Якобинска диктатура

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Якобинската диктатура, известен и като червеният терор (terreur rouge) или терорът на монтанярите (terreur montagnarde), е период от Френската революция, известен с доминация на якобинците и масово преследване на политически противници и голям брой екзекуции.

Предистория[редактиране | редактиране на кода]

След свалянето на монархията на 10 август 1792 г. на власт идват жирондистите, заемащи ръководна позиция в Конвента. Усещайки все по-неконтролируемия ѝ характер, жирондистите се опитват да забавят по-нататъшното развитие на революцията, открито противопоставяйки се на незабавното установяване на републиканска форма на управление. През октомври 1792 г. тяхната фракция е изключена от Якобинския клуб. Народното въстание от 31 май2 юни 1793 г. сваля от власт жирондистите и установява диктатура на отявлените якобинци, които установяват режим на революционно–демократична диктатура. Жирондистите се опитват да спрат развихрянето на диктатурата и дори инспирират убийството на Жан-Пол Марат, но метежът им в Нормандия и южна Франция през юни 1793 г. е потушен много бързо.

През 1793 революцията е изправена пред продоволствени затруднения и множество заплахи вътре и извън Франция. На 30 август на сбирка на Якобинския клуб свещеникът Ройер предлага: „Поставете терора на дневен ред“. Неговият призив става крилат израз и е пренесен на 5 септември в Конвента.

Още от първите месеци на 1794 г. сред якобинците се изостря вътрешната борба между отделните течения. Дантон и неговите привърженици (дантонистите) настояват за отслабване на режима на диктатура. Срещу тях се изправят левите („крайните“) якобинци, които изискват по-нататъшно осъществяване на социално–икономическите мерки в интерес на най-бедните слоеве и дори усилване на революционния терор. Основното ядро якобинци се обединява около Робеспиер.

Законодателство[редактиране | редактиране на кода]

Под натиск на санкюлотите и на „бесните“ са приети Законът за всеобщия максимум (loi du maximum general) и Законът за подозрителните (loi des suspects)[1]. С първия се поставя горна граница на цените и заплатите, а вторият обявява всички врагове на революцията за заподозряни и е насочен срещу „привържениците на тиранството, федерализма и враговете на свободата“ (в това число спекулантите). Двата закона отговарят на съществуващото през 1793 г. обществено очакване за наказания и защита на революцията. Реорганизираният Революционен трибунал (на френски: Tribunal révolutionnaire) е органът, определящ наказанията за заподозрените и лихварите. Провеждането на политиката на терор води до засилване на позициите на Комитета за обществено спасение и на кръга около Робеспиер. Чрез Революционния трибунал якобинските лидери получават широки диктаторски пълномощия и започват масови политически репресии и екзекуции. Робеспиеристите в яростната си борба срещу опозицията дори стигат до там, че през април–март 1794 г. екзекутират водачите на дантонистите и на левите. Но и това не предотвратява разкола сред якобинския блок и нарастването на недоволството срещу диктатурата. След неуспешни опити за атентати срещу деятели на революцията, арестите и екзекуциите зачестяват. По време на якобинската диктатура са екзекутирани 35 до 40 хиляди французи. 85% от тях произхождат от третото съсловие, 8,5 % са аристократи, а 6,5% духовници.

Големият терор (юни-юли 1794)[редактиране | редактиране на кода]

Особено нараства броят на репресиите през юни-юли 1794 г. (период, наричан Големият терор (на френски: La Grande Terreur)) Той продължава от 5 септември 1793 до 27 юли 1794.

Арестуването на Робеспиер

Периодът на терор приключва след като група членове на Конвента организират т.нар. Термидориански преврат на 9 термидор II года (27 юли 1794 г.). Сред заговорниците са депутати, страхуващи се да не станат следващите жертви на терора, и представители на умерената буржоазия, желаеща възстановяване на икономическите свободи. Робеспиер, Сен Жуст и други видни якобинци са арестувани и гилотинирани, а контрол над Конвента поемат представителите на солидната буржоазия[1].

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Борислав, Гаврилов. История на новото време. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2011. ISBN 978-95407-3081-3. с. 169 – 171.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]