Константин Константинов
- Вижте пояснителната страница за други личности с името Константин Константинов.
| Константин Константинов | |
| български писател и преводач | |
 Портретна снимка на Константин Константинов. Източник: ДА „Архиви“ | |
| Роден | Константин Илиев Константинов
|
|---|---|
| Починал | |
| Националност |  България |
| Учил в | Софийски университет |
| Работил | писател, преводач, съдия, адвокат, юрисконсулт |
| Литература | |
| Псевдоним | Душечка,[1] Полишинел, Polichinel, Бродяга, Semper Idem |
| Жанрове | белетристика |
| Известни творби | „Сърцето в картонената кутия“ (1933) „Път през годините. Т. 1 – 3“ (1959 – 1966) |
| Константин Константинов в Общомедия | |
Константин Илиев Константинов (1890 – 1970) е български писател и преводач, автор на разкази и пътеписи, на детска литература, както и на романа „Кръв“ (1933 г.). В историята на българската литература Константинов остава преди всичко с разказите си, в които най-добре се изявява пестеливият му точен стил, умелото структуриране на сюжета и тънкият усет към психологията на героите.
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Константин Константинов е роден в Сливен на 20 август 1890 г. Завършва Правния факултет (1911 г.) на Софийския университет. От ноември 1911 до април 1912 година специализира юридически науки в Париж[2], където се запознава и сприятелява със символиста Николай Лилиев. Константинов работи като съдия, адвокат, юрисконсулт.
Първите му литературни опити са от 1907 г. През 1908 година начеващият писател започва да публикува стихове и хумористична проза. Сътрудничи с вестник „Българан“, списание „Златорог“ „Наш живот“, „Листопад“. През 1914 г. издава сп. „Звено“ заедно с Димчо Дебелянов и Димитър Подвързачов. Превежда от френски език Екзюпери, Зола, Флобер, Ролан, както и стихове на Балмонт и Хайне. Превежда руска класика, а през 1922 година във „Вестник за жената“ печата едни от първите лирични преводи на Анна Ахматова, съпътствани с критически анализ[2].
В периода август-септември 1944 г. е директор на Радио „София“.[3] В годините 1945 – 1947 завежда секция „Литература“ в Камарата за наука, изкуство и култура, председател е за година (1945 – 1946) на Съюза на българските писатели, а от 1946 оглавява Института за преводна литература. В периода 1959 – 1966 създава една от най-четените си творби – мемоарната книга „Път през годините“[2].
Пише под псевдонимите Душечка, Полишинел, Polichinel, Бродяга, Semper Idem.
През 2004 г. на негово име в Сливен е учредена националната литературна награда „Константин Константинов“.[4]
Творчество
[редактиране | редактиране на кода]
Сборници с разкази
[редактиране | редактиране на кода]- „Към близкия“ (1920)
- „Любов“ (1925)
- „По земята“ (1930), (1938)
- „Трета класа“ (1936)
- „Ден по ден“ (1938)
- „Седем часът заранта“ (1940)
- „Птица над пожарищата“ (1946)
Романи
[редактиране | редактиране на кода]- „Кръв“ (1933), (1946), (1991)
- „Сърцето в картонената кутия“ (1933) в съавторство със Светослав Минков
Пътеписи
[редактиране | редактиране на кода]- „Нашата земя хубава“ (1940)
Мемоари
[редактиране | редактиране на кода]- „Път през годините. Т. 1 – 3“ (1959 – 1966)
- „Път през годините. Неиздадени спомени“ (С.: Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, 2011) ISBN 978-954-523-120-9
Детска литература
[редактиране | редактиране на кода]- „Приказки за тебе“ (1924), (1933), (1959), (1972)
- „Приказки на щурчето“ (1927), (1945)
- „Босата команда“ (1929)
- „Отбор юнаци“ (1933)
- „Ехо-о-о“ (1938), (1946)
- „Приключенията на котарака Мър-Мър“ (1945)
- „Златната къщичка“ (1947)
- „Малкият коминочистач“
- „Мечката“
Други
[редактиране | редактиране на кода]Освен в изброените жанрове, Константин Константинов пише още очерци и есета.
Преводаческа дейност
[редактиране | редактиране на кода]Константинов владее френски и руски език. Някои от произведенията, които превежда, са:
- стихове от Анна Ахматова
- „Капитанската дъщеря“ от Александър Пушкин (1954)
- „Тил Уленшпигел“ от Шарл де Костер (1955)
- „Война и мир“ от Лев Толстой
- „Вечери в селцето край Диканка“ от Николай Гогол
- „Събрани произведения“ от А. П. Чехов
- „Първа любов“ от Иван Тургенев
- „Мадам Бовари“ от Гюстав Флобер
- „Избрани произведения“ от Антоан дьо Сент Екзюпери
- „Малкият принц“ от Антоан дьо Сент Екзюпери
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Утринна поща - Независим ежедневен информационен вестник / Ред. Н. Венедиков . - Варна; Кооп. печ. Гутенберг / брой 3, 03 март 1923 г., стр. 1
- ↑ а б в Анна Капитанова. Константин Константинов: Моето поколение вярваше само в призванието // Архивен фонд на БНР. 20 август 2020. Посетен на 7 септември 2021.
- ↑ История на БНР, ІІ част: Държавното радио // БНР. Посетен на 2.12.2022.
- ↑ Национална награда „Константин Константинов“ // Посетен на 2.12.2022.
- Душкова, М. Memento vivere: Константин Константинов и неговите съвременници. Монография. Русе, Артцентрик, 2018, ISBN 978-619-90559-2-2
- Душкова, М. Semper Idem: Поетика на късните разкази. Монография. Русе, Лени-Ан, 2012. ISBN 978-954-8190-96-1
- Душкова, М. „Константин Константинов – хроника на непримиримостта (1944 – 1970)“. Сборник НРБ-литературата: история, понятия, подходи. Съст. Пламен Дойнов. Кн. 5. София, Изд. „Кралица Маб“, изд. „Силуети“, деп. Нова българистика, 2012, стр. 390 – 416, ISBN 978-954-533-121-3. Също: [1] в LiterNet.bg.
Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]- Библиотека с творби на Константин Константинов в „Литературен клуб“ Архив на оригинала от 2010-05-31 в Wayback Machine.
- Произведения на Константин Константинов в
Моята библиотека - Искра Ценкова, „Забравените самотници“, сп. „Тема“, бр. 17 (236), 1 май 2006
- Списък на вредна литература Архив на оригинала от 2012-01-05 в Wayback Machine., 1957, свитък II.
- Марин Георгиев, „През прозореца със счупено стъкло“, Портал за култура, изкуство и общество, 12 септември 2022
|
