Райко Алексиев
|
||||||||
Райко Николов Алексиев (псевдоним Фра Дяволо) е виден български художник, карикатурист, фейлетонист; неколкократен председател на Съюза на дружествата на художниците в България; сътрудник на периодичните издания „Барабан“, „Смях“, „Людокос“, „Българан“, „Маска“, „Зора“; основател, главен редактор и списувач на сатиричния вестник „Щурец“ (1932-1944). Автор е на няколко сборника с хумористични разкази и фейлетони. Участва в няколко художествени изложби.
Съдържание |
[редактиране] Биография
[редактиране] Ранни години
Райко Николов Алексиев е роден в Пазарджик в семейството на българи бежанци от Солун на 7 март 1893 година. Следвал е литература в Софийския университет и рисуване в Художествената академия в София. Още с появата на първия му пейзаж в “Изложба на младите” през 1913 г. втората съпруга на цар Фердинанд е сред най-големите почитатели на таланта му. Същата година художникът прави пет самостоятелни изложби.
[редактиране] Вестник "Щурец"
През 1932 г. основава седмичния вестник “Щурец”. Райко Алексиев сам рисува всичките му карикатури, сам пише статиите, фейлетоните и хумористичните миниатюри, като се грижи и за разпространяването му. “Щурец” се списва в дома на художника до последния брой от 8 септември 1944 г. Тиражът му от 50 хил. през всичките 12 години го държи на челно място сред родните печатни издания. Още първият брой се разграбва толкова бързо, че се налага авторът му да го допечатва. Елин Пелин, Ангел Каралийчев, Димитър Подвързачов, Димитър Талев, Стоян Чилингиров, Георги Райчев, Тома Измирлиев, карикатуристите Илия Бешков и Стоян Венев стават редовни сътрудници на “Щурец” . Вестникът не пропуска брой дори по време на Втората световна война.
Няколко от героите стават нарицателни: Генчо Завалията - тип на преследван от злополучията нещастник, Гуньо Гъсков - глуповат, но практичен младеж, Нане-Гето - шоп одумник, Отец Тарапонтий - практичен духовник.
[редактиране] Семейство
През май 1939 г. свързва съдбата си с младата актриса Весела Грънчарова. Раждат им се три деца - Радослав, Веселин и Александър. След смъртта на Райко Алексиев, съпругата му е имала няколко брака, през 1965 г. успява да емигрира в чужбина и почива на 26.06.1994 г. в Германия. Радослав почива преди нея. Веселин умира през 1996 г. Алекс Алексиев понастоящем живее в САЩ, връща се в България след промените през 1989 г. и известно време е съветник на Филип Димитров.
[редактиране] Обществена дейност
Като дългогодишен председател на Съюза на дружествата на художниците Райко Алексиев организира подпомагането на бедстващите си колеги, останали без покрив след бомбардировките на София. Той успял да издейства от Министерството на финансите сумата от 2 млн. лв., която спасява от гладна смърт семействата на много нещатни художници, евакуирани в различни села на страната.
[редактиране] Смърт
С успехите си, а също и с нерядко жлъчния си хумор Райко Алексиев си създава немалко врагове. В последните дни преди Деветосептемврийския преврат той е многократно предупреждаван от свои близки да напусне страната, а кумът на семейството Никола Мушанов го снабдява с дипломатически паспорти. Алексиев обаче отказва да повярва, че е в опасност и твърди: "Аз не съм политик. Аз съм показвал грешките на политиците, мъчил съм се с моите карикатури да осмея това, което вършат някои политици и е вредно за народа. Аз нямам пари в чужбина. Плащал съм редовно данъците си. На всекиго съм услужвал и съм давал с двете ръце. На никого не съм взел нищо и не съм напакостил. Аз не съм плъх, та да напускам кораба, когато той потъва"[1]. Непосредствено след преврата завърналият се от Чамкория в София Алексиев е арестуван от Лев Главинчев като "народен враг" поради широко известните му недвусмислени карикатури на Сталин. През ноември 1944 е пребит до смърт в Дома на слепите, където са задържани много други интелектуалци и общественици, а имуществото му е конфискувано в полза на "народната власт".
В документалния роман "Горещо червено" от Ивайла Александрова (удостоен с наградата на СБЖ за постижения в журналистиката и наградата Елиас Канети), който е създаден въз основа на интервюта със съпругата на Алексиев и на проучване на архивите от Народния съд и МВР, се цитират различни версии за мъченията и края на художника (стр. 68 и сл. [2].), но нито една от тях не е доказана безспорно (за повече информация виж беседата към настоящата статия).
През март 1945 Алексиев е осъден посмъртно заради “антисъветска” и “прогерманска” пропаганда от т.нар. "Народен съд" по известното Дело №6, по което са подсъдими 101 писатели, художници, журналисти, включително някои вече убити.
Книгите му са забранени в годините на Народна република България. След смяната на комунистическия режим в страната през 1989 година е реабилитиран.
[редактиране] Източници
- ↑ [Сп. "Тема", "Щурец в окото" [1], автор: Искра Ценкова]
- ↑ ["Горещо червено", Издател:Жанет-45, Автор: Ивайла Александрова, ISBN 978-954-491-409-7.]
 |
Портал „Македония“ съдържа още много статии, свързани с историко-географската област. Можете да се включите към Уикипроект „Македония“. |
