. Така командващият Британската солунска армия генерал Джордж Милн предлага изграждането на железопътна линия с нормална ширина от село Сирачево (Саракли), близо до градчето Лъгадина (Лангадас), докъдето доставките могат да пристигат по шосе или по железопътен път, тъй като Сирачево е свързано с нормална железопътна линия с гара Саламаново (Галикос) на km 28,7 от железопътната линия Солун – Дедеагач.[3][1] Министерството на отбраната обаче не успява да достави релси за нормална железопътна линия и се спира на теснолинейна.[1]
Изграждане на Сирачево – Чаязи[редактиране | редактиране на кода]
Линията се изгражда на два етапа. В първия етап е изграден участъкът от линията Ставрос – Чаязи в устието на Струма с ширина 600 mm. Целта е да се ослужват нуждите на делтата на река Струма от създадените в Ставрос пристанищни съоръжения за акостиране на кораби. Морското снабдяване на войските в устието на Струма е опасно поради уязвимото местоположение и липсата на възможност за акостиране. Участъкът минава през Аспровалта и стига до Ташли Дербенд. През февруари 1917 година линията е удължена до Чаязи (Ираклица). Тази линия има достатъчно широка инфраструктура, за да може да бъде превърната в стандартно междурелсие, ако възникне необходимост и възможност. Тъй като линията е положена по протежение на равния морски бряг, изграждането ѝ става лесно.[1]
Следва изграждането на втория участък, също широк 600 mm, покрай Лъгадинското и Бешичкото езеро. Проучванията за изграждането му завършват през октомври 1917 година и на 14 ноември британски войници и 4000 турски военнопленници започват строителството.[2][3][1]
Линията е открита на 1 април 1918 година. Служи за транспортиране на войници, строителни материали, оръжия, боеприпаси и провизии от основната съглашенска база Солун до фронта и в обратна посока за транспортиране на ранените до болниците.[2][3][1]
Изграждане на Еникьой – Зиляхово[редактиране | редактиране на кода]
Съюзниците, след отдръпването на фронта, пристъпват към изграждането на третия участък от железопътната линия на левия бряг и по протежение на река Струма по маршрута от Еникьой (близо до древния Амфиполис) до река Драматица (Ангиста). Същевременно английското командване обмисля използването на линията за връзка с също така теснолинейната българска железница до Рупел при евентуално настъпление навътре в България.[1] Така линията трябвада стане около 130 km и да стигне до гарата на Зиляхово (днес Неа Зихни) при Кочак (Мирини).[5]
Участъкът от линията Еникьой – Зиляхово, след края на войната и оттеглянето на съюзниците, е изоставен, без да бъде завършен.[1] Линията е съкратена в източния край – първо до пролома Ташли (приблизително km 75), по-късно до Аспровалта (67,5 km).[2] В това състояние на 1 юни 1920 година линията, принадлежаща дотогава на Великобритания, е предадена на гръцката държава, която я предава на Гръцките държавни железници.[5] Експлоатацията от ГДЖ започва през май 1921 година. Гара Солун е свързана с Гара Сирачево с автобусна линия.[3]
За завършването на недовършения участък Еникьой – Зиляхово, както и за ремонта на останалата част от участъка Ставрос – Чаязи в 1922 година са сключени споразумения между Министерството на транспорта, Генералния щаб на армията и на ГДЖ, което обаче не носи резултат. Така линията Ставрос – Зиляхово остава наполовина завършена, за да бъде окончателно демонтирана през 1939 година. От демонтажа на тази част от линията остават 14,179 km релси, от които 9 700 m са складирани на гара Ставрос, а останалите близо до пътния мост на Струма.[1]
През Втората световна война (1941 – 1944) линията е в германската окупационна зона. Вермахтът се опитва да възстанови демонтираната част до Еникьой (Амфиполи), но не успява.[5] 4,774 km от демонтираните релси са преместени от германците в неизвестна посока, вероятно на Крит. По-късно друго количество двойни релса е изпратено за изграждането на линията Агринио – Амфилохия и остава там. Също така с релси от линията, германците построяват приблизително 3 km линия от Ставрос на юг и още 6 km километра от 3-тия километър на линията Сирачево – Ставрос до Аспровалта покрай укрепленията на крайбрежната зона. След заминаването на окупационните власти през октомври 1944 година тази линия е намерена наполовина разрушена от експлозии и плячкосване, а части от нея са разпръснати в нивите. През ноември 1955 година предприемачът Атанасиос Михайлидис, който взривява крайбрежните укрепления в района на Като Ставрос, успява да отстрани частта от линията, която остава положена, и да събере разпръснатия материал като метален скрап, тъй като линията Ставрос – Аспровалта никога не е била предоставяна на ГДЖ като линията Саракли – Ставрос и е била собственост на гръцката държава.[1]
