Направо към съдържанието

Андрей Лулчев

Добавяне на препратки
от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Андро Лулчев)
Андрей Лулчев
български офицер, народен представител
Роден
Починал
26 юни 1944 г. (48 г.)
Народен представител в:
XXV ОНС   
Андрей Лулчев в Общомедия

Андрей (Андро) Христов Лулчев е български военен, македоно-одрински опълченец, общественик, народен представител в XXV обикновено народно събрание.

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Произход

[редактиране | редактиране на кода]
Бащата Христо Лулчев (6 май 1937)

Андро Лулчев е роден на 17 март 1896 година в Плевен.[1] Внук е на Андрей Лулчев, български възрожденец от Копривщица, съратник на Васил Левски,[2] един от ръководителите на революционния комитет в Оряхово.[3] Брат е на Любомир Лулчев[4][5] и племенник на Коста Лулчев.[6]

Военна кариера

[редактиране | редактиране на кода]

Още като ученик в гимназията в Русе, при избухването на Балканската война тайно от семейството си постъпва като доброволец в Македоно-одринското опълчение. Зачислен е в Девета велешка дружина и взима участие във всички сражения, проявявайки голяма храброст. По време на Първата световна война е във Втори полк на Македонската дивизия. Награден е с орден „За храброст“ III степен. В школата за запасни офицери в Скопие под ръководството на полковник Борис Дрангов става офицерски кандидат и е назначен за взводен командир в картечната рота на Шести полк на Софийската дивизия. Участва в бойните действия в Добруджа и е награден с кръст „За храброст“ II степен. Сражава се и на Южния фронт.[1] В сражението на кота 1248 през май 1917 година е тежко ранен, в гърдите с нож и в главата с два куршума, и пада в плен, но при контратака другарите му го намират и отнасят в болницата за лечение.[7]

През септември 1918 година, когато на фронта се почувства остра нужда от офицери, Андро Лулчев, все още в болница и движещ се с патерици, заминава за фронта. През септември 1918 г. по време на войнишкия бунт убеждава около 4000 разбунтувалите се войници да хвърлят оръжията. Той е един от най-близките сподвижници през тия дни на министър Михаил Такев.[2]

Общественик

[редактиране | редактиране на кода]

От многобройните си рани остава инвалид.[7] Участва активно в обществения живот. Не се обвързва с политически партии.[8]

Включва се в изграждането на Съюза на пострадалите от войните, основава офицерското дружество „Инвалид“ и е първият му почетен член. Касиер е на комитета „Пенчо Славейков“. Основател на комитета „Полковник Дрангов“ и негов подпредседател.[2]

Председател на Софийското македоно-одринско опълченско дружество. Избран с абсолютно мнозинство и за председател на Македоно-одринските опълченски дружества в България.[2]

Редактор е на вестник „Ратник на свободата“ и на „Военно слово“.[2]

Написва книгата „Септемврийски дни - 1918 година“. Съставя книгата „Най-нужното за живота”. Автор на статии и разкази.[2]

През 1924 година с бори за каузата за даване на избирателни права на жените в Царство България.[8]

Народен представител

[редактиране | редактиране на кода]

По настояване на дружествата на инвалидите и опълченците Андро Лулчев се явява като независим кандидат на мажоритарните избори за народни представители в XXV обикновено народно събрание. На 14 януари 1940 година е избран за народен представител с внушително мнозинство във втора никополска избирателна колегия.[2][9]

Инициатор е за приемането през 1942 година на Закон за пенсиите на пострадалите от войните и на Закон за снабдяване на бездомниците, пострадали от войните.[9]

В писмо до цар Борис III остро протестира срещу произволи на българската администрация в новоприсъединените земи на Македония и Одринска Тракия.[9]

Подписва се под инициираното от Димитър Пешев писмо до министър-председателя Богдан Филов против депортирането на българските евреи.[10][11]

Помага на сираци и сиропиталища, на бедни, главно пострадали от войните. За тях дава всичките си средства, цялата си заплата. Наричат го баща на инвалидите и пострадалите от войните. Доверието в него е толкова голямо, че Мехмед Абли, помак от Родопите, му пише: „Отивам войник. Оставям на децата си 5 лева. Оставям ги на Вас, Вие ще се грижите за тях“.[9]

Умира след тежко боледуване на 26 юни 1944 година.[12][9]

„Народен съд“

[редактиране | редактиране на кода]

