Чернова:Скитници (2014 филм)

Скитници
Музика	Кристиян Сандкуист
Страна	Швеция
Език	Английски

Скитници е късометражен шведски научнофантастичен филм от 2014 г., създаден от дигиталния художник и аниматор Ерик Вернквист. Филмът изобразява истинкси местоположения в Слънчевата система, които се изследват от човешки изследователи, подпомогнати от хипотетична космическа технология. От петнадесетте сцени на филма Вернквист е създал някои от тях, използвайки единствено компютърна графика, но повечето са базирани на действителни снимки, направени от роботизирани космически кораби като Вояджър 1 и 2 или роувъри, комбинирани с допълнителни компютърно генерирани елементи и ефекти.

„Скитниците“ е разказана от астронома Карл Сейгън, от четейки от книгата му от 1994 г. „Бледа синя точка: Визия за човешкото бъдеще в космоса“.

Сюжет

Филмът започва с група номади около 10 000 г. пр.н.е., пътуващи в Близкият изток. Светещи ясно над тях в потъмняващото здрачно небе са петте „скитащи звезди“ с невъоръжено око в Слънчевата система, които може да бъдат посетени някой ден от потомци на скитниците. След това филмът отива към бъдещето и показва голям космически кораб, напускащ земната орбита, носейки колонисти на път към друга планета или луна.

Марс

Ерик Вернквист добавя човешки изследователи към тази снимка, направена от марсохода Спирит на НАСА , за да създаде сцената „Син залез“ в Wanderers .

Освен Луната на Земята, никое друго тяло в Слънчевата система е изследвано и изследвано за възможна бъдеща човешка колонизация по-внимателно от Марс. В „Скитниците“ Вернквист започва със снимки на НАСА и изработва три сцени, показващи възможното бъдеще на планетата: в първата сцена, кабината на теоретизиран космически асансьор се спуска по кабела си, транспортирайки провизии и материали до марсианска колония, във втората, работници в космически костюми чакат близо до ръба на кратера Виктория за приближаващи се дирижабли, а в третата сцена, група туристи се наслаждават на гледката на марсианското небе, светещо светло синьо около залязващото слънце.

Сатурн и неговите луни

„Скитници“ показва авантюристи, носещи крила, наподобявайки птичи крила, летейки над езерото с течен метан Лигея Маре на луната на Сатурн Титан .

Скитници се възползва добре от изобилието от информация и изображения, върнати от мисията на НАСА / ЕКА Касини-Хюйгенс: една трета от неговите сцени изобразяват или Сатурн, или една от неговите луни. Една сцена дава изключително близък изглед на пръстените на Сатурн – перспективата е от вътрешността на пръстените, гледайки нагоре от вътрешността на бъркотията от водни ледени късове и метероити, които съставят пръстените, към човек, плаващ точно над тях. Последната сцена показва пръстените на разстояние, осветени от Слънцето зад тях, хвърляйки светлинен блясък върху нощните върхове на облаците на Сатурн, които Вернквист нарича „рингшайн“.

В сцена, която е на спътника на Сатурн Титан, която може да се представи само поради относително слабата гравитация на Титан, неговата гъста, мъглива атмосфера и все още неоткрит свръхефективен топлоизолационен материал, хората летят над течно метановото море Лигея Маре, използвайки крила, които са приблизително със същия размер – спрямо телата им – като крилата на птици. Гледката на космически кораб, който се движи през кристалите на солена вода, изхвърлени от гейзерите на спътника на Сатурн Енцелад напомня, че течен океан под ледената повърхност на спътника може потенциално да осигури среда, способна да поддържа някаква форма на живот според нашите модели на живот. Верига от човешки селища на спътника на Сатурн Япет са изобразени на върховете на неговия екваториален хребет, всеки от които е покрит с огромен и (очевидно) прозрачен купол, който не пречи на гледката към Сатурн и неговите пръстени. (Тъй като орбитата на Япет е по-наклонена спрямо пръстените, отколкото която и да е от другите големи луни на Сатурн)

Юпитер, неговата луна Европа и Миранда (луната на Уран)

В сравнение със земната гравитация, голямата маса на Юпитер създава такава задушаваща повърхностна гравитация, че Скитници може да покаже само космически авантюристи близо до Голямото червено петно, като ги изобразят в безтегловна орбита над него.

Скитници не уточнява дали някой от космическите изследователи, които изобразява, са спонсорирани от правителства, дали са алтернативно търговци, участници в космически полети или са само космически туристи. Вернквист ги нарича просто „пътници“, „хора“ и „туристи“ и нито един от космическите кораби, които ги транспортират, не носи отличителните знаци и знамена на космическа агенция, частно финансирано космическо предприятие или държава. Независимо от официалното им наименование, хората, показани в двете сцени с Юпитер и едната сцена, представяща Уран и неговият спътник Миранда, трябва да са наричани „авантюристи“.

