Якобински клуб

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Якобински клуб е политически клуб на якобинците по време на Френската революция. Якобинците в Законодателното събрание и Конвента се разделят на две фракции: жирондинци и монтаняри. Първоначално те не се различават много, но постепенно започват да се разминават в мненията по редица въпроси, преди всичко в отношението си към въпроса за съдбата на краля и за войната. След 1792 г. разривът между двете течения става окончателен.

Създаване[редактиране | редактиране на кода]

Първи по време на Учредителното събрание създават свой клуб депутатите от Бретан (също Бретонски клуб). Сред основателите са Ланжюине, Дефермон и Льо Шапелие. По-късно се присъединяват Мирабо, абат Сийес, Барнав, Петион, Волне, Грегойр, Робеспиер, Дюпор, Лафайет, Ламет, херцог д’Егийон. Нови членове се приемат с поръчителство на някой от основателите и се плаща сравнително висок членски внос, затова влизат предимно състоятелни хора. След преместването на Учредителното събрание от Версай в Париж през октомври 1789 г. клубът избира за свое седалище бившия манастир на якобинците-доминиканци на ул. „Сент Оноре“, където се обединява с Обществото на приятелите на Конституцията, съставено от дребни буржоа и занаятчии от Париж, и започва да се нарича Якобински клуб.

Още преди края на 1790 г. клубът се превръща в основен фактор на общественото мнение и създава свои филиали в много градове, като през първата година са около 100, а впоследствие – 400[1]. Клубовете в страната поддържат постоянна връзка с Парижкия клуб и се информират взаимно за обсъжданията и взетите решения. Така създадената структура помага на якобинците да спечелят широки слоеве в населените места, където функционират техни филиали. Сред тях има много професионалисти: държавни чиновници и юристи, а с течение на времето се присъединяват и много селяни и занаятчии.

Якобинците заемат лявото крило на революционното движение и се обявяват за врагове на жирондистите, които според тях представляват егоистичната търговска класа. Макар първоначално в Якобинския клуб да членуват и жирондисти, постепенно те започват да изразяват противоположни мнения по редица въпроси, преди всичко в отношението си към войната. След септемврийските кланета от 1792 г. разривът между двете течения става окончателен. Якобинците-монтаняри представят себе си за патриоти, изразяващи настроението на населението и искат радикални реформи, развитие на революцията и установяване на република. На най-голяма почит са идеите на Жан-Жак Русо, особено политическата му теория. Якобинците се стремят към налагане на „демократичен абсолютизъм“, който да отговаря на учението на Русо.

Клубът си поставя две цели: предварително да обсъжда решаваните в Учредителното събрание национални проблеми и да работи за изработването на конституция[1].

Периоди[редактиране | редактиране на кода]

Според Ташева периодите на развитие на клуба донякъде съвпадат с развитието на революцията[2]: от създаването му до падането на монархията след въстанието от 10 август 1792 г. и обявяването на републиката; вторият период продължава от септември 1792 г. до Термидорианския преврат на 27 юли 1794 г. и трети период до закриването на клуба през 1795 г. и разпадането на якобинската организация.

През първия период от защитници на конституционната монархия якобинците се превръщат в убедени републиканци. В началото най-силно влияние имат конституционалистите, след това брисотинците, но накрая надмощие взема течението, оглавявано от Робеспиер. През юли 1791 след приетата петиция с настояване за сваляне на краля от Якобинския клуб се отделят фьойаните.

През втория период якобинците упражняват влиянието си успоредно с възникването на втори център на влияние: парижките санкюлоти, обединени около Парижката комуна. В Париж се засилва влиянието на т.нар. „бесни“ санкюлоти, които искат установяване на „максимум“ на цените и строги наказания, включително смърт срещу спекулантите.

Депутатите-якобинци в Законодателното събрание и Конвента се разделят на две фракции жирондисти и монтаняри, а последните имат радикални представители – ебертисти. Жирондистите, които представят главно новозабогатялата провинциална буржоазия и заемат ръководна позиция в Конвента, усещат все по-неконтролируемия характер на събитията и открито се противопоставят на якобинците-монтаняри начело с Робеспиер.

Сериозните противоречия, които възникват по въпроса за съдбата на краля, водят до разцепление и през октомври 1792 г. жирондистите са изключени от Якобинския клуб, който вече представя най-лявото, радикално течение на революцията. В началото на 1793 г. обстановката се влошава – започва гражданска война в страната, а през април Франция обявява война на Австрия. След няколкомесечен период на доминация в Конвента жирондистите са свалени с народно въстание от 31 май2 юни 1793 г. и е установена якобинска диктатура.

Ролята на клуба еволюира от център за дебат на реформите в основен морален инструмент за упражняване на терор. Редиците му, попълнени значително до около 500 000 души през септември 1793 г., представляват национална мрежа, която наподобява правителство в сянка. На 30 август на сбирка на Якобинския клуб Жан-Батист Роайе, депутат от Конвента и конституционен епископ (приел Гражданската конституция на свещениците), предлага: „Поставете терора на дневен ред“. Неговият призив става крилат израз и е пренесен на 5 септември в Конвента[3].

Още от първите месеци на 1794 г. сред якобинците се изостря вътрешната борба между отделните течения. Дантон и неговите привърженици (дантонистите) настояват за отслабване на режима на диктатура. Срещу тях се изправят левите („крайните“) якобинци, които изискват по-нататъшно осъществяване на социално–икономическите мерки в интерес на най-бедните слоеве и дори усилване на революционния терор. Основното ядро якобинци се обединява около Робеспиер.

Оценки[редактиране | редактиране на кода]

Демулен още през 1791 г. прави аналогия между Якобинския клуб и инквизицията във вестника си „Революсион дьо Франс е дьо Брабан“[4]:

Якобинският клуб е истинският следствен комитет на нацията... Не само че се изявява като големия инквизитор, който ужасява аристократите, но е и големият реформатор, който поправя нередностите и се притича на помощ на всички граждани

Видни якобинци[редактиране | редактиране на кода]

Максимилиан Робеспиер, Жорж Дантон, Жан-Пол Марат, Сен Жюст.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]