Въпреки че е починал, след Деветосептемврийския преврат от 1944 година е обвинен от т. нар. Народен съд „за извършени престъпления, наказуеми по закона за съдене от народния съд“. От изнесените на процеса доказателства и свидетелски показания става ясно, че той не е присъствал в Народното събрание при обявяването на присъединяването на България към Тристранния пакт и обявяването на война на Англия и САЩ, противопоставял се е на измененията в Закона за защита на държавата, подписал е писмото на Димитър Пешев в защита на евреите, помагал е на много евреи инвалиди от войните за решаване на проблемите им, застъпвал се е за десетки арестувани или интернирани комунисти и левичари.[13][14]

Въпреки това „Народният съд“ (Втори състав) го обявява за виновен, осъжда го да заплати разноските по делото и конфискува в полза на държавата целия имот (малка къщичка[13]), останал в наследство на наследниците.[15]

Награди

[редактиране | редактиране на кода]

За героизма си е награден с два войнишки ордена за храброст и произведен подпоручик, с офицерски кръст за храброст, с германския „Железен кръст“ и с турски орден за храброст.[16]

Трудове

[редактиране | редактиране на кода]

Книги

[редактиране | редактиране на кода]
  • Септемврийски дни - 1918 година. Лични спомени (1926, 2020)[17]
  • Кабинет Дафер. Да си отидат ли? (1925)[17]
  • Упътник за използване минералните бани в България (1940)[17]
  • Три речи (1942)[17]

Статии

[редактиране | редактиране на кода]
  • Сто двадесет и пет г. от рождението и 80 г. от смъртта на Борис Дрангов. Съавтори: Валентин Колев, Никола Жеков, Андро Лулчев, Чудомир, Федя Чьорни[17]

Документи

[редактиране | редактиране на кода]

Ценни документи на Андро Лулчев, свързани с историята на Македония през Втората световна война, се намират в архива на брат му Любомир Лулчев в Централния държавен архив.[5]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ а б Р. К. Андро Лулчевъ // Български доброволец. Вестник на Съюза на Македоно-одринските опълченски дружества в България VI (1). с. 3.
  2. ↑ а б в г д е ж Андрей Лулчев. Биографически бележки // Кръстев, Вергилий. Изгревът на Бялото братство Т. 21. Архивиран от оригинала на 2023-11-29.
  3. ↑ Оряхово. Из миналото на Оряхово // kartanavremeto-vratsa.org. Посетен на 30 ноември 2023.
  4. ↑ Костенцева, Райна. Моят роден град София преди 75 години и после. София, Издателство на ОФ, 1979. с. 222.
  5. ↑ а б Билярски, Цочо В. Любомир Лулчев – една от невинните жертви на Народния съд // sitebulgarizaedno.com. Посетен на 30 ноември 2023.
  6. ↑ Цветанов, Борис. Коста Лулчев и други Лулчеви – живот за България // desant.net. 9 март 2022. Посетен на 30 ноември 2023.
  7. ↑ а б Р. К. Андро Лулчевъ // Български доброволец. Вестник на Съюза на Македоно-одринските опълченски дружества в България VI (1). с. 3 – 4.
  8. ↑ а б Лилков, Вили. Доблест и наказание. Народният съд и ДС срещу спасителите на българските евреи. Сиела, 2021. ISBN 978-954-28-3528-8. с. 198.
  9. ↑ а б в г д Лилков, Вили. Доблест и наказание. Народният съд и ДС срещу спасителите на българските евреи. Сиела, 2021. ISBN 978-954-28-3528-8. с. 199.
  10. ↑ Лилков, Вили. Oт 43-та народни представители спасили българските евреи 40 са осъдени от Народния съд // 168chasa.bg. 2 февруари 2021. Посетен на 30 ноември 2023.
  11. ↑ Бояджиев, Христо. Спасяването на българските евреи през Втората световна война. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1991. с. 71.
  12. ↑ Народен съд. Втори състав. Некролог на народния представител Андрей Христов Лулчев
  13. ↑ а б Лилков, Вили. Доблест и наказание. Народният съд и ДС срещу спасителите на българските евреи. Сиела, 2021. ISBN 978-954-28-3528-8. с. 200.
  14. ↑ Народен съд. Втори състав. Андрей (Андро) Христов Лулчев
  15. ↑ Присъда на народните представители от XXV ОНС, постановена от Втори състав на Народния съд в София // narodensud.archives.bg. 2 февруари 1945.
  16. ↑ Р. К. Андро Лулчевъ // Български доброволец. Вестник на Съюза на Македоно-одринските опълченски дружества в България VI (1). с. 4.
  17. ↑ а б в г д Лулчев, Андро Христов // plus.cobiss.net.
     Портал „Военна история на България“         Портал „Военна история на България“          Портал „Политика“         Портал „Политика“          Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Андрей_Лулчев&oldid=12655621“.