Македонска патриотична организация

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Македонска патриотична организация
Пети редовен конгрес на МПО в САЩ и Канада
Пети редовен конгрес на МПО в САЩ и Канада
Информация
Акроними МПО, MPO
Тип емигрантска организация
Основатели Анастас Стефанов (пръв президент)
Основана 1922 г., Форт Уейн
Положение съществуваща
Седалище 124 „Уест Уенд Стрийт“, Форт Уейн, Индиана 46802
Езици английски
Ръководител Стив Петров (президент),
Матю Стефанов (вицепрезидент)
Сайт www.macedonian.org
Македонска патриотична организация в Общомедия
Шести редовен конгрес на МПО в САЩ и Канада.
Лист със снимка на Мара Бунева, апелиращ за свободно говорене на български език в (Гръцка и Югославска) Македония.

Македонската патриотична организация (МПО) е политическа организация, основана във Форт Уейн, САЩ през 1922 г. от емигранти от Егейска Македония. Първоначално се нарича Македонска политическа организация, но сменя името си през 1952 г. От 1927 г. публикува вестник „Македонска трибуна“. МПО е традиционен защитник и популяризатор на българския произход на македонските славяни.[1][2] След разпада на Югославия през 1991 г. МПО подкрепя Република Македония като независима държава и организира кампании в САЩ и Канада в нейна защита.[3] Официален химн на организацията е маршът „Изгрей зора на свободата“.[4] Традиционен политически и идеологически противник на организацията е Македонският народен съюз, а по-късно Обединената македонска диаспора.

Македонската патриотична организация е най-старата, съществуваща до днес, организация в Северна Америка, обединяваща американци и канадци с корени от Македония. Секции на МПО съществуват в различно време в Австралия, Нова Зеландия, Южна Америка и Западна Европа.

История[редактиране | редактиране на кода]

Българска емиграция в САЩ и Канада[редактиране | редактиране на кода]

Освещаване на църквата „Свети Кирил и Методий“ в Торонто, 24 май 1911 година
Свещеник Георги Николов с членове на МПО „Владо Черноземски“ в Уиндзор, Онтарио, 1936 г.

Македонската емиграция в САЩ и Канада осезателно нараства след погромите от Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. Създават се български църковни общини и други учреждения, последвани от първата политическа организация Македоно-одрински български народни организации (МОБНО), която дава тласък на обединението на подобните организации в Македоно-български народен съюз. Организацията е нетрайна и скоро се разпада, но през 1918 година в Чикаго, Илинойс, се състои нов конгрес на македонските емигранти с искане за справедливо решение на македонския въпрос след Първата световна война.[5] Имигранти в САЩ и Канада от Македония, включително някои, които са се борили срещу Османската империя, участвали в Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г., основават МПО в 1922 година във Форт Уейн, Индиана. От самото си начало МПО е застъпник на идеята за организиране и образоване на емигрантите в гражданска отговорност и да ги подготви да се борят за освобождението на Македония и утвърждаването ѝ в „държавна единица, с цел гарантирането на конституцинни, етнически, религиозни, културни и политически права и свобода на гражданите.“[6] Основателите на МПО в стремежа си към свободна и независима Македония приемат лозунга „Македония за македонците“, прокламация на Уилям Гладстон, който в 1897 изразява своите възгледи относно Македонския въпрос. Употребата на понятията „македонци“ и „македонски емигранти“ в първата схема се отнасят еднакво към всички етнически групи в Македония – българи, власи, турци, албанци, гърци и други.[7]

Българска емиграция в Австралия и Нова Зеландия[редактиране | редактиране на кода]

В края на XIX век и началото на XX век първите български емигранти пристигат в Австралия, но най-осезаеми са емигрантските вълни в периода на войните за национално обединение на българите (1912 – 1918). Към 1930 година има около 4000 македонски българи в Австралия, а до края на Втората световна война общият брой на българите възлиза на 8 – 10 000 души.

Град Пърт се оформя като първата българска колония с изселници от Русенско, Свищовско, Горнооряховско и Поповско от Царство България, както и бежанци от Кономлади, Турие и Горно Котори и Долно Котори. През 20-те години на XX век е построен македонски дом, а Васил Чорбаджиев от Кономлади и Павел Божинов от Турие отварят първата българска фурна за хляб. Втора българска колония се оформя в Аделаида, където българите населяват главно квартал Бракин Хил и се черкуват в руската православна църква. През 30-те години на XX век в най-голяма българска колония израства Мелбърн, който се превръща в стопански и културен център на българите, които в града са бежанци главно от Горно Неволяни, Баница, Буково. По-малки колонии се обособяват в Сидни, Канбера, Брисбън и Шепъртън.

