Уилям Адолф Бугеро

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Уилям Адолф Бугеро
William-Adolphe Bouguereau
френски живописец
1895 г.
Роден
Починал
19 август 1905 г. (79 г.)
Ла Рошел, Франция
ПогребанМонпарнаско гробище, Париж, Франция
Кариера в изкуството
Стилакадемизъм, реализъм
Жанрпортрет[1]
НаправлениеАкадемично рисуване[2]
Известни творбиРаждането на Венера, Сама в света, Плетящото момиче, Нимфи и сатир, Купидон, Вечерно настроение

Подпис
Уилям Адолф Бугеро в Общомедия

Уиля̀м Адо̀лф Бугеро̀ (на френски: William-Adolphe Bouguereau, 30 ноември 1825 – 19 август 1905) е френски живописец, представител на академизма и реализма. Бугеро е предан традиционалист, чиито реалистични картини, често примесени с митологическа тематика, са модерна интерпретация на класиката със силен акцент върху красотата на женското тяло. Макар че създава идеализиран свят, неговото изкуство, близко по реализъм до снимка, е най-известно сред богатата класа. Бугеро е много прочут в своето време, но днес неговите картини и техника на рисуване не получават голямо внимание, в сравнение с известността на импресионистите.

Живот и кариера[редактиране | редактиране на кода]

Уилям Адолф Бугеро е роден в Ла Рошел, Франция на 30 ноември 1825 г. в семейство на търговци на вино и зехтин. В началото изглежда, че съдбата е предопределила да Уилям да се включи в семейния бизнес, но тогава се намесва чичо му Южен, който го обучава на класически и библейски дисциплини и успява да го изпрати във висше училище. Бугеро показва артистичен талант още от малък. Клиент убеждава баща му да го изпрати в Училището по изящни изкуства в Бордо, където Уилям печели първа награда за фигуративно рисуване за своята картина на Свети Рох. За да спечели допълнителни пари, Уилям изрисува етикети за мармалад и конфитюр[3].

Благодарение на съдействието на чичо си Бугеро получава комисиона за рисуването на портрети на енориаши и когато леля му удвоява сумата, която е спечелил, Уилям заминава за Париж, за да стане ученик в Училището по изящни изкуства[3]. За да усъвършенства своите умения, Бугеро се включва и в часовете по анатомични дисекции и изучава исторически носии и археология. Приет е в студиото на Франсоа Едуар Пико, където учи рисуване в академичен стил. Академичното рисуване поставя на историческите и митологични обекти най-висок статус. През 1850 година Бугеро печели Римска премия със своята творба „Зенобия, намерена от овчари на бреговете на Араксес“[4]. Неговата награда е престой във вила Медичи в Рим, Италия, където в допълнение към официалните уроци той може да изучава от първа ръка ренесансовите творци и техните най-велики картини.

Бугеро, изцяло следвайки традиционния академичен стил, показва творбите си на годишните изложби в Париж през целия си живот.

Детайл от една от най-известните творби на Бугеро – Раждането на Венера – богинята на красотата и любовта, родена от морската пяна

Критик казва за ранните творби на Бугеро:

Бугеро има природен инстинкт и знание за контур. Евритмията на човешкото тяло поглъща вниманието му и, спомняйки си щастливите резултати, които древните майстори и художниците от шестнадесети век са постигнали, човек може само да поздрави мосю Бугеро за опитите му да следва техните стъпки... Рафаело е бил вдъхновен от древността и никой не го е обвинявал, че не е оригинален[5].

Рафаело Санцио е любимия художник на Бугеро и той приема тази критика за висок комплимент. Уилям покрива едно от изискванията за спечелване на Римска премия като завършва копие от картина на стар майстор художник – „Триумфът на Галатея“ от Рафаело. В много от своите творби той следва същия класически подход към формата на композицията и материята на обекта[6]. Прекрасните портрети на дами от Бугеро са много чаровни, отчасти защото той успява да разхубави седящото тяло, докато запазва неговото подобие с оригинала.

През 1856 година Бугеро се жени за Мари-Нели Моншаблон и впоследствие му се раждат пет деца. В края на 50-те години на XIX в. Уилям успява да завърже здрави връзки с търговци на изкуство, особено с Пол Дюран-Рюелак, който помага на клиенти да купуват картини от художници, излагащи творбите си в изложбите в Париж[7]. Тези изложби годишно привличат над 300 хиляди души, което следователно е значима възможност за художниците да продават творбите си[8]. Славата на Бугеро достига до Англия през 60-те години на XIX в. Благодарение на растящия си доход, той купува голяма къща и студио в Монпарнас[9].