Експлоатация на Сирачево – Ставрос[редактиране | редактиране на кода]
По време на мирната експлоатация на линията (1921 – 1947) тя е важна транспортна артерия за местното население. По нея се осигурява транспорта на горски продукти от планините на юг и север от Ставрос и Рендина, но и на други стоки, като зърно, риба от Ставрос и Агиос Василиос, сол и други. Влакът осигурява и голям трафик на пътници през летния сезон от Солун и термалните бани на Неа Аполония (Егри Буджак).[1]
Продължителността на маршрута Сирачево – Ставрос е 3,30 h при скорост 15 – 25 km/h. Обикновено един и същи влак върви напред-назад. Когато нуждите налагат движението на друг товарен влак, разминаването става в Лангадикия (Лянгавич), където имаше обходна линия. На всички гари имаше странични линии за товарене на продуктите от района и разминаваре на влакове. Влаковете, които се движат, са товарни и смесени, като в смесените има три пътнически и два-три товарни вагона.[1]
На 16 август 1947 година експлоатацията на железопътната линия Саракли – Ставрос е преустановена след съответното одобрение от Министерството на транспорта и със съгласието на ГДЖ. Решението е взето поради големите загуби на линията, конкуренцията на автомоилния транспорт и обслужването на военните нужди с автомобили по магистралата Солун – Кавала. Въпреки това поддръжката на релсовия път, инженерните съоръжения, сградите и подвижния състав продължава по начин, позволяващ възобновяване на движението на влаковете. Тази непрекъсната поддръжка на съоръженията, подвижният състав и осигуряване на тяхната сигурност поглъщат големи суми – повече от 20 000 000 драхми на месец.[1] В 1955 година е решено линията да бъде демонтирана.[3][1]
Маршрут[редактиране | редактиране на кода]
Западната начална точка на линията е Сирачево (на турски Саракли, прекръстено в 1927 година на Периволаки), село в Лъдадинското поле на около 20 km североизточно от центъра на град Солун. До Периволаки има разклонение със стандартно междурелсие от гара Саламаново (Галикос) на km 28,7 на железопътната линия Солун – Дедеагач. От Сирачево маршрутът върви на юг, след това на изток до пристанището Ставрос на Струмския залив. Маршрутът минава южно от Лъгадинското (Корония) и Бешичкото езеро (Волви). Железницата следва трасето на стария национален път Солун – Кавала. Участъкът между Сирачево и Ставрос съответства грубо на планирания стар маршрут на железопътната линия Солун – Дедеагач през Кавала, който би бил значително по-кратък от съществуващия в момента, но поради стратегически съображения на османската армия е заместен с по-криволичещ маршрут в частично планинския хинтерланд. От Ставрос маршрутът тръгва на север през Амфиполи до жп гара Зиляхово (Неа Зихни), която също отново е на железопътната линия Солун – Дедеагач.[6]
| Гари | |||
|---|---|---|---|
| Име | Старо име | Име на гръцки | Километри от Солун |
| Периволаки | Сирачево | Περιβολάκι | 0 |
| Тумба | Τούμπα | 5,8 | |
| Агиос Василиос | Άγιος Βασίλειος | 10,1 | |
| Василуди | Левен | Βασιλούδι | 19 |
| Лангадикия | Лянгавич | Λαγκαδίκια | 23,6 |
| Стивос | Гюлменич | Στίβος | 28,5 |
| Перистерона | Угрек | Περιστερώνα | 32,4 |
| Волви | Бешик | Βόλβη | 38,1 |
| Неа Аполония | Егри Буджак | Νέα Απολλωνία | 42,4 |
| Аполония | Пазаруда | Απολλωνία | 43,2 |
| Неа Мадитос | Стролонгос | Νέα Μάδυτος | 52,1 |
| Рендина | Ρεντίνα | 57,0 | |
| Стаси | Στάση | 63,4 | |
| Ставрос | Σταυρός | 66,1 | |
| Аспровалта | Ασπροβάλτα | 70 | |
| Ташли | Τασλί | 75 | |
| Амфиполи | Еникьой | Αμφίπολη | 100 |
| Миркинос | Доксамбос | Μύρκινος | 112 |
| Мирини | Кочак | Μυρρίνη | 130 |
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б в г д е ж з и к л м н о п р Μελέτη: Το Τρένο του Σταυρού (χάρτες& φωτογραφίες) // Volvi Press, 01/02/2018. Посетен на 24 май 2024 г. (на гръцки)
- ↑ а б в г д Σύντομη αναδρομή στο γραφικό τρενάκι της γραμμής Σαρακλή - Σταυρού // Καθημερινός Παρατηρητής. Посетен на 24 май 2024 г. (на гръцки)
- ↑ а б в г д е Γραμμή Σαρακλί-Σταυρός // Σ.Ε.Κ. Архивиран от оригинала на 5 Jul 2009 - 19 Jan 2014. (на гръцки)
- ↑ Stamnas, Anastasios, Alexandra Tsiachta, Olga Georgoula und Petros Patias. An endangered aspect of the Industrial Heritage. Study and mapping of the Decauville Systems in Greece of the 19th and 20th century // E-Perimetron 18 (3). 2023. ISSN 1790-3769. p. 160. (на английски)
- ↑ а б в Wall, Henning. Eisenbahnatlas Griechenland. Köln, Schweers + Wall, 2018. ISBN 978-3-89494-148-2. S. 19. (на немски)
- ↑ Wall, Henning. Eisenbahnatlas Griechenland. Köln, Schweers + Wall, 2018. ISBN 978-3-89494-148-2. S. 19. (на немски)
