Венедикт Византийски
| Венедикт Βενέδικτος | |
| гръцки духовник | |
| Роден |
неизв.
|
|---|---|
| Починал | |
Венедикт Попов(ич) Византийски[1] (на гръцки: Βενέδικτος, Венедиктос) е гръцки духовник, митрополит на Вселенската патриаршия.[2]
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Ранни години
[редактиране | редактиране на кода]Носи прякора Византийски (Βυζάντιος, Византиос), което означава, че е роден в Цариград. Друг негов прякор е Пафлагониец, а самият той пред българи разказва, че е българин от Одрин с фамилията Попов.[3][2]
През октомври 1842 година е избран за нишки митрополит. В 1845 година подава оставка.[2]
Видински митрополит
[редактиране | редактиране на кода]На 14 ноември 1846 година Венедикт Византийски е избран за митрополит на Видинската епархия. Във Видин Венедикт се сприятелява с новия видински управител Мехмед Зия паша и използва това за финансово ограбване на епархията. По-късно видинчани посочват и зулмите на митрополита, освен турските като причина за въстанието в 1850 година.[4] По време на въстанието Венедикт Видински играе предателска роля по отношение на въстаналите.[3] Българите поставят искане пред пристигналия да проучи причината за въстанието Риза паша и за „народно духовенство, говорещо езика им, вместо гърци владици и свещеници, които не знаят дума българска, но които разбират езика на парите“. В края на годината специална делегация заминава за Цариград, за да изложи пред Портата злодеянията на Венедикт и да поиска замяната му със Стефан Ковачевич, както и на владиците да се дадат твърди заплати – искане, което Портата подкрепила.[4]
Венедикт от своя страна се опитва да клевети българите пред властите, като се възползва от размирното време. В доклад от 19 април 1851 година Емануил фон Рьослер пише на княз Феликс фон Шварценберг във Виена:
| „ | Към тази бъркотия се присъединява сега и един четвърти смущаващ елемент, който ми се струва най-опасен. Това е намиращият все във Видин гръцки митрополит, който, използвайки разногласието между турските големци, усърдно и силно разпалва огъня на раздора. Той умее да обрисува така добре на лековерните турци революционните планове и проекти на българските християни, че те нямат какво да направят по-бързо, освен да наредят да бъдат арестувани всички лица, които митрополитът посочва като опасни.[5] | “ |
По вина на Венедикт са арестувани 19 души българи, осъдени и изпратени в Цариград. След като обаче местните българи издействат анкета, анкетьорът на Портата Мехмед Шехиб ефенди заключава, че осъдените са невинни, а виновен е владиката.[5] През февруари 1852 година подава оставка и напуска Видин.[2][6][3]
Пелагонийски митрополит
[редактиране | редактиране на кода]Оглавява Пелагонийската епархия[7] от 1853 до 1869 година. Там срещу него се води открита борба от страна на българите в Битоля, начело с Йордан Хаджиконстантинов Джинот. Митрополит Венедикт успява да го отстрани – Джинот първоначално е изпратен във Велес, а след това е заточен в Мала Азия. Отношенията между българите в епархията и Венедикт се влошават още повече с арестуването на братя Миладинови. Венедикт по всякакъв начин се бори с българщината в епархията си и в 1864 година се стига до открит конфликт между българите и митрополита.
На 16 април 1865 година Венедикт пристига в Цариград като член на Светия синод.[8] През есента на 1865 година българските първенци в града изпращат в Пелагонийската митрополия искане за българско училище, но то остава неизпълнено. Руският консул Николай Якубовски моли посланика в Цариград граф Николай Игнатиев да се застъпи за българските искания в Битоля, като обърне внимане на патриарх Софроний III Константинополски и на митрополит Венедикт Пелагонийски, който по това време е в столицата, за необходимостта тези искания да се удовлетворят.[9] И преди Коледа на 1865 година в централното гръцко учлище в Битоля е открита „катедра за български език“, като за български учител е назначен Йован Жинзифов.[10]
Постепенно митрополит Венедикт Пелагонийски влиза в конфликт с влашките гъркомански първенци, които работят за отстраняването му, и започва да търси подкрепа от българите. Затова ръкополага за свещеник българина Георги и позволява са се въведе църковнославянския език в богослужението и да се открият български училища за момчета и момичета. През октомври 1868 година българите провеждат събрание, на което решават да изберат свои епитропи на храма „Света Неделя“.[10]
В 1868 година битолчани сформират българска община. Българска община има и във втория главен град на епархията – Прилеп. В същата 1868 година прилепчани се отказват официално от Цариградската патриаршия, настоявайки да им бъде изпратен български митрополит. Желанието на българите не е удовлетворено, а отговорът на Патриаршията е предаден на Венедикт, за да го прочете по време на служба. Венедикт пристига в Прилеп на 25 февруари в същата година. При нарасналото недоволство по време на службата, хората отказват да чуят съдържанието на патриаршеското послание. Венедикт отстъпва и нарежда да се довърши литургията на църковнославянски език вместо на гръцки и не споменава името на гръцкия патриарх.[11] Венедикт е наказан от Патриаршията за тази му постъпка и е преместен като берски и негушки митрополит в Бер.[12][13]
Последни години
[редактиране | редактиране на кода]От 26 май 1869 година заема престола в Бер, на който остава до 26 април[2]/2 май 1877 година, когато умира[14][15] в Халкидон.[2]
- Надписи от църкви с името на Венедикт Византийски
„Свети Атанасий“ в Секирци, 2 май 1856 г.
