Шах-наме

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
«Шахнаме-йе Фирдоуси», XVI в.

„Шах-наме“ (на персийски: شاهنامه Šāhnāmeh, „Книга на царете“) е най-значимата национална епопея на Персия. „Книгата на царете“ се състои от 60 000 строфи[1] и в нея е описана историята на Персия от най-древни времена до проникването на исляма през VII-ми век. Шах-наме е сбор от поезия и проза, като най-значителният от тях е епосът на Абу ал-Касим Фирдоуси, написан в периода около 976 - 1011 г.[2] От останалите раздели са се съхранили само фрагменти в преразказ на различни автори. Отначало произведението се е наричало „Худай-наме“ („Хвани-намак“), като впоследствие се появява названието „Шах-наме“.

Писана от Абу ал-Касим Фирдоуси в продължение на 35 години, тя е своеобразен връх на ирано-таджикския ренесанс и изразява по най-епичен начин мъката на автора по родината, три века след нашествието на арабите. Разглеждана е като литературен шедьовър и от огромно значение за зороастризма.

Източници и композиция[редактиране | edit source]

Убийството на Хосров, ръкопис от 1535 г.

Фирдоуси започва да пише творбата през 977 г. и я приключва на 8 март 1010 г.[3] „Шах-наме“ е паметник на поезията и историографията, който е главно поетическа преработка, която Фирдоуси, съвременниците му, а така също и неговите предшественици считат за древната история на Иран. Много от тези случки, описани в Шах-наме вече са съществували и преди това, но в проза, например в прозата на Абу-Мансур Дакики. Само една малка част от работата на Фирдоуси в отделни пасажи, разпръснати по целия текст на „Шах-наме“, е изцяло негова концепция и дело.

„Книгата на царете“ е епична поема от над 50 000 куплета, написана в началото на модерна Персия. Тя се основава главно на прозата под същото заглавие, съставена и събрана от Фирдоуси години наред в един по-ранен период в родния му Тус. Тази проза на свой ред е в по-голямата си част превод на Пахлави (Средна Персия), известна като „X V atāynamāk“, „Книга на царете“, от края на Сасанидската империя която представлява историята на царе и различни герои на Персия от митични времена до царуването на Хосров II Парвиз (590 - 628 г.). „XV atāynamāk“ съдържа исторически данни за по-късния период на Сасанидската империя, но по всяка вероятност, не изглежда да е съставен на базата на исторически източници за ранния период (III-ти до IV-ти век).[4] Фирдоуси добавя свой материал, като продължава историята с падането на сасанидите под ударите на арабите в средата на VII-ми век.

Първият, който предприема стихосложението на хрониката на Пахлави е Абу-Мансур Дакики, съвременник на Фирдоуси, дворцов поет, който обаче е убит след като успява да завърши само около 1 000 стиха. Тези стихове, които основно разказват историята за възхода на пророка Зороастър, са включени по-късно от Фирдоуси в неговия текст, като е споменато, че са дело на Дакики от собственото му произведение. Стилът на „Шах-наме“ показва характеристики едновременно на писмена и на устна литература. Освен Дакики са използвани и редица други източници за написване на поемата.

Съдържание[редактиране | edit source]

Изображение на цар Соломон

Шах-наме разказва историята на Иран, като се започне със сътворението на света и въвеждането на изкуствата и цивилизацията (огън, готвене, металургия, право) до арийците/персите (в смисъл на иранците) и завършва с арабското завладяването на Персия. Работата не е точно хронологична, но общо запазва последователността и движението във времето. Някои от героите живеят в продължение на стотици години, но повечето имат нормална продължителност на живота. Има много шахове, които идват и си отиват, както и герои и злодеи, които също идват и си отиват. Единственото трайно изображение е на самата Велика Персия, както и поредица от изгреви и залези, които никога не са еднакви, с което се илюстрира течение на времето.

Работата е разделена на три последователни части: митични, героични и исторически времена.

Бащата Време е изображение, подобно на Сатурн и напомняне за трагедията на смъртта и загубата, но със следващия изгрев идва нов ден и носи със себе си надежда. В първия цикъл на сътворението, злото е външно (на дявола). Във втория цикъл виждаме началото на омразата в семейството, лошото поведение и злотото да проникват в самата човешка природа. двата големи сина на шах Ферейдун чувстват алчност и завист към невинния си по-малък брат, мислейки че баща им го предпочита, поради което го убиват. Синът на убития принц отмъщава за убийството на баща си, и всички се потапят в цикъл на убийство и отмъщение, кръв и още повече кръв.

В третия цикъл се сблъскваме с поредица от шахове с недостатъци. Има история, подобна на тази за Фаедра, отнасяща се за шах Кей-Кавус и неговата жена Судабе, и нейната страст и отхвърлянето от страна на нейния доведен син, Сияваш.

