Директория

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Директорията (на френски: Directoire exécutif) е комитет, натоварен с изпълнителната власт във Франция в периода между 2 ноември 1795 и 10 ноември 1799 в хода на Френската революция. Тя се състои от петима директори, като за времето на съществуването ѝ нейни членове са общо 13 души.

Тя идва на мястото на Комитета за обществено спасение и след преврата от 18 брюмер (8 – 9 ноември 1799) е заменена от Консулството. Директорията дава името на последните четири години от Френската революция.

Директорията се намира в постоянно състояние на война с коалиции от чужди държави, които по различно време включват Великобритания, Австрия, Прусия, Неаполитанското кралство, Руската и Османската империи. Франция анексира Белгия и левия бряг на Рейн, а голяма част от Италия е покорена от Бонапарт. Директорията създава шест дъщерни републики в Италия, Швейцария и Нидерландия по подобие на френската с кратко съществуване. Завладените територии и градове са заставени да изпращат във Франция пари и произведения на изкуството, с които се изпълва създаденият през 1793 г. музей Лувър в Париж. Армията на Бонапарт завоюва Египет и достига до Акра в Сирия. Директорията успява да се справи с въстанието във Вандея, водено от роялисти и продължило няколко години, но не успява да подкрепи избухналото през 1798 г. въстание в Ирландия и да създаде Ирландска република.

Икономическата криза във Франция продължава и по времето на Директория. В началото хазната е празна, асигнациите са паднали до частица от първоначалната им стойност, а цените се повишават постоянно. Директорията спира печатането на асигнации и стойността на парите се възстановява, но това води на свой ред до криза, защото цените и надниците падат, но икономическата дейност застива.

През първите две години от периода е прекратен терорът от времето на якобинската диктатура; спрени са масовите екзекуции и са отслабени репресиите. Якобинският клуб е затворен, а опитът за въоръжена якобинска съпротива е потушен, както и заговорът на Гракх Бабьоф, проповядващ насилствена борба срещу богатството. якобинците обаче възвръщат влиянието си в двата законодателни Съвета след разкриването на роялисткия заговор на генерал Шарл Пишегрю и отново засилват мерките против църквата и емигрантите. В Директорията също влизат якобинци и в нея възникват разногласия. Тя постепенно губи подкрепа, като пораженията на френската армия по фронтовете допринасят за нестабилността. Завръщането на Бонапарт се оказва навременно за подготвянето на военен преврат, който е успешно проведен на 8 – 9 ноември 1799 г. Превратът прекратява управлението на Директорията, установява консулство начело с Наполеон и на практика приключва Френската революция[1].

Първи години[редактиране | редактиране на кода]

След Термидорианския преврат създадената структура на управление се запазва, но още през първите месеци са премахнати терорът, централизацията и регулирането на цените. Двата комитета за обществено спасение и за обществена безопасност не са разпуснати, но губят влиянието си. Републиканският строй се запазва въпреки събудените надежди на емигрантите и роялистите за възстановяване на монархията, защото състоянията на новите управници са създадени в резултата на незаконни продажби, спекула и дори непосредствен грабеж на земи и богатства от аристокрацията и църквата[2].

Конвентът оцелява още около година, но от него бързо са отстранени някои от най-екстремистки настроените якобинци: Бийо-Варен и Коло д’Арбоа са заточени във Френска Гвиана, а Кариер, Дюма и Фукие-Тренвил (съответно председател и прокурор на Революционния трибунал) са пратени на гилотината. Самият Революционен трибунал е ликвидиран, а много жирондинци са амнистирани[3]

Републиканската строгост на нравите отстъпва на ново обществено поведение, като се връщат разкошът и удоволствията, а богатите граждани се отдават на развлечения и изпълват улиците. Нравите и моралът на якобинците отиват в миналото, както и модата на скромно облекло и на прикриването на личното богатство. Става забранено непознати граждани да си говорят на „ти“[4]. За противодействие на бунтовете в Париж и големите градове са сформирани въоръжени групи от богати младежи – мюскадини, които се прочуват с преследването на якобинците. Те нахлуват в театрите и разрушават якобинските кафенета. В крайна сметка Якобинският клуб е закрит в края на ноември 1794 г.

Термидорианците не принадлежат към определено политическо направление и нямат цялостна социална програма. Те са подкрепени от всички собственици и привърженици на свободната инициатива, недоволни от регулирането на цените и реквизициите. Термидорианците преустановяват терора и ликвидират всички звена за борба със спекулата, с роялистите и подозрителните. Декретът за максимума на цените е премахнат, което води до бързо поскъпване и увеличение на спекулата, което прави стоките от първа необходимост практически недостъпни за по-бедните. Зимните месеци на 1795 са необичайно студени, а предишната реколта е слаба. Това предизвиква силно недоволство и по улиците на Париж се появяват листовки и афиши с призиви за въстание. През март 1795 г. вълненията стават всекидневия и през април и май прерастват в две въстания, известни съответно като Жерминал и Прериал на имената на месеците според революционния календар. Въстаниците завладяват сградата на Конвента, но са разпръснати от армията и въоръжени граждани от богатите прослойки. След тези въстания от санкюлотите са иззети над 100 000 пушки и секционните клубове са закрити[5].