През 1928 година в Австралия пристига Христо Аврамов от Нерет, член на МПО в САЩ, който през 1930 година основава заедно с Павел Божинов, Атанас Вишин, Васил Георгов, Коста Михайлов, Коста Търпов и Димитър Търпов секция на МПО в Пърт. Същата година Кръстью Цветков, Петър Филипов, Лазар Пеновски и Христо Иванов създават „Народна македоно-българска организация“ в Сидни и скоро след това се присъединяват към МПО. През 1934 година в Мелбърн пак Христо Аврамов инициира създаването на МПО „Тодор Александров“ с председател П. Т. Яневски. През 1935 година в Шепъртън е създадена МПО „Владо Черноземски“ от Саве Белев, Антон Попянев, Илия Ашлаков, Христо Васев, Илия Банков, Мито Донев, Георги Газалинов, Кръстю Ашлаков, Вощерец Иванов, Георги Македонски и Никола Баничков. През 1937 година в Манжимут се основава пета поред секция на МПО от Атанас Т. Петров. През 1950 година е ръкоположен първият български свещеник в Австралия П. Филипов и е образувана българска църковна община в Пърт, а след това и в Аделаида, Канбера и Сидни. Построена и осветена е църквата „Св. св. Кирил и Методий“

За разединението на българската емиграция в Австралия и Нова Зеландия спомагат Гръцко-македонската организация, която издава бюлетин „Македонски куриер“ и привлича част от бежанците към себе си през 20-те години, липсата на българска църква в Австралия до 50-те години, а след края на Втората световна война пристигането на силно политизираната българска емиграция от България и македонистите, пристигащи от Югославия. В средата на 50-те години Австралия става център на политически борби сред емиграцията, в резултат на която през 1959 година местната българска църква е откъсната от лоното на Българската православна църква в полза на про-югославската емиграция.[8]

Значително количество български бежанци пристигат в Нова Зеландия през 1951 година. Това са предимно емигранти от Вардарска Македония и България, подложени на денационализиране от новите власти, а след това преминали през гръцки концлагери. С помощта на „Международната организация за репатриране на емигранти“ се установяват в град Питони. Същата година емигрантите М. Николов, Димитър Шангов от Неврокоп, Христо Колев от Наколец, Борис Попов от Петрич се свързват с МПО. В 1952 година се създава МПО „Гоце Делчев“ от Мануш Илиев, Марко Николов, Михаил Николов, Яне Пачевски, Атанас Зоев, Никола Димчев, Любомир Стоянов, Яне Божинов, Коста Замфиров, Ангел Попхристов, Борис Белчев, Георги Кръстевски, Стефан Пръчков, Ваньо Бекяров, Борис Попов, Иван Попов и секретаря на местната организация М. Илиев.[9]

Съюзничество с емигрантски организации и активисти на други поробени от Югославия етноси[редактиране | редактиране на кода]

След края на Втората Световна война органът на МПОМакедонска трибуна“ публикува статии, посветени на сръбските репресии над албанците в Косово, и през 1958 година албанският емигрант в Бъфало Джон Макрони поздравява Конгреса на МПО, желаейки „свобода за всички угнетени народности в една свободна и демократична Македония“, а когато през 1962 година конгресът се провежда в Бъфало, той го посещава и произнася реч, в която споменава за помощта, оказана от някои албанци католици на македонската българщина и за албанците учители в католическите училища в Солун и Цариград. Следващата година на парада на лоялността в града македонобългарските емигранти маршируват заедно с албанците.[10] През 1950 - та година избягалите от Титова Югославия Круно Панджич и Берто Драгиевич, заселили се в Чикаго, присъстват на 29 - тият конгрес на Македонските Българи, проведен в Гери, Индиана, произнасяйки речите си от името на всички хърватски бежанци в Европа и Америка, привличайки вниманието против общата борба срещу Кралство Югославия и продължаването й против Сърбокомунистическата диктатура, а във залата се появява и словенецът Мирко Гертич, редактор на емигрантския словенски вестник "Словенска държава". На 5 ноември същата година в Чикаго се провежда протестен събор на словенците, хърватите и Македонските българи, в който взима участие