В следващия цикъл, всички играчи са коравосърдечни и егоистични и зли. Този епос като цяло е по-черен, отколкото почти всички други епоси, повечето от които имат някаква резолюция и катарзис. Този преобладаващ черен тон изглежда отразява две неща: завладяването на Иран и отражението на последните дни на персийския Зороастризъм.

В епоса са описани както мъжки, така и женски характери, чрез които прозира оригиналната идея на Зороастър на човешкото състояние. Зороастър подчерта човешката свободна воля. Всички герои на Фирдоуси са сложни. Никой от тях не е архетип или кукла, марионетка, а имат собствени характери и индивидуалности. Най-добрите персонажи имат недостатъци, и най-лошите персонажи имат моменти на човечност.

Фирдоуси е опечален от падането на Персийската империя и последващото го царуване на араби и турци. В Шах-наме до голяма степен са направени усилия да се запази паметта за златните дни на Персия, и да го предаде на едно ново поколение, така че те да могат да се учат от опита и да изградят един по-добър свят. Въпреки, че е формално мюсюлмански, Шах-наме все пак има определено анти-арабски и анти-турски пристрастия.[5][6]

Издания[редактиране | edit source]

Сцена на битка от Шах-наме

Само шепа научни издания на Шах-наме са изготвени и публикувани. Едно такова ранно издание е от 1829 г. в Индия от Т. Макан. То се основава на сравняването с ръкописни копия от XVII век. Между 1838 и 1878 г., се появява и едно издание в Париж от френския учен Мол, който го приготвя на базата на сравнение с 30 ръкописа. И при двете издания липсва критичен апарат и те са базирани на вторични ръкописи, които се появяват едва след XV-ти век, много по-късно от изготвянето на оригиналното произведение. В периодът 1877 - 1884 г. германския учен Вулерс изготвя синтезиран текст на изданията на Макан и Мол, но само три от деветте тома на изданието са публикувани през 1877 - 1884 г. Изданието на Вулерс по-късно е комплектувано и преработено в Техеран от ирански учени Нафизи, Икбал и М. Минови послучай хилядагодишния юбилей на Фирдоуси, честван между 1934 и 1936 г.

Първото модерно критическо издание на Шах-наме е изготвено от руски екип, ръководен от Бертел, като неговият екип използва най-старите известни копия на ръкописа, датиращи от XIII-ти и XIV-ти век, като разчита най-вече на ръкописа от Британския музей от 1276 г. и на Ленинградския ръкопис от 1333 г., като последният от двата сега се смята за вторичен ръкопис. В допълнение към това, два други ръкописа, използвани в това издание са също обявени за такива и се считат сега за вторични източници. Руското издание е публикувано в Москва от Института по ориенталистика на Академията на науките на СССР в девет тома между 1960 и 1971 г. След 1971 г. има нова публикация, преиздадена в Техеран, но само откъси от първото издание са публикувани. [7]

В продължение на много години, Московското издание се счита за стандартния текст. Ново критично издание обаче започва процес на подготовка от 1990 г., от д-р Джалал Калеги-Мотах, който използва като главен източник относително скорошно открит ръкопис във Флоренция, през 1977 г., който датира от 1217 г., което го прави един от най-ранните запазени такива, след инвазията на арабите и след унищожаването на важни библиотеки и ръкописни сбирки. Броят на ръкописите, които са използвани по време на подготовката на това издание на Мотлах е много по-голям от този, използван от екипа в Москва на Бертел, като критичният апарат е твърде обширен и има голям брой на записаните варианти на много части на поемата. Последният том е публикуван през 2008 г., което прави цялостното издание осемтомно. Засега това е най-доброто издание и има вероятност да остане такова за много дълго време, според Дик Дейвис, професор по персийски в Държавния университет на Охайо.[8]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Farah Lalani. A thousand years of Firdawsi’s Shahnama is celebrated. // TheIsmaili.org, 13 May 2010. Посетен на 24 May 2010.
  2. Руска информационна агенция Iran.news [1]
  3. Encyclopedia Iranica, [2], Ferdowsi, Djalal Khaleghi-Motlagh "the poet refers to... date of the Šāh-nāma’s completion as the day of Ard (i.e., 25th) of Esfand in the year 378 Š. (400 Lunar)/8 March 1010..."
  4. Robert Charles Zaehner, Zurvan: a Zoroastrian dilemma (1955), p. 10.
  5. A. Shapur Shahbazi, "Ferdowsi: A Critical Biography", Hardvard University Center For Middle Eastern Studies, Distributed by Mazda Publishers, 1991. pg 49
  6. Igor M. Diankonoff. The Paths of History, Cambridge University Press, 1999, p. 100, ISBN 0521643988
  7. M. n. o. osmanov. Abul Qasim Ferdowsi, The Great Soviet Encyclopedia, 3rd Edition. // The Gale Group, 1970–1979. Посетен на 2010-09-11.
  8. Dick Davis. International Journal of Middle East Studies, Vol. 27, No. 3. // {{{journal}}}. Cambridge University Press, Aug., 1995. с. 393–395.