Бугеро е заклет традиционалист, чиито реалистични рисунки, често примесени с митологическа тематика, са модерна интерпретация на класически обекти, както езически, така и християнски със силен акцент върху женското тяло. Макар да създава идеализиран свят, Бугеро съживява своите богини, нимфи, овчарки и мадони по начин, който се харесва особено на богатата класа по неговото време. Някои критици обаче предпочитат честността на рисунките на Жан-Франсоа Миле, който пресъздава по-реален образ на тежката работа на работниците по полето.

Бугеро използва традиционни методи за създаването на рисунка, включително детайлни щрихи с молив и с маслени бои, а тези внимателни начини на рисуване създават задоволяващ и точен образ на човешката форма. Изобразените от него ръце, кожа и крака са изумително изящни[10]. Той използва и някои религиозни и еротични символи като например „счупената делва“, което е израз на загубена невинност[11].

Една от наградите за Бугеро за това, че остава верен на академичния стил и че се представя добре на изложения, са комисионните за декорирането на лични имения, публични сгради и църкви. Както е типично за тези комисиони, на Уилям му се налага да рисува и в други стилове. Той също е много успешен художник на портрети, макар повечето от тях и до днес да са частна собственост[12].

Бугеро постепенно получава все повече отличия и награди на Френската академия. Започва да преподава рисуване в Академия Жулиан през 1875 без входни изпити и с номинални хонорари[13].

През 1877 г. умират и жена му, и малкият му син. През 1896, на възраст от 71 години той се жени за втори път за американската художничка Елизабет Джейн Гарднър Бугеро – една от неговите ученички[14]. Бугеро използва своето влияние, за да предостави на жените достъп до много френски институти за изкуство, включително до Френската академия.

В края на живота си Уилям Бугеро описва своята любов към изкуството така:

Всеки ден отивам в студиото си, преизпълнен с радост, а вечерта, когато съм задължен да спра заради тъмнината, едвам успявам да дочакам другата сутрин... Ако не мога да се отдам на своите картини, съм нещастен[15].

През живота си Бугеро успява на завърши 826 картини.

През пролетта на 1905 г. къщата и студиото на Бугеро са ограбени. На 19 август същата година на 79-годишна възраст художникът умира в Ла Рошел от сърдечно заболяване.

Творби[редактиране | редактиране на кода]

1850[редактиране | редактиране на кода]

1860[редактиране | редактиране на кода]

1870[редактиране | редактиране на кода]

1880[редактиране | редактиране на кода]

1890[редактиране | редактиране на кода]

1900[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. www.artnet.com
  2. www.getty.edu
  3. а б Fronia E. Wissman – Bouguereau, Pomegranate Artbooks, Rohnert Park, CA, 1996, ISBN 0-87654-582-7, стр. 11
  4. Wissman – стр. 12
  5. Wissman – стр. 24
  6. Wissman – стр. 25
  7. Wissman – стр. 13
  8. Wissman – стр. 70
  9. Wissman – стр. 14
  10. Wissman – стр. 112
  11. Wissman – стр. 60
  12. Wissman – стр. 103
  13. Wissman – стр. 110
  14. Wissman – стр. 15
  15. Wissman – стр. 114

Допълнителна библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Albert Boime: The Academy and French Painting in the Nineteenth Century (London, 1971).
  • Aleska Celebonovic: Peinture kitsch ou réalisme bourgeois, l'art pompier dans le monde. Paris: Seghers, 1974.
  • Art Pompier: Anti-Impressionism. New York: The Emily Lowe Gallery, Hofstra University, 1974.
  • Mario Amaya (Forward), Robert Isaacson (catalogue and selection): William Adolphe Bouguereau. New York: New York Cultural Center, 1974.
  • John Russell: Art: Cultural Center Honors Bouguereau. In New York Times, 1974.
  • Louise d 'Argencourt and Douglas Druick: The Other Nineteenth Century. Ottawa: The National Gallery of Canada, 1978.
  • James Harding: Les peintres pompiers. Paris: Flammarion, 1980.
  • „The Bouguereau Market“. The Art newsletter. 6 януари 1981. pp. 6 – 8.
  • Louise d'Argencourt and Mark Steven Walker: William Bouguereau. Montreal, Canada: The Montreal Museum of Fine Arts, 1984.
  • Robert Rosenblum and H.W. Janson: 19th Century Art. New York: Harry N. Abrams, 1984.
  • Michael Gibson: Bouguereau's „Photo-Idealism“. In International Herald Tribune, 1984.
  • Grace Glueck: To Bouguereau, Art Was Strictly "The Beautiful. In The New York Times, 1985.
  • Cécile Ritzenthaler: L'école des beaux art du XIXe siècle. édition Mayer, 1987
  • Exhibition catalogue William Adolphe Bouguereau, L'Art Pompier. Borghi & Co., New York, 1991.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]