и черногорския съюз в Америка, чиито участници приемат меморандум до международната общност, в който се посочва, че целта на политиката на Белград е "да се сърбизира македонското население, което векове, според изтъкнати филолози, е говорело само български език", а комунистите са отричали хилядолетните култура и образование на македонските българи. В резултат на събора е създаден Американския комитет за Свобода на Хърватия, Македония и Словения, оглавен от хърватина Любо Чувало, а секретаря е главния редактор на вестник "Македонска трибуна" Любен Димитров, а председател на контролната комисия е Методи Чанев. По повод меморандум на студенти от Македония против Титовия режим хърватския емигрантски вестник "Гласа на Свети Антон" заявява, че той представя "големите страдания на Македоно - Българският народ в днешна комунистическа Югославия". На Конгреса на МПО през 1963 година гостува хърватския професор Климент Миханович от Университета в Сейнт Луис, през 1973 - отец Любо Чувало, през 1976 председателя на Хърватското освободително движение отец Анте Бонифачич, а през 1985-та - председателя на Хърватския национален фронт Янко Скърбин, като водещата линия в речите им е българо-хърватското приятелство. През 1961 - ва година агенти на УДБА в Сао Пауло правят опит да отвлекат хърватката Анка Зубич - Йелек, а също така и да откраднат притежавания от нея архив на организацията "Бразил - Кроасия", и в отговор местните структури на МПО заедно с хърватските организации започват организирана кампания против планираното за следващата година посещение на Тито в страната, организирайки и множество протести против нея, като най - многобройни са тези в Рио де Жанейро и Сао Пауло, и в резултат губернаторите на двата щата уведомяват правителство, че диктаторът е нежелана личност и не могат да гарантират сигурността му. Въпреки общественият отпор, посещението не е отменено, но е съкратено, вместо приветстващи го тълпи тиранина е посрещнат от полицейски кордони, а 400 от 500 - те членове на Бразилския сенат отказват да присъстват на речта му.[11] През 1969 година председателя на Хърватското освободително движение д-р Степан Хефер и Иван Михайлов заедно изготвят Декларация за Ситуацията в Югославия, която е представена на генералния секретар на ООН У Тан, в която се заявява, че въпреки географската си връзка с Българската държава, Македонските Българи в името на Балканските мир и хармония се жертват, приемайки създаване на Независима Македония по модела на Швейцария, с равноправие на живеещите в страната народности - българи, турци, румънци, гърци, албанци и други, а в Югославската държава съществуват добре утвърдени исторически, етнографски и културно отделни националности - хървати, словенци, сърби, македонски българи и други, със собствени национални стремежи, а действащите отворени рани в тялото на Европа трябва да се излекуват, заради продължаващото съществуване на нерешени национални въпроси, на първо място тези на хърватите и Македонските Българи. Смесена хърватско - македонобългарска делегация в състав Степан Хефер, Анте Бонифачич, Ото Неговетич, Антон Нешич, Петър Ацев, Христо Анастасов и Благой Марков е приета на 27 март в централата на ООН във Ню Йорк от заместник - директора на отдела за Човешки права Едуард Лоусън, като гореспоменатата декларация тогава е дадена на постоянните представители на страни като Индия, Япония, Израел, ОАЕ, Австралия и други. През 1980-та година на съвместно с МПО отбелязване на Антуново, хърватският говорител на проявата Тадей Мариян от Хърватското освободително движение заявява, че хърватин, непризнаващ македонската българщина, не е хърватин.[12] На 46 - тият годишен конгрес на МПО, проведен в Чикаго през периода 2 - 5 септември 1967-ма година произнася реч д-р Николас Найради, сътрудник на унгарската редакция на радио "Свободна Европа" и директор на центъра за международни изследвания на Университета Брадли, пръв финансов министър на страната след Втората световна война, избягал от Унгария под съветски натиск през 1948-ма.[13]

