Конвент

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за Френския конвент. За Американския конвент вижте Конституционен конвент. За Европейския конвент вижте Конвент за бъдещето на Европа.

Национален Конвент (на френски: Convention nationale) е висш законодателен и изпълнителен орган по време на Великата Френска революция и Първата френска република. Действа от 21 септември 1792 до 26 октомври 1795 г. Изборите за Конвент са двустепенни и в тях участват всички мъже (с изключение на прислугата), навършили 21 години. По този начин националният Конвент е първото френско законодателно събрание, избрано чрез всеобщо избирателно право. Името му е заето от американския Конституционен конвент от 1787 г[1].

Конвентът отменя монархията и обявява създаването на Френска република, а през януари 1793 г. осъжда на смърт краля на Франция Луи XVI. През юни 1793 г. Конвентът приема нова републиканска конституция, която обаче не влиза в действие.

Депутатите от Конвента образуват три групировки: жирондисти, якобинци и „равнина“ или ”блато”.

В историята на Конвента се различават три периода: жирондински, якобински и термидориански.

Жирондистки конвент[редактиране | редактиране на кода]

Конвентът започва да заседава на 21 септември 1792 година в Париж . На 22 септември Конвент отменя монархията и провъзгласява Франция за република. Количествено Конвентът се състои от 160 жирондисти, 200 монтаняри и 389 депутати от Равнината или блатото (на френски: La Plaine ou le Marais), общо 749 депутати [notes 1][2]. Една трета от депутатите е участвала в предишните Учредително събрание и Законодателно събрание и носи със себе си всички предишни разногласия и конфликти[3].

На 22 септември идва новината за битката при Валми. Военната ситуация се е променила: след Валми пруските войски се оттеглят и през ноември френските войски заемат левия бряг на река Рейн. На 6 ноември австрийците, обсадили Лил, са разбити от Дюмурие в битката при Жемап и напускат Австрийска Нидерландия. На юг е завзета Ница, а Савоя встъпва в съюз с Франция[4].

Съдът над Луи XVI[редактиране | редактиране на кода]

Съдът над краля в Конвента

След въстанието на 10 август 1792 Луи XVI е поставен под силна стража в Тампл. Още при първите заседания на Конвента мненията за съдбата му не съвпадат и дискусиите стават все по-остри. Монтанярите искат смъртна присъда, като го обвиняват в „заговор срещу свободата и сигурността на отечеството“. Жирондинците се противопоставят и всячески отлагат вземането на решение. Те настояват кралят да бъде изгонен в чужбина или просто да бъде оставен на свобода, без да разполага с някакви различни права. На 20 ноември 1792 обаче в двореца Тюйлери е открита тайна каса с документи, които доказват извън всякакво съмнение опитите на краля да възвърне властта си и дават повод той да бъде обвинен в държавна измяна[5].

Депутатите от Конвента си възлагат съдебни функции и съдебният процес започва на 10 декември. Луи XVI е определен като враг и „узурпатор“, чужд на нацията. Проведени са два разпита в присъствието на негови адвокати. Гласуването започва на 14 януари 1793 и признава вината на краля единодушно. Председателят на Конвента, Верньо, обявява резултата от гласуването така: „От името на френския народ Националният Конвент обявява Луи Капет за виновен в злоумишлени действия против свободата на нацията и общата сигурност на държавата.“[6].

Гласуването за присъдата започва на 16 януари и продължава до сутринта на следващия ден. От присъстващите 721 депутати, 387 гласуват за смъртно наказание. По заповед на Конвента цялата Национална гвардия на Париж, е построена от двете страни на пътя към ешафода. Сутринта на 21 януари Луи XVI е обезглавен на площада на Революцията[7].

Падане на жирондистите[редактиране | редактиране на кода]

В началото на 1793 г. икономическата ситуация все повече се влошава и в по-големите градове започват вълнения. Революционни активисти от Париж започват да призовават за поставяне на „максимум“ на цените на основните хранителни продукти. През март 1793 г. започва Вандейското въстание. Бунтът се разраства и в него се включват и други провинции, започва истинска гражданска война, която продължава шест месеца. За защита на революцията на 6 април 1793 г. е създаден Комитет за обществено спасение, чийто най-влиятелен член е Дантон. Бунтовете продължават цялата пролет на 1793 г. и жирондинците създават Комисия на дванадесетте, която засипва Конвента с документи за заговори и препоръки за засилване на сигурността. По заповед на комисията са арестувани няколко парижани и на 25 май Парижката комуна (общината) изисква тяхното освобождаване; в същото време общи събрания на секциите в Париж съставят списък на 22 видни жирондисти и искат техния арест. Жирондинците се опитват да активизират привържениците си в провинцията и са готови да разширят гражданската война. Депутатът Инар заявява в Конвента, че ако парижките секции се противопоставят на депутатите от провинцията, Париж ще бъде разрушен[8].

В областта на външната политика лидерите на Жирондата подхващат революционна пропаганда, обявявайки „мир на колибите, война на дворците“ (на френски: paix aux chaumières, guerre aux châteaux). В същото време се появява концепцията за „естествени граници“ на Франция с граници по река Рейн, Алпите и Пиренеите. Обстановката се изостря след екзекуцията на краля през януари 1793 г. На 7 март Франция обявява война на Англия, а след това и на Испания[9]. Френската офанзива в Белгия застрашава британските интереси в Холандия, което води до създаването на първата коалиция от европейски държави срещу Франция.

