Въстание на Петър Делян

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Българите в Белград издигат Петър Делян за цар под името Петър II
Византийско владичество 1018-1185

Въстанието на Петър Делян (на гръцки: Επανάσταση του Πέτρου Δελεάνου) е първият организиран опит за освобождение на българите от византийска власт. Избухва през 1040 година в Белград оглавено от царския потомък Петър Делян, син на Гаврил Радомир от първия му брак с Маргьорита - дъщеря на унгарския крал Геза, за кратко е овладяна голяма част от западна Бълария и цели две години до 1041г. българите отстояват свободата си.

Българите и земите им след падането на България под византийска власт[редактиране | редактиране на кода]

Византийските владения - 1025 година

През 1018 година император Василий II успява да покори България и да я постави изцяло под ромейска власт. Политиката на император Василий II спрямо българите е да ги интегрира в империята. Българската патриаршия е принизена до автоакефална архиепископия в Охрид.

Първоначално за охридски архиепископ е ръкоположен българинът Йоан Дебърски. Българската аристокрацията запазва властта и богатствата си, но в рамките на византийската административно-имперска система, а селяните не са товарени с нови данъци, поради и което остават сравнително спокойни. Голям брой от недоволните аристократи, сред които и царските роднини са изпратени в далечна Армения на изток, където получават компенсиращи ги високи административни и военни постове, както и богати имения, с цел да бъдат привлечени към ромейската кауза. Позволено им е да отведат в Армения свитите и войските си, които също са съставени от българи. През 1018-1020 година значителни български контингенти са изпратени в Италия да воюват с арабите. До голяма степен благодарение на тяхната храброст катепан Василий успява да нанесе унищожително поражение на арабите и да закрепи ромейската власт в Сицилия, отвоювайки окончателно за империята Южна Италия.

От 1022 до 1025 година българските земи са опустошени от суша, скакалци и епидемии. През 1025 година император Василий II решава да изгони окончателно арабите от Сицилия, предприемайки голям поход. Първо са изпратени български войски които да започнат бойните действия, но на 15 декември 1025 година императорът умира и войната е прекратена.

След смъртта на Василий византийската политика към българите се мени. Постепенно данъците върху селяните започват да нарастват. Политиката на такт и толерантност спрямо българите постепенно е изоставена за сметка на стремежа за все по-пълна асимилация. Постепенно и отношенията между българската аристокрация и ромейската власт започват да ескалират в сблъсъци.

В тази обстановка император Роман III Аргир започва война с арабите в Мала Азия. За целта той мобилизира и голяма българска армия. След едно поражение в Сирия василевсът се отказва от командването на войската и го поверява на талантливия пълководец Георги Маниак. Под негово командване ромеите успяват да разгромят арабите и през 1031 година превземат Едеса. Последната голяма победа на Византия на арабския фронт е през 1038 година, когато Георги Маниак успява да превземе половината от остров Сицилия от арабите. В тази война също участват български войски.

Междувременно през 1034 година император Роман III Аргир става жертва на заговор и на трона се възкачва новият съпруг на императрица Зоя – император Михаил IV. При управлението на този император ситуацията в българските земи продължава да се обтяга. В средата на 30-те години българската аристокрация е със запазено народностно самосъзнание и разполага с немалки имения, богати земи и значителни парични суми. Под нейно командване са многобройни военни отряди калени в тежките битки с арабите. Освен това българската аристокрация има подкрепата на българските селяни. Българската аристокрация в онзи момент е зле настроена към властта поради третирането ѝ като нервностойна спрямо старата ромейска такава. Пътят за растеж в йерархията на българите е по-труден от този на старата аристокрация (особено столичната Константинополска).

Недоволството на старото болярство в съчетание със селската ненавист към византийщината достигат точката на кипене през 1037 година, когато умира охридският архиепископ Йоан Дебърски и на негово място е поставен гръкът Лъв, хартофилакс на църквата "Света София". Оставала само да се появи искрата и тя не закъснява - през 1040 година големият глад за пари във византийския бюджет води до замяна на натуралния данък с паричен.

Тази замяна предизвиква взрив от недоволство сред селяните, тъй като както правилно схваща Василий II още от времето на царете Петър I и Самуил, всички са свикнали да плащат в натура. Реформата не се нрави на селячеството, още повече че го обременява допълнително - то е принудено да пътува до големите градове на империята (в улеснение на гражданите), а пък това допълнително поради по-високото предлагане срива цената на изкараната с непосилен труд селскостопанска продукция. Причината за това била, че в България данъците винаги били натурални и селяните не били свикнали да продават за пари стоките си. Точно в този момент в най-западната точка на българските земи се появява Петър Делян, който е със синя кръв, и е син на един от последните български царе - Гаврил Радомир.

Избухване на въстанието[редактиране | редактиране на кода]

Ситуацията в зетските владения[редактиране | редактиране на кода]

През пролетта на 1034 година византийският васал и владетел на Дукля, княз Стефан Войслав се обявява за независим владетел. През лятото на 1036 година голяма ромейска армия (в нея са включени и български части), заедно с войските на останалите византийски васали - князете на Босна, Рашка, Требине и Захълмие нахлуват в Дукля и смазват съпротивата на княз Стефан Войнович. Той е пленен и отведен в Константинопол. На следващата 1037, княз Стефан Войнович успява да избяга и да се върне в Дукля, където подига въстание. Стратегът на Драч потегля на поход срещу него, но ромеите търпят поражение, следствие от което Стефан Войнович укрепва властта си. Византия временно се примирява с положението в Дукля. През зимата на 1039/40 година император Михаил IV е на почивка в Адриатика и корабът с личните му пари се разбива на дуклянското крайбрежие. Княз Стефан Войнович успява да сложи ръка върху тези средства. Михаил IV го моли да ги върне, но той отказва и това води до нова война. През 1040 година ромеите организират поход срещу Дукля, но търпят пълен разгром. Въпреки загубата в Драч се сформира нова византийска армия съставена предимно от българи, която трябва да продължи войната.