Поддръжка от медии, журналисти, политици, интелектуалци, духовници и обикновенни граждани на неутрални по Македонския въпрос страни[редактиране | редактиране на кода]

През периодът 6 - 8 септември 1953 - та на 32 - рия годишен конгрес в Детройт гостува бившия австрийски канцлер Курт Шушниг, където произнася реч. Втора реч произнася на 20 декември след присъствието си в двете македоно-български църкви, като и в двете речи разглежда същността на и предлага начини за решение на Македонския въпрос, отбелязвайки, че до Първата световна македонското население е било считано за българско, извинява се на слушателите си, че не им говори на българския им език и писмено отправя на македоно - българските си приятели от САЩ и Канада най - добри пожелания за предстоящата тогава 1954 - та година. Ден преди посещението му при македонските българи в Торонто местния клон на радио "CFCH" излъчва половинчасова емисия, в която гостуват представители на МПО, описващи тежкото състояние на македонските българи, като Любен Димитров казва броя на затворените български училища и църкви.[14] Бразилските вестници "Фанфула" в Сао Пауло на 12 - ти и 13 ноември и "Диярио де Нотисия" в Порто Алегри на 29 ноември 1953 - та публикуват големи откъси от обръщението на 26 млади активисти на МПО от 26 октомври същата година до ООН, а "Фолия де Маня", "А Газета" и други често публикуват репортажи снимки от патриотичните прояви на МПО "Струмишка петорка". Бразилски интелектуалци, като професорите Антонио Пиза и Далмо Матос пишат пламенни статии в защита на Македонската Българщина. Когато през 1958 - ма пробългарския католически архиепископ Анджело Ронкали е избран за римски папа под името Йоан XXIII, ЦК на МПО го поздравява с телеграма, в която се казва че македонските Българи, към които новия папа е проявил жив интерес при престоя си в България, се присъединяват към молитвите на хората по света понтификата на Йоан 23 - ти да постигне мир, справедливост и свобода, а в отговор от 11 декември същата година папата заявява, че към съдбата на българския народ има жив интерес, симпатия и разбиране. След 2 години МПО възлага на протойерей Васил Михайлов от македоно-българската източноправославна църква "Свети Георги" в Торонто при европейската си обиколка да се срещне с папата и да му връчи изложение за положението в Македония. На 23 октомври следващата година с помощта на представителя на хърватската организация Анте Радович това е осъществено, като в придружителното писмо към мемоара за положението в македонските области под югославска власт пише, че най - непоносим и злокобен за македонските българи е националния гнет и опита да бъдат денационализирани, а в самия мемоар пише, че след 1912 - та българите в Македония са преименувани 4 пъти - "сърби" в територията под сръбско владичество, по - късно "югославяни", а сега "македонци", макар че в етнографско отношение няма такава нация, а Белградското комунистическо правителство предприема добре обмислена и систематична политика за денационализация, приближавайки със спациален декрет азбуката на македонските Българи до сръбската, вмъквайки сръбски думи с цел скорошна сърбизация на езика, премахвайки системно средновековните български надписи по манастири, църкви и училища и унищожавайки и криейки цели папки стари документи и данни, засягащи миналото на местните български жители. Папата е дъблоко покъртен от описаната трагедия, и казва, че робството в Македония и Тракия е много печално, защото подтисника е хвърлил с най - непозволени средства цветущата българска младеж в хаос и бледо отчаяние.[15]На 6 декември 1961 - ва в белгийския град Анверс голямата сцена "Аполо" е превзета от дейци на дружеството "Тодор Александров", преди на нея да гостува ансамбъла за народни танци и песни "Орце Николов" от Скопие, започвайки да раздават на зрителите написани на френски и фламандски езици за робския режим в Македония, а Георги Данев на френски заявява, че в поробена Македония сърбокомунистите се разпореждат с живота на поробения народ в Македония. Думите му са приети с ръкопляскания от белгийската публика, след което Георги Данев отново произнася реч, изрично споменавайки, че е на техния роден Български език, в която заявява, че родолюбивите македонски българи са избягали в Белгия, обричайки живота си на борбата за свобода, изразява надеждата, че белгийската общественост няма да бъде заблудена от лъжесоциалистическата Титова демагогия за характера на режима му в Македония и завършва с възхвала на Независима Македония и Иван Михайлов, след което дава бонбониера на една от танцьорките и я притиска към себе си. Когато двама агенти на УДБА започват да дърпат кутията от ръцете на отказващото да я пусне младото момиче, те са освиркани от зрителите, които протестират шумно. Когато на следващият ден трупата гостува в Шослен заради югославските протести полицията обгражда залата и не допуска членовете дружеството, а Белгийският министър на просветата и културата заявява, че това е сторено заради неполитическия характер на залата, след края на представлението разграбва материалите, описващи сърбокомунистическите зверства в Македония, причинявайки спонтанна демонстрация, на която се скандира "Долу Тито", "Долу убиеца и тирана", "Долу робството - да живее свободата".[16] На честването през 1963 - та на 10 - тата годишнина на 26 - та женска арменска бригада "Менча Кърничева" - кръстена на съпругата на Иван Михайлов, председателката на Асоциацията на демократичните жени в Аржентина Сесилия Марта де Ачавал казва, че мисли за скръбта на Българския народ под подтисничеството на съседите му. До 49 - тият конгрес на организацията, проведен в Детройт през септември 1970 - та е изпратено поздравителното писмо на турският журналист Махмут Делироман, симпатизиращ на македонското освободително движение и на Иван Михайлов, в което желае конгреса да сплоти в гранитна цялост всички македонски българи по света, да заяви пред света, че върху земята, оросявана от реките Вардар, Струма, Места и Българска Морава живеят македонски българи, напоили я с кръвта си и удивили света с подвизите си, а оставяйки да бъде тъпкана от мръсните крака на кръвопийците като Тито културния свят извършва най - голямо престъпление.[17]

Поддръжка от организации на народи, свързани с Македонските Българи преди 1912 - та народи[редактиране | редактиране на кода]

През 1953 - та Арменското правителство в изгнание създава въоръжени формирования за участие в бъдеща война за независимост на страната, едно от които става 26 - та арменска женска бригада, чиито патрон става Менча Кърничева, като в речта си при създаването на бригадата арменският министър на културата и пропагандата в изгнание Бедрос Агопян я нарича Българска героиня, бореща се за свободата на Македонските Българи. През 59 - та министърът предлага на Аржентина да признае македонското правителство в изгнание по подобие на арменското, наричайки Македонското население "многоетническо", но с най - разпространен и вкоренен език Българския, говорен не само от подлаганото на етническо прочистване, убийства и асимилация Българско мнозинство, но и от голяма част от турците, албанците и арумъните. В резултат на това аржентинското посолство в САЩ отваря вратите си за представители на МПО, правещи изяви за нарушените права на Македонските Българи и пред аржентинските дипломати. На честването на десетата годишнина на създаването на гореспоменатата бригада майор Мария Нерсесян заявява че арменският народ има най - добри чувства към българския народ и с голяма грижа следи ситуацията в Македония.[18]

Активизъм пред Международни организации[редактиране | редактиране на кода]