„Свети Николай “ в Света Петка, 4 ноември 1856 г.
„Възнесение Господне“ в Долнени, 18 май 1857 г.
„Свети Теодор Тирон“ в Дреновци, 7 септември 1857 г.
„Свети Илия“ във Веселчани, 28 септември 1857 г.
„Света Троица“ в Тройкърсти, 16 октомври 1857 г.
„Свети Димитър“ в Света Петка, 10 юли 1859 г.
„Света Троица“ в Ропотово, 1859 г.
„Свети Никола“ в Зовик, 30 октомври 1862 г.
„Свети Никола“ в Гнеотино, октомври 1862 г.
„Света Неделя“ в Битоля, 13 октомври 1863 г.
„Свети Димитър“ в Дуйне, 30 октомври 1864 г.
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Шалдевъ, Христо. Градъ Прилѣпъ въ българското възраждане. София, Царска придворна печатница, 1916. с. 25, 57.
- 1 2 3 4 5 6 Ο Πανιερώτατος Μητροπολίτης Βερροίας και Ναούσης κυρός Βενέδικτος. (;-1877) // Προσωπική ιστοσελίδα του Μάρκου Μάρκου. Архивиран от оригинала на 23 март 2020. Посетен на 23 март 2020 г.
- 1 2 3 Шапкарев, Кузман. За възраждането на българщината в Македония : Неиздадени записки и писма. София, Български писател, 1984. с. 232.
- 1 2 Маркова, Зина. Българското църковно-национално движение до Кримската война. София, Българска академия на науките. Институт за история. Издателство на Българската академия на науките, 1976. с. 146.
- 1 2 Маркова, Зина. Българското църковно-национално движение до Кримската война. София, Българска академия на науките. Институт за история. Издателство на Българската академия на науките, 1976. с. 147.
- ↑ Γερμανός, μιτρ. Σάρδεων. Επισκοπικοί κατάλογοι των επαρχιών της βορείου Θράκης και εν γένει της Βουλγαρίας από της Αλώσεως και εξής // Θρακικά 8. 1937. σ. 134. (на гръцки)
- ↑ Αθανασίου Γ. Βουδούρη, Επισκοπική προσωπογραφία της μητροπόλεως Βέροιας και Ναούσης κατά την περίοδο της οθωμανοκρατίας (1430-1912), Θεσσαλονίκη 2008, σ. 53.
- ↑ Καλλίφρονος, Β.Δ. Εκκλησιαστικά η Εκκλησιαστικόν δελτίον. Κωνσταντινούπολις, Ανατολικού Αστέρος, 1867. σ. 239. Посетен на 7 септември 2014. (на гръцки)
- ↑ Фролова, Марина Михайловна. Российский консул в Битоле Н.Ф. Якубовский: неизвестные страницы биографии // Славяне и Россия: Славяне и Россия в системе международных отношений. Москва, Институт славяноведения Российской академии наук, 2017. ISBN 978-5-7576-0386-5. с. 118. (на руски)
- 1 2 Фролова, Марина Михайловна. Российский консул в Битоле Н.Ф. Якубовский: неизвестные страницы биографии // Славяне и Россия: Славяне и Россия в системе международных отношений. Москва, Институт славяноведения Российской академии наук, 2017. ISBN 978-5-7576-0386-5. с. 119. (на руски)
- ↑ Шалдевъ, Христо. Градъ Прилѣпъ въ българското възраждане. София, Царска придворна печатница, 1916. с. 32.
- ↑ Петров, Петър, Христо Темелски, Църква и църковен живот в Македония, Глава трета Борба за независима българска църква, 4. Църковно-националните борби в Пелагонийска епархия, Македонски Научен Институт, София, 2003.
- ↑ Шалдевъ, Христо. Градъ Прилѣпъ въ българското възраждане. София, Царска придворна печатница, 1916. с. 37.
- ↑ Αθανασίου Γ. Βουδούρη, Επισκοπική προσωπογραφία της μητροπόλεως Βέροιας και Ναούσης κατά την περίοδο της οθωμανοκρατίας (1430-1912), Θεσσαλονίκη 2008, σ. 56.
- ↑ Φιλιππαίου, Θεοκλήτου. Εκκλησίας Κωνσταντινουπόλεως Επισκοπαί καί Επίσκοποι (1833-1906), Γ´ // Θεολογία 31 (4). Οκτώβριος - Δεκέμβριος 1960. σ. 529.
| Никифор | → | нишки митрополит (октомври 1842 – 1845) |
→ | Йоаникий |
| Йосиф | → | видински митрополит (14 ноември 1846 – февруари 1852) |
→ | Паисий |
| Герасим | → | пелагонийски митрополит (март 1853 – 26 май 1869) |
→ | Партений |
| Софроний | → | берски и негушки митрополит (26 май 1869 – 2 май 1877) |
→ | Прокопий |
