Боксерско въстание

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Ихетуани, т.е. боксери.

Боксерското въстание, известно още и като Ихетуа́нско въста́ние (традиционен китайски: 義和團運動, опростен китайски: 义和团运动, пинин: Yìhétuán yùndòng) е китайско въстание в периода 2 ноември 1899 г. - 7 септември 1901 г. на т.нар. ихетуани (буквално — «отряди на хармонията и справедливостта») насочено против чуждото вмешателство в икономиката на страната; вътрешната ѝ политика; религиозния живот и въобще в китайските дела. Насочено е срещу всички чужди сили в страната. [1]

Въстанието отначало се ползва с подкрепата на управляващата династия Цин и императрица Цъси, но в последствие цялата тогавашна върхушка под натиска на обстоятелствата преминава на страната на т.нар. алианс от осем държави, който и подавя въстанието.

В резултат от въстанието вътрешното положение на Китай още повече се усложнява и утежнява и страната попада под още по-голяма външна зависимост през първата половина на 20 век.

Наименование[редактиране | edit source]

Твърде често името на въстанието, по осъществилите го, се отъждествява с бокса, но това е погрешно. Името му идва по еднонима присъстващ в повечето от имената на организиралите се групи, съдържащо името "юмрук" - на английски "бокс", откъдето и името на въстаниците - боксери (а не боксьори).

Предпоставки[редактиране | edit source]

От началото на 19 век в Китай започва организираното европейско проникване и периферно овладяване с колонизиране на части от територията на тази държава - империя, която при управлението на династията Цин владее не само територията на съвременен Китай с Тибет и Манджурия, но териториите на съвременните държави Монголия и Корея. През 18 век Китай достига пика на своето териториално разширение.

Опиумните войни отслабват много страната, която в технологично отношение е твърде изостанала от европейските велики сили и САЩ през 19 век, и не е в състояние да им противостои ефективно. Избухналото тайпинско въстание допълнително усложнява и нагнетява обстановката, докато в края на века излязлата от изолация Японска империя не нанася съкрушителния удар с победата си в Китайско-японската война (1894-1895). Следват две гладни години най-вече със слаба реколта от ориз, в резултат на което след т.нар. сто дни реформи, сред широки слоеве декласирано и не само китайско население, избухва гневно недоволство което се насочва към чужденците, в т.ч. японците, както и срещу проповядващите в страната християнството.

Развитие[редактиране | edit source]

Командващия обединените сили фелдмаршал Алфред фон Валдерзее.

При тези условия в Северен Китай и Манджурия започват да действат многобройни организирани групи, които подлагат на юмручни удари всичко чуждо което им се изпречва на пътя. Унищожена е голяма част от изграждащата се китайско-източна железопътна линия и от другата южно-манджурска железопътна линия. Започват повсеместни погроми по страната над чужденците. В Пекин дипломатическия квартал е спасен от погром благодарение на стоварените там 400 матроси, и въпреки това са убити германския посланник барон фон Кетелер и съветника на японската мисия Сугиям. Тези събития разтревожват както императорския двор, който се опасява, че събитията ще излязат от всякакъв контрол, така и най-вече европейските държави, Япония и САЩ, които в хор са настройват крайно негативно както към боксерите, така и към случващото се и въобще към Китай. Най-гневен е германският император Вилхелм II, който призовава за кръстоносен поход срещу жълтите варвари, започвайки да повтаря рефрена на френския публицист Пол Леруа Боле (1843—1916) за жълтата опасност за цивилизацията.

В крайна сметка след т.нар. вартоломеева нощ в Пекин в нощта на 23 срещу 24 юни 1900 г. в която са избити всички християни в Пекин, алианс от осем държави сформират корпус в състав от 45 хил. армия под командването на пруския военначалник Алфред фон Валдерзее, който смазва въстаниците и налага на Китай тежки контрибуции включително и други ограничения като забрана за внос на оръжие в страната, построяване на изкупителни паметници и т.н.

Последствия[редактиране | edit source]

В крайна сметка, събитията от началото на 19 до началото на 20 век водят до края на близо двехилядолетното императорско управление на Китай, след т.нар. Синхайска революция, избухнала в годините 1911/12.

Източници[редактиране | edit source]

  1. Joseph Esherick, The Origins of the Boxer Uprising (1987), pp. 143-44 and 163.

Вижте също[редактиране | edit source]