На 10 ноември 1946 година МПО изпраща първата си делегация в централата на ООН, съставена от Коста Попов, Любен Димитров, Методи Чанев и свещениците Георги Николов и Васил Михайлов и съветника на президента Уилсън по балканските въпроси и бивш член на американската делегация на Парижката мирна конференция професор Алберт Лайбаер, като групата е приета от Елинор Рузвелт, а след това връчва меморандум с искане за създаване на свободна Македония под протектората на ООН. В резултат на меморандума в началото на следващата година ООН създава анкетна комисия за Балканите, упълномощена да се заеме с Македонския въпрос. В началото на 1948 година комисията установява, че над 90% от отвлечените деца от гръцките комунистически партизани са със славяно - български произход. На 4 октомври 1949 година ЦК на МПО изпраща телеграма до генералния секретар на ООН Трюгве Ли искаща „да се отстояват за говорещите български език лица в Македония благословените от Бога права да се молят и да говорят свободно на своя многовековен роден език“. Практиката на блокиране на различни инициативи, водеща до невъзможност или бавно взимане на решения в Политическия комитет, става причина на 17 октомври 1949 г. втора делегация на МПО да пристигне в централата на ООН, носейки документ, наблягащ на нуждата за „гарантиране правото на македонските българи да се ползват свободно от своя роден език, както и да се молят Богу в своите храмове на свой език“, предизвиквайки такъв отзвук, че вестник "Ню Йорк Таймс" публикува материал, в който е изнесен плана, с който се „възнамерява да се изтреби българското население в Македония“. Зверското убийство на петима струмишки студенти от УДБА през 1951 г. става причина македонските българи да изпратят на 20 ноември телеграма до председателя на генералната сесия на ООН в Париж д-р Луис Падиля Нерво. Изнесената информация е насочена за разглеждане на следващото заседание на Комисията по правата на човека. На 28 април 1952 г. за трети път делегация на МПО посещава ООН. Нейната дейност е подпомогната от американеца проф. Фредерик Крюгер от Университета във Валпараисо. На генералния секретар на ООН е връчена петиция, в които подробно са изложени репресиите и се обръща внимание върху нуждата да се спазват човешките права на бежанците от Македония. На 20 октомври 1953-та година 26 млади активисти на МПО, живеещи в САЩ, Нова Зеландия, Канада и Западна Германия изпращат меморандум до ООН, искайки международна намеса за защита на политическите затворници и концлагеристите в НР Македония. Македонските патриотични организации осъществяват още пет посещения в централата на ООН в Ню Йорк - през 1954, 1959, 1960, 1969 и 1972 г. Особено голямо е значението на разпространения меморандум през 1969 г., тъй като документът засяга потъпкването на човешките права в Югославия както на македонските българи, така и на хърватите. За целта е изпратена и обща българо-хърватска делегация. При тези акции винаги са защитавани потъпкваните човешки права на македонските българи. Така примерно при посещението в Ню Йорк на 17 февруари 1972 г. председателят на ЦК на МПО Петър Ацев и неговият заместник Христо Анастасов връчват „Декларация-протест във връзка с антибългарския национален геноцид в Македония под титово робство“. В този документ, на фона на оказвания югославски натиск над студентите от СР Македония, обучаващи се в България, е разгледано и поведението на македонския министър на вътрешните работи Иван Гиновски, който наредил на МВР да събере в Битоля родителите на тези студенти, обвинявайки ги, че следвайки в НР България, македонското им национално самосъзнание прогресивно отслабвало, а любовта им към България и българското нараствала, допирайки се за кратко до тях - "враг номер едно" на Македония и "македонската нация", което застрашавало националното строителство в СР Македония. МПО изпраща 13 меморандума до генералния секретар на ООН - два през 1953 и по един през 1954, 1955, 1956, 1960, 1968, 1969, 1970, 1972, 1974, 1976 и 1978 г. На някои от годишните конгреси също се приемат декларации до ООН - примерно през 1953 г. и 1976 г. Водеща линия в документите на македонските българи, връчвани в ООН, е отстояването на българския характер на Македония. Примерно ЦК на МПО протестира пред генералния секретар на ООН Курт Валдхайм, че на 10 декември, деня на Правата на човека, председателят на 32-то заседание на общото събрание на ООН, югославският представител Лазар Мойсов, е говорил за значението на Всеобщата декларация за правата на човека, като в същото време „в Югославия, а по-специално в заетата от нея част на нашата родина Македония, принципите, които Лазар Мойсов на думи възхвалява, са жестоко погазвани“. След като в документа са посочени редица примери на потъпкване на правата на човека на българите в Македония през периода 1970 - 1978 г., в него се заключава, че „в Югославия не съществува писан закон, който да определя гонитби и наказания против българите, само защото са българи. Но срещу тях е насочена цялата й държавна политика. На практика полицията, училището, пресата, казармата, официалната „наука“ и пр. систематически прокарват културно-национален геноцид срещу местната българщина“.