Конституция от година III[редактиране | редактиране на кода]

През лятото на 1795 са взети мерки по укрепване на централната власт и е гласувана нова Конституция (Конституция от година III), според която законодателният орган има две камари. Първата камара е Съветът на петстотинте (на френски: Conseil des Cinq-Cents), който предлага законите и в него се избират само лица, навършили 30 години и с определен имуществен ценз. Втората камара е Съвет на старейшините (на френски: Conseil des Anciens), съставен от лица над 40 години с висок имуществен ценз и тя приема законите. Изборите и за двете камари са ежегодни, което се оказва неудачно с оглед на стабилността на законодателната власт. Изпълнителната власт е в ръцете на петима Директори, избирани от Съвета на старейшините, в резултат на което установеният политически режим става известен като Директория. Всяка година един от директорите подлежи на смяна, като с това строго разделение на властите и периодично обновяване на законодателните и изпълнителните органи авторите на Конституцията се стремят да избегнат еднолично управление[6].

Вътрешна политика[редактиране | редактиране на кода]

Във вътрешната си политика Директорите се опитват да обединят всички републиканци, но се увличат в борба ту с роялистите, ту с бившите якобинци. Този факт определя нестабилността на тяхната политика, която един от влиятелните директори – Пол Барас – нарича „политика на люлката“ заради непрекъснатите ѝ колебания. И ако Директорията успява да се справи с въстанието във Вандея, водено от роялисти и продължило няколко години, и с бунтовете на гладните парижани, финансовата криза я изправя пред стопанска катастрофа, заплашваща стабилността на установения режим[7].

Хиляди французи са принудени да продават имущество, за да си купят храна и топливо. В работническите квартали на Париж се настаняват гладът и мизерията. Армията изпитва трудности със снабдяването с продоволствие и изплащането на войнишките заплати е нередовно. Започват отново да се издигат искания за установяване на максимум на цените и за борба със спекулата.

Недоволството от цялостната политика на Директорията приема все по-застрашителни размери. Отново се активизират монархистите, появяват се нови демократични клубове и издания, които пропагандират девиза на революцията „Свобода, равенство, братство“. В тези условия Франсоа-Ноел Бабьоф, по-известен като Гракх Бабьоф, създава тайна организация: „Общество на равните“, която си поставя за цел свалянето на Директорията и установяване на обществена собственост върху земята. Той е привърженик на насилствена борба срещу богатството и пропагандира идеите си в два вестника – „Народен трибун“ и „Привърженик на равенството“. Плановете на заговорниците обаче са предадени и той заедно със съмишленици е екзекутиран през май 1797.

Съществуват и открити разногласия между двата Съвета и Директорията, която е лишена от солидна обществена опора.[3]

Външна политика[редактиране | редактиране на кода]

Във външната си политика Директорите проявяват интерес към европейските пазари, не само с оглед засилването на френското влияние, но и за преодоляване на финансовата криза. Те се надяват да установят мир в рамките на т.нар. „естествени граници“ – Рейн, Алпите, Пиренеите. В същото време според тях Франция има право на компенсация заради териториалните придобивки на Прусия и Австрия след третата подялба на Полша (1795). По идея на един от директорите – Лазар Карно, през пролетта на 1796 г. френски войски, командвани от генерал Бонапарт, започват военни действия срещу австрийците и Сардиния в Северна Италия.

Директорията се намира в постоянно състояние на война с коалиции от чужди държави, които по различно време включват Великобритания, Австрия, Прусия, Неаполитанското кралство, Руската и Османската империи. Франция анексира Белгия и левия бряг на Рейн, а голяма част от Италия е покорена от Бонапарт. Директорията създава шест дъщерни републики в Италия, Швейцария и Нидерландия по подобие на френската с кратко съществуване. Директорията не успява обаче да подкрепи избухналото през 1798 г. въстание в Ирландия и да създаде Ирландска република.

Френската република официално обявява, че води освободителна война, но всъщност Директорията одобрява грабителството в завладените територии. Генералите в армията стават важен и постепенно незаменим източник на финансиране на режима на Директорията. Те натрупват състояния и започват самостоятелно да водят дипломатически и политически преговори[3]. Завладените територии и градове са заставени да изпращат във Франция пари и произведения на изкуството, с които се изпълва създаденият през 1793 г. музей Лувър в Париж.

Със серия от успешни ходове Бонапарт принуждава Австрия да иска мир, който е подписан през следващата година в Кампо Формио. С това войната на първата коалиция на европейските държави срещу революционна Франция завършва с успех за Франция.

През 1798 г. генерал Бонапарт прониква в Египет с цел да прекъсне сухоземния път на англичаните към Индия и достига до Акра в Сирия. Трудните климатични условия провалят експедицията, а след разгрома на френската флота при Абу Кир Наполеон е принуден да се завърне във Франция.

За четири години Директорията постига повече успехи на международната арена, отколкото във вътрешната политика[3].

Преврат от 18 брюмер[редактиране | редактиране на кода]

На 18 брюмер (9 ноември) 1799 г. Директорията е свалена и властта преминава в ръцете на трима консули – Бонапарт, Роже Дюко и абат Сийес, като първият консул Бонапарт поема всички важни функции. Французите приемат преврата с надеждата, че генерал Бонапарт ще се окаже желаният от всички миротворец.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Глушков 1989, с. 209.
  2. Глушков 1989, с. 183.
  3. а б в г Борислав, Гаврилов. История на новото време. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2011. ISBN 978-95407-3081-3. с. 172.
  4. Пантев 2010, с. 332.
  5. Пантев 2010, с. 331.
  6. Пантев 2010, с. 333.
  7. Пантев 2010, с. 334.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Глушков, Христо. Френската революция 1789 – 1799. Народна просвета, 1989. с. 213.
  • Пантев, А., Глушков Х., Мишев Р. История на модерния свят. Абагар, 2010. ISBN 978-954-427-901-1. с. 331 – 6.