Въстание от 31 май – 2 юни 1793 г.

На 29 май делегати, представляващи тридесет и три парижки секции, формират въстанически комитет и на 31 май 1793 г. в Париж избухва въстание, което повтаря събитията от 10 август 1792 г. Хиляди въоръжени граждани настояват за арест на жирондистките водачи, за спешни мерки по отбраната и за гарантиране на цените на хранителните продукти. На 2 юни Конвентът е обграден от 80 000 въоръжени санкюлоти. След демонстративен опит на депутатите да излязат те се натъкват на въоръжени национални гвардейци, готови да открият огън и са принудени да се подчинят на натиска. Конвентът е принуден да приеме декрет за изваждането на 29 жирондинци от състава си[10]. Политическата власт преминава в лявото течение на якобинците - монтанярите, както и на подкрепящите ги парижки секции.

Якобински Конвент[редактиране | редактиране на кода]

Безредиците в провинцията започват още преди това. В Лион водачът на местните якобинци Шалие е арестуван още на 29 май, а на 16 юли е екзекутиран. Много жирондисти в Париж избягали от домашен арест, а новината за насилственото изгонване на депутатите-жирондисти от Конвента предизвиква в провинцията протестно движение, обхванало по-големите градове на юг – Бордо, Марсилия, Ним[11]. На 13 юли Шарлот Корде извършва убийството на идола на санкюлотите Жан-Пол Марат. Тя е в контакт с жирондистите от Нормандия и се предполага, че те са я използвали като свой агент[12]. Освен всичко това, пристига новина за безпрецедентна държавна измяна: Тулон и намиращата се там ескадра са предадени в ръцете на англичаните[13].

През юни и юли Конвентът приема няколко декрета, според които земите на емигриралите благородници се разпродават на малки участъци със срок на изплащане 10 години. Разрешава се и подялбата на общинските земи. Най-важният декрет от 17 юли постановява пълното премахване на феодалните права без всякакво обезщетение, прекратяване на всички свързани с тях съдебни дела и унищожаване на всички актове и документи, свързани с тези права. За да отговори на новата обстановка, Конвентът постановява изработването на нова конституция, която е разработена само за две седмици и е приета от Конвента на 24 юни 1793 година. Поради нестабилното положение обаче тя така и не влиза в сила.

При якобинците Конвентът става висш орган на якобинската диктатура. По време на правителството на якобинците Конвентът създава Комитет за обществено спасение и Комитет за всеобщата сигурност. Вторият комитет има за цел да се пребори с кризисната обществена ситуация и получава неограничени права, включително и съдебни.

Термидориански Конвент[редактиране | редактиране на кода]

На 9 термидор (27 – 28 юли 1794) Термидорианският преврат слага край на Якобинската диктатура. След преврата термидорианците получават превес в Конвента, а по-късно играят значителна роля и в Директорията.

Блокът им се дели на два лагера. В единият влизат играещите главна роля десни термидорианци – оглавявани от Ж.Л.Талиен, П.Барас и Ж.Фуше – бивши якобинци, представляващи новата, забогатяла от спекулации буржоазия. Другият лагер обединява левите термидорианци – начело с Ж. Коло д'Ербуа, Ж.Бийо-Врен и М.Бадия, принадлежали преди това на лявото течение на якобинците. След екзекуцията на Робеспиер и неговите сподвижници десните термидорианци се опитват да изтласкат левите от властта, а след Жерминалското въстание 1795 г. – въпреки пълната несъпричастност към него на левите – арестуват главните им водачи и разгромяват цялата групировка.

Дейността на Конвента като институция е прекратена от Директорията на 26 октомври 1795 г.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Цифрите за принадлежност към една или друга групировка по време на съществуването на Конвента се променят. «Водеща роля в Конвента имат републиканските „партии“ сред които обаче тече остра борба практически по всички въпроси на вътрешната и външната политика. Дясното крило заемат жирондистите (около 140 души), сред които са такива крупни политически фигури като Брисо, Верньо, Гюаде, Петион, Бюзо и др... Лявото крило са монтанярите (отначало малко над 110 души, но с времето броят им нараства до 150) и представлява пъстър конгломерат от хора с най-разнообразни социални и икономически възгледи... Между двете враждуващи групи се разполага „блатото“, или „равнината“ – пасивно болшинство (около 500 депутати), поддържащи ту едните, ту другите.»

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Борислав, Гаврилов. История на новото време. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2011. ISBN 978-95407-3081-3. с. 166.
  2. Чудинов, 2006, с. 297
  3. Rude, 1991, с. 80
  4. Hampson, 1988, с. 157
  5. Rude, 1991, с. 82
  6. Jordan, 1979, p. 172
  7. Doyle, 2002, p. 196
  8. Hampson, 1988
  9. Doyle, 2002, p. 199 – 202
  10. Soboul, 1975
  11. Чудинов, 2006, с. 300
  12. Hampson, 1988, p. 189
  13. Lefebvre, 1963, p. 68

Литература[редактиране | редактиране на кода]