[19] На 1 октомври 1970 - та ЦК на МПО изпраща призив до генералния секретар на ООН У Тан, искайки организиране на обществен съд за разследване на репресиите срещу щипския адвокат Тодор Манасиев и дъщеря му Плиска заради открито показваното им Българско самосъзнание, и че думата "Българин" за югославската полиция е синоним на престъпник. На тази жалба обръща внимание канцеларията за човешки права на ООН, осъждайки репресиите. Заради този случай на 2 януари 1972 година е изпратена втора петиция до генералния секретар на ООН Курт Валдхайм, като в защита на Плиска Манасиева се обявяват и колежките й в НР Македония, репресирани от югославските власти. В петицията се казва, че студентите от СР Македония в България бързо са се оттърсвали от насажданата им от югославската пропаганда българофобия. В резултат на това са били разпитвани от полицията защо са чели български книги извън училище, защо са говорели книжовен български и кой от другарите му е проявявал "национална слабост", съчувствайки на българския народ, и са заплашени много студенти, а някой пребити и са лишени от паспортите си. Заради тази петиция на 17 февруари 1972-ра година Едуард Лоусън, директор на отдела на ООН за правата на човека приема делегация на МПО във Ню Йорк, ръководена от председателя на ЦК Петър Ацев и заместника му Христо Анастасов, и ООН оказва натиск за освобождаването на Плиска Манасиева и баща й, но той умира на 6 юли 1974-та година, заради влошеното му здравословно състояние в резултат на репресиите над него. През пролетта на 1954 - та Федералния съюз на европейските националности, сътрудничещ си тясно с ООН и първообраза на днешния ЕС - Европейския съвет в Страсбург, установява връзка с бегълци на Македония, членове на МПО, които през май същата година упълномощават Асен Аврамов и Асен Левков - близки сътрудници на Иван Михайлов да представляват организацията пред ФСЕН, и в резултат на четвъртия конгрес на организацията, проведен през периода 21 - 23 май 1954 - та македонските Българи са представени заедно със северните и западните фризи, валонците, датчаните от Шлезвиг, южните Тиролци, Бретонците и други. Там Асен Леков представя реферат от името на подтиснатите македонски Българи, в който се споменава, че те са мнозинство в областта вече 13 века. В речта на Валтер Шуднагис, излъчена по местно германско радио, се заявява, че монотонността на докладите не попречва на тежестта на обвиненията на представителите на българската народностна група в Македония срещу Югославия в подтисничество над македонските българи, а когато емигрантите са излагали, че в Югославия даже притежанието на едно Евангелие, писано на книжовен български, е наказуемо със смърт, сякаш е паднала сянка над събранието в светлата зала. След краят на дебатите е приета специална резолюция за Македония, в която е заявено, че българите там под югославска власт нямат национални, верски, културни и политически права, Централният комитет на организацията препоръчва на ООН и Европейския съвет да разгледат въпроса и при нужда да предприемат мерки за осигуряването на права на тези националности в собствената им родина. Тя е официално изпратена на 6 ноември същата година не само на тези 2 международни организации, но и на европейските правителства. На петият конгрес, проведен през периода 5 - 7 май следващата година в Кардиф. Този път делегацията на МПО е предвождана от битолчанина Любен Димитров, главен редактор на вестник "Македонска Трибуна", който в интервю за лондонския вестник "News Chronicle" от 6 май 1955 - та заявява, че Югославия отрича правото на македонските българи да говорят майчиния си български език, да четат Библията на него, да го използват в църкви и да се молят на него. На самият конгрес генералният секретар на ФСЕН П. Скадегард изнася специален доклад за Македония, направен след негова обиколка на Балканите, целяща да проучи въпроса за правата на народностните групи там и в частност на македонските българи, но скопските власти му позволяват да посети само Тетово и Гостивар, отказвайки да обсъждат въпроса за правата на българите, под предлог че ги нямало а населението било "още назадничаво". След това Любен Димитров заявява, че Титовата власт с декрет обявява за "македонски" един език, представляващ смес от местни говори, сърбизми и турцизми, а днешните Белградски правителства продължават да лъжат света, че в Македония нямало българи, отминавайки с мълчание дадените през вековете преизобилни доказателства от местното население и най - видните европейски езиковеди. А подробно познаващият борбите на македонските българи и Македонския въпрос като цяло швейцарски професор Алдо Дами заявява, че Охридкото езеро е така свещенно за българите, колкото езерото на четирите кантона за швейцарците, а българо - албанската етническа граница е естествена.[20] През декември 1977-ма от МПО изпращат съобщение до държавите, подписали Хелзинските споразумения, протестирайки против масовите фалшификации на документи в СР Македония, където етнонимът "Българи" универсално се заменя със "Македонци", споменавайки като пример за репресиите над Македонските българи и съдбата на Плиска Манасиева.[21]

