ВЕЦ „Енина“

от Уикипедия, свободната енциклопедия
ВЕЦ „Енина“
Сградата на ВЕЦ Енина
Сградата на ВЕЦ Енина
Bulgaria location map.svg
42.6767° с. ш. 25.4156° и. д.
Местоположение в България
Местоположениесело Енина, община Казанлък, България
СобственикООД „Победа“
Енергоносителводна
Турбини3, Петлон
Капацитет1020 kW
Открита1 януари 1914 г.
ВЕЦ „Енина“ в Общомедия

ВЕЦ „Енина“ е водноелектрическа централа в централна България, разположена при село Енина край Казанлък, в дефилето на Стара река в Стара планина.

ВЕЦ „Енина“ е най-старата действаща електроцентрала и една от първите електроцентрали за обществено електроснабдяване (след ВЕЦ „Панчарево“, ВЕЦ „Устето“ и ВЕЦ „Христо Лулчев“) в България.[1] Пусната в експлоатация в началото на 1914 година, тя още функционира и произвежда електроенергия с първоначалните турбини и генератори.

История[редактиране | редактиране на кода]

ВЕЦ Енина, Машинна зала

През 1908 г. казанлъчанинът Генчо Стайнов започва да проучва възможностите за създаване на водна електроцентрала за обществено електроснабдяване. Той изследва коритото на Стара река над село Енина и установява, че има благоприятни условия за изграждане на електроцентрала с мощност до 1000 kW. Прави първите по задълбочени проучвания за стойността на необходимите строителни работи и за пробиване на водния тунел. Заедно с бъдещите съдружници се водят разговори със съответните специалисти. Получават оферти от фирми за доставка на турбини, тръбопроводи, генератори, електрически апарати, трафопостове, далекопровод, мрежи високо и ниско напрежение и други.

През 1911 г. се регистрира Електрическо акционерно дружество „Победа“ – инвеститор и собственик на централата, съставено от предприемачите Стайнови от Казанлък, заедно със съдружници – търговците Хаджигенчеви от Дряново. Доставката на електрическите машини и материали е възложено на фирмата Siemens, а турбините – на швейцарската фирма Theodor Bell & Co. Строителните работи включват изграждане на водохващане със стена от каменна зидария, открит канал, тунел дълъг 720 m., водна камера, напорен тръбопровод и сгради за централата. Изкопаването на тунела е възложено на италианците Ровети и Паскале, осьществили тунелните работи по подбалканската железопътна линия. Изкупени са част от тепавиците, които се намират по дефилето и възпрепятстват строежа на централата.

В електроцентралата са предвидени три турбини, като през 1913 г. е запланувано да се монтират 2 по 350 к.с. и 2 генератора с мощност 225 кVA за напрежение 6500V, 50 Hz. Енергията се пренася до Казанлък на разстояние 8 km. чрез мрежа 6500 V, с проводници, монтирани върху дървени стълбове.

През месец октомври 1912 г. работата е прекъсната за цяла година, поради избухването на Балканската, а след това и на Междусъюзническата война, след което работата се подновява. Дружеството внася необходимите електродвигатели за осъществяване на всички задвижвания във фабриките и занаятчийските работилници от Казанлък, проявили интерес. То инсталира публично осветление на улиците в града и захранва с електроенергия за осветление частните къщи на гражданите, поставя безплатно електрически шнурове (тогава скрити инсталации не се правят), ключове и лампи на желаещите граждани, магазини и учреждения.

Строителството на централата и свързаните с нея съоръжения предизвиква силна съпротива сред местните жители и общината на Енина, които се опасяват от увреждане на водите от турбините и пожари от електропроводите. Заради протести и саботажи трасето на електропровода е изместено, а част от строителните работи се извършват след намеса на жандармерия срещу протестиращите селяни.[1]

В края на 1913 г. са направени първите успешни проби. Казанлък е захранен с електрическа енергия на 31 декември 1913 г. точно в полунощ. Градът светва – всички предприятия и сгради, собствениците на които са се доверили на създателите. Започва бурно развитие на града. Наличието на електроенергия дава възможност за създаване на съвременни предприятия и фабрики и това привлича много чужди капитали.

След Балканските войни ВЕЦ „Енина“ непрекъснато се развива. Мрежите високо и ниско напрежение се модернизират. През 1921 г. се електрифицира село Енина. От 1936 г. технически директор и член на управителния съвет на ЕАД „Победа“ става инж. Нанчо Нанчев, един от основателите на Техническия университет, София след 1945 г. Той взема активно участие в проектирането и строежа на разширението на централата. През 1937 г. в централата се доставя нова турбогенераторна група 740 к.с.

На 25 декември 1947 г. ВЕЦ „Енина“ е национализирана и от 1947 г. до 1993 г. е държавна собственост. В началото на 1994 г. централата е реституирана на предишните собственици. През 1972 г. е създадена музейна сбирка.

Чрез създаването на ВЕЦ „Енина“ Казанлък изпреварва градове като Пловдив, Русе, Бургас, Сливен и служи за пример на подражание. Наличието на електроенергия спомага за бързия индустриален и културен подем на града.

Енергийни показатели[редактиране | редактиране на кода]

  • Инсталирана мощност Р = 1020 kW[1]
  • Максимално водно количество Q = 1.3 m³/s
  • Воден пад H = 101.9 m

Двете най-стари турбини са тип „Пелтон“ с две работни колела; мощността на турбината се регулира с по две дюзи на работно колело; мощност Pn = 240 kW; честота на въртене Nn = 750 об/min;

Третата турбина е тип ФРАНЦИС; мощността на турбината се регулира с направляващ апарат; мощност Pn = 540 kW; честота на въртене Nn = 1500 об/min.

Централата няма воден басейн и мощността на работа се определя от постъпващите по реката водни количества. Това се постига автоматично чрез ниворегулационна уредба, която следи нивото на водата в апаратна камера и изменя натоварването на турбината, така че да поддържа постоянно ниво. Достигането на крайно „високо“ и „ниско“ ниво се сигнализират и оперативният персонал пуска или спира поредната турбина.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Генчо Стайнов – Електрическа централа „Енина“, Годишник „Казанлък в миналото и днес“, книга II, София, Придворна печатница, 1923 г.
  • Генчо Стайнов, Летописна книга на ВЕЦ „Енина“ и ДЕЦ „Казанлък“, София, 1964 г. ръкопис, съхраняван в Исторически музей Искра, Казанлък
  • Мире Спиров – Еликтрификацията на България и нейните строители. Историография, том 1, Херон-Прес, София, 1999.
  • Генчо Стайнов – ВЕЦ „Енина“, София, Издателско ателие Аб, 2007.
  1. а б в Набатов, Никита и др. Електроенергетиката на България. София, Тангра ТанНакРа, 2011. ISBN 978-954-378-081-5. с. 147.