Владимир Каназирев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Владимир Каназирев
български офицер и революционер

Роден
Починал

Образование Национален военен университет
Владимир Каназирев в Общомедия

Владимир Николов Каназирев е български юрист, учител, офицер (подполковник) и революционер, разложки войвода на Върховния македоно-одрински комитет.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Щабът на 12 битолска дружина, начело с капитан Владимир Каназирев, и кметът на Шаркьой в 1913 година

Владимир Каназирев е роден на 14 октомври 1879[1] в Мехомия, тогава в Османската империя. Син е на заможния търговец и революционер Никола Каназирев, а негови братя са революционерите Иван и Владислав Каназиреви. В края на 1896 година в къщата на Никола Каназирев Гоце Делчев основава мехомийския революционен комитет, в който влизат братята му Иван и Владислав.

Офицери от МОО. Прави: Стоян Величков, Владимир Каназирев, Димитър Атанасов; Седнали: М. Марков, Владимир Пеленберг, Тодор Пенев.

Владимир Каназирев закършва класното училище в Мехомия и в 1897 година постъпва във Военното училище в София. През 1900 година го завършва с чин подпоручик и започва служба в 14 пехотен полк на Българската армия в Дупница. Включва се активно в дейността на ВМОК и подкрепя офицерското крило, начело с генерал Иван Цончев. Участва в Горноджумайското въстание като войвода на чета, която настъпва в Разлога и дава голямо сражение при село Недобърско. След неуспеха на въстанието се връща на служба в Българската армия. В навачерието на Илинденско-Преображенското въстание през лятото на 1903 година застава на чета на ВМОК от 50 души и се присъединява към отряда на генерал Цончев и полковник Анастас Янков. Участва в конференцията на 5 септември в Банско, на която е изработен планът за въстание в Серски революционен окръг. Заедно с брат си Владислав, Атанас Попкостов и Петър Лачин е определен войвода и военен ръководител в Разложко. Поради разкрития на властите Каназарив с останалите ръководители не успява да вдигне въстание в Мехомия и застава начело на дружина, към която се присъединява и Годлевската чета. С нея от 15 до 22 септември Каназирев се сражава с османските части и охранява бежанците от Годлево, Бачево, Обидим и Кремен, укрили се над Недобърско. На 22 септември Каназирев се опитва да разбие кордона около четата на Радон Тодев, но не успява и тя е унищожена. След това Каназирев заедно с Годлевската чета се оттегля към Рилския манастир на българска територия.

Петър Личинов, Владимир Каназирев и Владислав Каназирев.

След въстанието постъпва отново на служба. По настояване на Цариград е уволнен и се отдава изцяло на революционна дейност. За разлика от мнозина офицери, които се оттеглят разочаровани от дейността на ВМОК, Каназирев е сред основните поддръжници на генерал Цончев и участва във възстановяването на офицерските братства. В 1904 година Каназирев е възстановен на служба, но продължава да поддържа и революционната дейност на ВМОК и е една от най-активните фигури в революционната организация. В 1904 година е произведен в чин поручик, а в 1908 година – капитан.

През 1909 година Владимир Каназирев напуска военна служба и постъпва на дипломатическа работа. Назначен е в българската легация в Санкт Петербург като консул, а след това работи в легацията в Париж като секретар. При посещение на сестра си Елена в САЩ, която е омъжена за американец, се запознава с Лилиян Рич от Сейнт Луис, с която се жени през 1911 година в Париж.

При избухването на Балканската война Каназирев се връща в страната и като доброволец е назначен за командир на 4 битолска дружина на Македоно-одринското опълчение. Каназирев участва във всички по-важни битки на Опълчението и ръководи първия етап на отблъскването на османския десант при Шаркьой. Носител е на кръст „За храброст“ IV степен II клас.[2] След Междусъюзническата война Каназирев се връща в САЩ при семейството си, но при намесата на България в Първата световна война отново се връща доброволец в България и е назначен за дружинен командир в 62 пехотен полк на Единадесета пехотна македонска дивизия. След края на войната на 30 януари 1920 е произведен в чин подполковник и уволнен от служба.[3]

След погрома от войната се премества в Париж, където завършва политически науки и право[4] през 1921 година. Сетне се установява в Сент Луис, САЩ, където преподава френски език и европейска история в местната гимназия. Умира през декември 1962 година в Ню Йорк.[5][6][7]

Военни звания[редактиране | редактиране на кода]

Родословно дърво[редактиране | редактиране на кода]

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Ерсен Каназирев
(18 - 19 век)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Тодор Каназирев
(1815 - ?)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Катерина
Манушкина
 
Никола Каназирев
(1841 - 1918)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Мария Каназирева
(1861 - ?)
 
Ана Каназирева
(1867 - ?)
 
Петър Каназирев
(1870 - 1931)
 
Иван Каназирев
(1872 - 1920)
 
Владислав Каназирев
(1876 - 1950)
 
Владимир Каназирев
(1879 - 1962)
 
Райна Грашева
(1882 - ?)
 
Милан Грашев
(1880 - 1924)
 
Елена Каназирева
(1886 - ?)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Райна Стоянова
(1907 - 1977)

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Според някои източници на 15 септември
  2. „Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 334.
  3. Руменин, стр.67 – 68
  4. Танчев, Иван. Македонският компонент при формирането на българската интелигенция с европейско образование (1878 – 1912). // Македонски преглед XXIV (3). 2001. с. 52.
  5. Чалгънова, Елена. Владимир Николов Каназирев (1879 – 1962), в: Военноисторически сборник, 2008, 1, стр.37 – 42.
  6. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893 – 1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 70 – 71.
  7. Енциклопедия „Пирински край“, том I. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1995. ISBN 954-90006-1-3. с. 416.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

     Портал „Македония“         Портал „Македония          Портал „Военна история на България“         Портал „Военна история на България