Активизъм пред Американски институции[редактиране | редактиране на кода]

На 3 май 1946 година делегация на МПО в състав Методи Чанев, Коста Попов, Любен Димитров, Христо Анастасов и бившия конгресмен Томас Ханигнс се срещат в Белият дом с американския вицепрезидент Кларк Клифърд и с директора за Югоизточна Европа в Държавния департамент Волфорт Барбур, а на следващия ден се срещат в Капитолия със сенатор Луис Лудло. Става обичайно за МПО да праща декларациите от конгресите си, в които се заклеймяват създадаваните с терор и пропаганда на противобългарска основа "Македонски нация и език" в Белия дом. На 21 ноември 1956 година обща делегация на МПО и македоно - българските църкви в САЩ и тази от Мелбърн, Австралия посещава Вашингтон, изнасяйки там лекция за погазените права на българите и власите във Македония, като е приета в Белия дом от Джералд Моргън, съветник на президента Айзенхауер, а в Държавния департамент - от Държавния секретар Робърт Хил. В резултат на дейността на МПО след няколко месеца, когато се планира посещение на Тито в САЩ, на плановете се противопоставят над 7 американски конгресмени и сенаторите Гордън Макдоналд, заявил, че тази покана би поставила под въпрос високата позиция на Щатите между нациите в свободния свят, и Уилям Лангъл, сравнил югославския диктатор с Ал Капоне. През октомври 1971 - ва година МПО изпраща телеграма до президента Никсън, в която се заявява, че диктаторското югославско правителство лишава македонските българи от националните, верските и политическите им права, грубо нарушавайки универсалната декларация за правата на човека. Подобни писма са пратени на 21 септември 1976 - та на президента Джералд Форд (получил писмо и от самия Иван Михайлов на 26 юни същата година, подписано от целия Централен комитет на организацията, в което пише, че съюза повече от 50 години защитава обезправената българска нация в по - големия дял на Македония, където е подлагана на национален и културен геноцид, а в противен случай биха се срамували пред американските синове, от средата на 19 - ти век "ревностно защитаващи напредъка и правата на нашите предци, сочейки го на света нашето българско име, език и история.") и на 25 септември 1980 - та до президента Джими Картър. В резултат от сведенията на МПО са повлияни различни американски официални документи за Титова Югославия - примерно известие от 7 юни 1983 - та година сенаторът от Северна Каролина Джеси Хелмс в частта на доклада си за СР Македония заявява, че е една трета албанска и две трети българска, като е населявана от българи, албанци и други етноси. Пре периода конгресмени като Ли Хамилтън, Ричърд Лугър, Едуард Кенеди, Бил Брадли, Том Харкин и други в кореспонденцията си говорят за Българите в Македония. На 11 ноември 1986 година сенатор Бил Брадли изразява подкрепата си за декларацията на МПО, призоваваща нациите, угнетяващи Македонските Българи, да им дадат свободите съгласно Хелзинските споразумения.[22] На 4 февруари 2022- ра година по повод проекторезолюция на щатския конгрес, прокарана от македонистки лобистки организации, насаждаща македонистките тълкувания на Македонския въпрос, [23] МПО изпраща обръщение, в което заявява, че е най старата и най-важна македонска и българска политическа организация в Америка, вярна е на заветите на Гоце Делчев, Тодор Александров и Иван Михайлов , отхвърля твърденията за наличие на "Македонски език", заявявайки, че основната част от коренните славянски жители на Македония, емигрирали в Америка преди 1945 - та година и потомците им се идентифицират като Българоезични македонци, като "езика" е създаден и наложен след 1945 - та от Югославския пропаганден и репресивни апарати, както и "етническата нация", по подобие на Швейцария македонците са редица етнически групи като българи, турци, гърци, арумъни, албанци и сефарадски евреи, борците за Независима Македония са искали създаването на държава като Америка, където много етноси да живеят заедно в хармония и има две македонски идентичности - македоно - българска и национална.[24]Организацията организира и петиция до Конгреса за спирането на резолюцията. В петицията се казва, че мнозинството от т.н. "изтъкнати македонци", посочени в резолюцията, приживе недвусмислено са заявили българския си народностен произход и така близките до Скопие кръгове се опитват да накарат Конгреса на САЩ да оправдае със задна дата резултатите от физическия и културен геноцид над етническите българи, осъществяван в областта Македония през по - голямата част от 20 - ти век. МПО "Пирин" в Чикаго пък изпраща на всички американски конгресмени и местните парламенти книгата на Драгомир Богданов "Обединената македонска диаспора - деца на лъжата", документално разобличаваща македонистките фалшификации в Америка.[25]

Сътрудничество с Българските власти и научни институции след 89 - та[редактиране | редактиране на кода]

На националната конференция "Европейската перспектива за добросъседските отношения между Република България и Република Северна Македония", свикана в зала 6 на НДК на 4 май 2022 - ра година под патронажа на президента на Република България Румен Радев и посветена на 119 - тата годишнина от смъртта на Гоце Делчев участват ръководителя на МПО "Победа" в Торонто Ник Стефанов и представителя на МПО "Пирин" в Чигако Томас Лебамов.[26]

Скандали в МПО[редактиране | редактиране на кода]

Православни общини[редактиране | редактиране на кода]

Македонската патриотична организация има силно влияние върху множество български църковни общини в Съединените щати и Канада и изразява силно отрицателно отношение към намесата на комунистическия режим в дейността на Българската православна църква. През 1962 година, когато нюйоркският епископ Андрей Велички решава да признае Софийския синод, тези общини се отделят от неговата епархия и преминават към Задграничната руска православна църква, а през 1976 година – към Американската православна църква, където образуват българска архиепископия, начело с Кирил Йончев.[27]

Междуособици[редактиране | редактиране на кода]

Народен дом на М.П.О. „Прилеп“ в Стийлтън, Пенсилвания
Народен дом на М.П.О. „Охрид“ в Менсфийлд, Охайо
Народен дом на М.П.О. „Пелистър“ в Акрон, Охайо

През 70-те години на XX век в МПО назрява първи сериозен скандал. Групата на Петър Ацев, Христо Лагадинов, Тодор Чукалев, Христо Низамов, Христо Анастасов, Иван Лебамов и Георги Лебамов, която се противопоставя срещу авторитаризма на Иван Михайлов, постепенно е изтласкана от ръководните постове на организацията.[28]

След смъртта на Михайлов през 1990 година и прокламирането на независимостта на Република Македония, в МПО започва да се засилва македонисткото влияние, което постепенно завоюва позиции в организацията. Пробългарските ѝ клонове често са подлагани на атаки или са изключвани от нея. Така например Македонската патриотична организация се разграничава от МПО „Любен Димитров“, Торонто, оглавявана от Георги Младенов и издаваща свой собствен вестник „Македонска трибуна“ с пробългарски позиции.[29]

След като през 2009 г. МПО „Швейцария на Балканите“ от Торонто, обявява подкрепата си за репресираната българка Спаска Митрова,[30][31] президентът на МПО Андрея Алушев демонстративно изключва от организацията председателя Лабро Королов и неговите сподвижници.[32] През 2010 г. новият Централен комитет на МПО възстановява МПО „Швейцария на Балканите“ в организацията и реабилитира Королов като член на ръководството.