В сцена, показана от орбита над Юпитер, вратите на товарния отсек на космически кораб се отварят, за да разкрият вързан авантюрист, започващ космическа разходка над Голямото червено петно, което се вижда отдолу. Виждаме също авантюристи, които се разхождат по повърхността на леда на луната Европа, и които, правейки това, може да се разхождат и над извънземни микроби. (Подобно на спътника на Сатурн Енцелад, астробиолозите са много фокусирани върху възможността под повърхностните океани на Европа да крият живот.) Друга група авантюристи БЕЙЗ скачат от скала на Миранда, най-малката гравитационно закръглена луна, обикаляща около планетата Уран. Въпросната скала Верона Рупес може да е кулколирана да е с височина от 5 – 10 километра. В комбинация с ниската гравитация на Миранда, Вернквист изчислява, че скачачите биха могли да се насладят на свободно падане от около 12 минути, преди да задействат малка ракета, за да спрат падането им.

„Терариумът“, издълбан, обитаван астероид

Цилиндърът на О'Нийл е донякъде подобен на кухия астероид „Терариум“ в Странници : и двата са големи хипотетични космически местообитания, които се въртят, за да създават изкуствена гравитация .

Филмът включва драматична илюстрация на възможното използване на ресурси в ситу : той изобразява издълбан астероид от Главния астероиден пояс, който може да служи като временно селище за колонисти и космическа станция за пътници и туристи, които се осмеляват да надхвърлят орбитата на Марс. Вътрешната кухина на астероида / местообитанието / станцията се състои от конструирана от хора, самостоятелна екосистема, пълна с въздух под налягане който е годен за дишане, земя и почва, водни тела и облаци, въртящи се около временен източник на изкуствена слънчева светлина.

Вернквист признава, че неговото изображение на тераформиран астероид „е най-спекулативната част от този кратък филм“, но също така казва, че го е включил, „за да визуализира възможностите на човешкото инженерство и конструкция“. Той нарича астероида „терариум“, използвайки името, използвано от Ким Стенли Робинсън в неговия научно-фантастичен роман 2312.

Последната сцена: „Сиянието“ на Сатурн

Изображения като това от космическия кораб „Касини“ (мозайка от действителни снимки с преувеличен цвят) вдъхновиха последната сцена „Рингшайн“ – (Сатурн)".

На Сатурн, в далечните облаци са показани дирижабли, направени от човеци, които са донякъде подобни на дирижаблите с екипаж HAVOC, предвидени от НАСА за възможна мисия до Венера . Дирижаблите са обрамчени от колосалните пръстени на планетата. На един от космическите корабите изследователка се взира в далечината, облечена в изолирано яке, кожена качулка и респиратор . Докато облаците на Сатурн хвърлят отражения върху шлема ѝ, който скрива устата ѝ, тя се усмихва учудено. Разказът на Карл Сейгън завършва, като той заявява:

Може би е малко рано. Може би времето още не е настъпило. Но тези други светове — обещаващи неописуеми възможности — примамват. Безшумно те обикалят около Слънцето и чакат.

Създаване

Скитници се основава на хипотетичните визии Ерик Вернквист относно бъдещите изследвания на космоса от човечеството. Визуалните елементи на филма, анимирани от самият Вернквист, са дигитални пресъздавания на истински места в Слънчевата система; макар и спекулативна, човешката технология, видяна във филма, произлиза от предварително съществуващи научни концепции и идеи. Фонът на филма е изграден от картографски данни и/или от снимки, направени от НАСА. Визуалните изображения са вдъхновени от творбите на писателите на научно фантастична литература Артър К. Кларк и Ким Стенли Робинсън, както и от илюстратора Чесли Бонестел.

С разрешението на Ан Друян, съпругата на астронома Карл Сейгън, Вернквист добавя откъси от разказа на Сейгън от неговата книга „Бледа синя точка“ в целия филм.

Пускане и рецепция

Филмът е пуснат на уебсайта за споделяне на видео Vimeo на 11 октомври 2014 г. и е официално качен в YouTube на 4 август 2015 г.

Късометражният филм получава изключително положителни отзиви от и премиерата си. Леонард Дейвид, колумнист в Space.com, го нарича „чудесна продукция“. Ейми Шира Тейтел от уебсайта Nerdist казва, че филмът е „брилянтно реалистичен“ и че „може дори да е по-добър от Interstellar “. Данте Д'Оразио от The Verge пише, че филмът е „изумително красиво пътешествие из нашата слънчева система“ и че макар „да няма традиционна история, визуалните ефекти и музиката (съчетани с думите на Сейгън) ще накара и вас да мечтаете за деня, когато станем много планетен вид."

Външни препратки

• Официално издание на филма и уебсайт