Аварски хаганат

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Аварски хаганат
—  Независима държава  —
 
 
 
 
 
567 — 804  
 
 

Местоположение на Аварски хаганат

Балканите и Аварския хаганат около 680 г.
Континент Европа
Столица в района на Тимишоара
Официални езици тюрко-аварски, паноно-романски, славянски
Религия Тенгризъм
Форма на управление Абсолютна монархия
История Ранно Средновековие
 - Обсада на Сирмиум
562 г.
 - Балкански походи на Маврикий
582 – 602 г.
 - Обсада на Константинопол
626 г.
Днес част от
редактиране

Аварският хаганат е държава на аварите, просъществувала в Панония и съседните земи от около 562 година до края на осми век.

Аварите са народ нахлул през 6 век от източна Европа и централна Азия в централна Европа.През 567 година те завладяват Панония (днешна Унгария, Австрия и части от бивша Югославия) и основават своя могъща държава наречена хаганат. Най-големия си разцвет Аварската държава постига през 7 век, тогава територията ѝ се е разпростирала на север от Дунав – между Черно море и Алпите.В Аварския хаганат, живеели и много българи, част от българските племена кутригури, оногури, както и славянски племена, които често участвали в походите на аварите;дори Византия им плащала данък.

Ето как Теофан описва аварите:

„През същата година дошъл във Византия странен народ, наречен авари. И целият град се стекъл да ги гледа, понеже не били виждали такъв народ. Защото те имали отзад много дълги коси, вързани с панделки и плетени, а останалата им носия била подобна на другите хуни. Те като избягали от своята земя дошли в областта Скития и Мизия и изпратили пратеници при Юстиниан с молба да ги приеме.“.

Аварският хаганат е основан през 562 година от владетеля Баян,род Дуло.Съставът на населението е бил предимно от авари и българи, като военачалниците и голяма част от войската са били българи. Монемвасийската Хроника пък дирекно твърди, че аварите произхождат от българите: „Аварите били по род хунски и български народ“.

През 578 година, в съюз с Източната Римска империя, аварите разгромяват живеещите в Дакия племена. През 586 година аварите воюват с Империята и техни войски, в които участват славяни и българи, обсаждат град Солун. През 598 година е превзет Сингидунум, а през 626 година аварите обсаждат Константинопол. През 631 – 632 година възниква конфликт между аварите и българите кутригури и утригури във връзка с престола и управлението на хаганата, в резултат на което значителна група кутригури се изселва от Панония.[1]и Илирия.

От 791 година Аварският хаганат е подложен на силен натиск от Франкското кралство на Карл Велики и през 796 година е разгромен, изтощен, но не и победен. Кан Крум, също от рода Дуло (според свидетелство от 11 век и византийския сборник „Свидас“ от 10 век), се възползва от обстоятелствата и както пишат в историческите източници Крум „унищожил съвършено аварите“ 803 – 814 година, включвайки ги в пределите на Българската държава. Българският владетел Крум установява контрол над аварите и се установява българо-франкска граница в Панония.[1]

Според българските хроники, хан Крум издава законите си след споделеното от покорените авари за беззаконието, предизвикало упадъка и изчезването на тяхната държава. Крум, за да приобщи завладените авари и като първа крачка към изграждането на единна българска народност, наред със споменатите общи закони, заменящи традиционното племенно българско правосъдие. Оттогава в българският език остава фразата „Крумови закони“.

Във Византииският сборник „Свидас“ се описва унищожението на Аварския каганат: „...Същите българи унищожили аварите. Попита Крум аварските пленници: „От какво, мислите, че загина началникът (архонтът) ви и всичкият народ?“ И те отговорили: „От това, че се умножиха взаимните обвинения, загинаха по-храбрите и по-умните; после несправедливите и крадците станаха съучастници със съдиите; после от пиянството, защото, като се умножи виното, всички станаха пияници; после – от подкупничеството; после – от търговията, защото всички като станаха търговци, взаимно се мамеха. И наистина погибел произлезе от това“.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Научноинформационен център „Българска енциклопедия“. Голяма енциклопедия „България“. Том 1. София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2011. ISBN 9789548104234. с. 11.