Директория

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Директорията (на френски: Directoire exécutif) е държавна институция във Франция, упражнявала изпълнителната власт между 2 ноември 1795 и 10 ноември 1799 в хода на Френската революция. Тя се състои от петима директори, като за времето на съществуването ѝ нейни членове са общо 13 души.

След Термидорианския преврат Конвентът оцелява още около година, но от него са отстранени някои от най-екстремистките якобинци: Бийо-Варен и Коло д’Арбоа са заточени във Френска Гвиана, а Кариер, Дюма и Фукие-Тренвил (съответно председател и прокурор на Революционния трибунал) са пратени на гилотината. Самият Революционен трибунал е ликвидиран, а много жирондинци са амнистирани[1]

През 1795 е приета нова конституция (Конституция от година III), според която законодателният орган има две камари. Първата камара е Съветът на петстотинте (на френски: Conseil des Cinq-Cents), който предлага законите и в него се избират само лица, навършили 30 години и с определен имуществен ценз. Втората камара е Съвет на старейшините (на френски: Conseil des Anciens), съставен от лица над 40 години с висок имуществен ценз и тя приема законите. Изборите и за двете камари са ежегодни, което се оказва неудачно с оглед на стабилността на законодателната власт.

Според конституцията изпълнителната власт е в ръцете на петчленна Директория, избирана от Съвета на старейшините[1].

Директорите се опитват да обединят всички републиканци, но се увличат в борба ту с роялистите, ту с бившите якобинци. Този факт определя нестабилността на тяхната политика, която един от влиятелните директори – Пол Барас – нарича „политика на люлката“ заради непрекъснатите ѝ колебания. И ако Директорията успява да се справи с роялистките вълнения и бунтовете на гладните парижани, финансовата криза я изправя пред стопанска катастрофа, заплашваща стабилността на установения режим.

Директорията проявява изключителен интерес към европейските пазари, не само с оглед засилването на френското влияние, но и за преодоляване на финансовата криза. Те се надяват да установят мир в рамките на т.нар. естествени граници - Рейн, Алпите, Пиренеите. В същото време според тях Франция има право на компенсация за териториалното увеличение на Прусия и Австрия след подялбата на Полша (Трето разделяне на Жеч Посполита, 1795). По идея на един от директорите – Лазар Карно, през пролетта на 1796 г. френски войски, командвани от генерал Бонапарт, започват военни действия в Северна Италия. Френската република официално обявява, че води освободителна война, но всъщност Директорията одобрява грабителството на завладените територии. Генералите в армията стават важен и постепенно незаменим източник на финансиране на режима на Директорията. Те натрупват състояния и започват самостоятелно да водят дипломатически и политически преговори[1]. Със серия от успешни ходове Бонапарт принуждава Австрия да иска мир, който е подписан през следващата година в Кампо Формио. С това войната на първата коалиция на европейските държави срещу революционна Франция завършва с успех за Франция.

През 1798 г. генерал Бонапарт прониква в Египет с цел да прекъсне сухоземния път на англичаните към Индия. Трудните климатични условия провалят експедицията.

Междувременно в страната недоволството от цялостната политика на Директорията приема все по-застрашителни размери. Отново се активизират монархистите, появяват се нови демократични клубове и издания, които пропагандират девиза на революцията „Свобода, равенство, братство“, сред които се откроява „Заговорът на равните“, предвождан от Гракх Бабьоф, който има за цел да ликвидира имущественото неравенство. Заговорът е разкрит, а Бабьоф екзекутиран през 1797 г. Съществуват и открити разногласия между двата Съвета и Директорията, която е лишена от солидна обществена опора.[1]

За четири години Директорията постига повече успехи на международната арена, отколкото във вътрешната политика[1].

На 18 брюмер (9 ноември) 1799 г. Директорията е свалена и властта преминава в ръцете на трима консули – Бонапарт, Роже Дюко и абат Сийес, като първият консул поема всички важни функции. Французите приемат преврата с надеждата, че генерал Бонапарт ще се окаже желаният от всички миротворец.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д Борислав, Гаврилов. История на новото време. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2011. ISBN 978-95407-3081-3. с. 172.