Президенти на МПО[редактиране | редактиране на кода]

Организации на МПО[редактиране | редактиране на кода]

Съвременни организации[35][редактиране | редактиране на кода]

Други бивши секции на организацията[36][редактиране | редактиране на кода]

Неизползвана литература[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. The Macedonian Conflict: Ethnic Nationalism in a Transnational World, Page 87 by Loring M. Danforth.
  2. Paul R. Magocsi, „Encyclopedia of Canada's peoples“, Multicultural History Society of Ontario
  3. www.macedonian.org, архив на оригинала от 21 септември 2017, https://web.archive.org/web/20170921145552/http://www.macedonian.org/Media/advocacy.asp, посетен на 2009-08-18 
  4. Convention - MPO Annual Convention Архив на оригинала от 2009-04-16 в Wayback Machine. ((en))
  5. Алманах „Македония“. София 1931 г., стр.861
  6. Клауза 4 в първата схема на МПО.
  7. „Обяснителна бележка“ към клауза 28 в първата схема на МПО.
  8. Македония – история и политическа съдба, Том II, ИК Знание, София, 1998, стр.303-314.
  9. Македония – история и политическа съдба, Том II, ИК Знание, София, 1998, стр.314-319.
  10. Македонските Бугари и Албанците заедно во борбата со југословенскиот комунизам
  11. Отпорот на македонските Бугари и Хрватите кон посетата на диктаторот Тито во Бразил
  12. Хрватите-сојузници на македонските Бугари
  13. Унгарска поддршка за македонските Бугари
  14. Австрискиот канцелар Шушниг-гостин на македонските Бугари во Торонто Канада
  15. Ватикан и борбата за слобода на Македонија
  16. Непознатите нови борби за Македонија: Освоената театарска сцена во Белгија
  17. Мемоари на турски високи функционери го растураат митот дека Бугари од Македонија значи припадници на бугарската Егзархија
  18. Менча Карничева- симбол на борбата за слобода на една ерменска женска бригада
  19. Дипломатските битки на МПО за Македонија во ОН
  20. Обединета Европа во одбрана на македонските Бугари
  21. МПО во одбрана на македонските Бугари Тодор и Плиска Манасиеви од Штип
  22. МПО во одбрана на слободата: Мисии во Белата куќа и Сенатот
  23. Македонистите подвеждат Конгреса на САЩ, за да обезсмислят вековния юбилей на българската патриотична емиграция
  24. МПО е вярна на заветите на Гоце Делчев, Тодор Александров и Иван Михайлов!; МПО до Конгреса на САЩ: Ние сме македонски българи, махнете формулировката „македонския език“
  25. Македонските Бугари во Америка
  26. Радев: Скопие използва всякакви механизми за натиск върху България (видео)
  27. Методиев, Момчил. Календар и църковна политика през комунизма. // Двери на Православието, 2008. Посетен на 24 май 2010.
  28. Гаджев, Иван. Иван Михайлов – отвъд легендите, Том I, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2007, стр.22
  29. МПО „Любен Димитров“ подкрепя пробългарски позиции, но не е призната за легитимна от борда на директорите на МПО. Нейният печатен орган „Македонска трибуна“ е различен от официалния „Македонска трибуна“, архив на оригинала от 15 декември 2013, https://web.archive.org/web/20131215121352/http://www.macedonian.org/Media/maktrib.asp, посетен на 2009-08-26 
  30. „Македонска организация в Канада: Пуснете Спаска! Срамота е!“, 9 септември 2009 г., взето от world.actualno.com, архив на оригинала от 12 септември 2009, https://web.archive.org/web/20090912115159/http://world.actualno.com/news_260739.html, посетен на 2009-11-15 
  31. Факсимиле от МПО „Швейцария на Балканите“, Торонто, в подкрепа на Спаска Митрова
  32. „Лабро Королов - изхвърлен с тежки думи от МПО Канада заради Спаска“, 30 октомври 2009 г., взето от www.media-bg.net[неработеща препратка]
  33. Михайловъ, Иванъ. Спомени, томъ IV. Освободителна борба 1924 – 1934 г. (продължение). Indianapolis, IN, USA, Western Newspaper Publishing Co., Inc., 1973. с. 486-487.
  34. Македонски алманахъ. Индианаполисъ, Индиана, САЩ, Централенъ Комитетъ на Македонскитѣ политически организации въ Съединенитѣ щати, Канада и Австралия, 1940. с. 281.
  35. Macedonian Patriotic Organization – About Us
  36. Shea, John. Macedonia and Greece: The Struggle to Define a New Balkan Nation. Jefferson, McFarland, 1997. с. 183.
     Портал „Македония“         Портал „Македония