Положението в северозападните български земи[редактиране | редактиране на кода]

През 1038 година в тема България се появява Петър Делян, бягайки от византийска военна служба в арменските земи. Той се представя за царски потомък и син на Гаврил Радомир, което е достатъчно българите да му повярват и да го издигнат на щит за цар. Въстанието избухва в Белград.

Комплот от Константинопол[редактиране | редактиране на кода]

Властите в имперската столица обаче с оглед на разколебаване у българите представят биографията на Делян по съвсем различен начин. Според тях той е роб (или слуга) на някакъв константинополски гражданин и името му Делян идва от гръцкото (транскрибирано) „долос”, т.е. хитър или казано с други думи опитват да внушат на българите, че Делян е измамник. Византийците представят Делян като подъл, хитър и безскруполен. Според тях, той даже не се посвенява да излъже българските боляри за произхода си. Михаил Псел пише за него

... човек, чийто род е даже недостоен за споменаване, двуличен по нрав и твърде опитен да измами съплеменниците си

Развой на въстаническите действия[редактиране | редактиране на кода]

Независимо от византийските опити за противодействие, въстаналите българи обявяват Петър Делян за свой цар, издигайки го за такъв по стар обичай на щит в Белград. Оттук насетне по думите на Михаил Псел, тъй като той е

човек твърде опитен във военното дело, умен и способен да даде разумен съвет в труден момент

, въстанието взема твърде неблагоприятен за империята развой. Първо е очистен от византийците Срем - последната паднала под ромейска власт българска област. Установен е пълен контрол и в района на Белград, където Делян е провъзгласен за български цар, като за целта е и коронясан под името Петър II. От Белград въстаниците се насочват към Ниш през българската гора. След като въстаническата армия превзема силната Нишка крепост се насочва към Средец, като го и превзема, прогонвайки от него императорския наместник на катепаната България. След тези главозамайващи успехи, въстаниците насочват удара си към главния град на България по това време - Скопие.

Византийската стратегия се обръща срещу създателите си[редактиране | редактиране на кода]

Разбирайки за събитията, константинополското правителство решава да изпрати срещу въстаниците сформиращите се войски в Драч за борба с княза на Дукля и за прехвърляне в Сицилия за война с арабите, под предводителството на стратега Василий Синадин, с което допуска стратегическа грешка. Когато армията на Синадин достига Дебър (т.е. българските предели), стратега е снет от длъжност, изпратен е под стража в Солун и хвърлен в затвора, поради оклеветяването му пред централната власт от един от неговите подстратези - Михаил Дермокаит (който заема неговия пост). Войниците това и чакали, поводът за бунт бил използван за да провъзгласят за цар на България един от своите хора на име Тихомир. Двете армии се срещат в Скопие и прогласят възстановяване независимостта на България.

Убийство на набедения узурпатор[редактиране | редактиране на кода]

Петър Делян (ó Δελεάνος) и Тихомир (ó Τειχομηρóς) - миниатюра от Мадридския препис на Хрониката на Йоан Скилица

След като научава за случилото се с драчките войски, наскоро коронасяният цар Петър II изпраща до Тихомир послание, с което го кани в Скопие да обсъдят общите си действия срещу ромеите. Тихомир разбира се си дава сметка, че на тази среща не може да не се обсъжда въпроса за върховенството, но въпреки това се съгласява. Най-вероятно Тихомир е бил убеден от своите, че Цар Петър II не е този, за когото се представя и той ще успее да надделее в спора и да разобличи лъжеца Делян. Както и се очаквало, на срещата в Скопие се обсъжда въпроса за върховната власт. Как точно е протекъл спорът е неизвестно, но най-вероятно Тихомир е твърдял, че цар Петър II с нищо не може да докаже произхода си и че той има по-силна легитимация като нов български владетел от него.

Всичко се решава от емоционалната реч на цар Петър II, който изтъквайки лошите последици на двувластието заявява, че

един храст не може да храни два папагала

(папагалът е хералдическият знак на самуиловия род) с което печели всеобщи симпатии, предлагайки на хората да избират между него - доказаният внук на цар Самуил и „абсолютния самозванец Тихомир“. След речта настъпва суматоха сред тълпата, която се нахвърля срещу Тихомир (тя била съставена преди всичко от привърженици на Петър Делян) и в настъпилата неразбория Тихомир бива убит позорно с камъни. След смъртта на Тихомир неговите хора признават легитимността на цар Петър II.

Военните действия вземат неблагоприятен развой за империята[редактиране | редактиране на кода]

Докато в България текат владетелски и династични спорове за правата върху короната, император Михаил IV събира в Солун армия, с която потегля на поход срещу българите. Насреща му начело на българската армия тръгва укрепилия властта си български цар Петър II. По пътя си българската армия лесно превзема Щип, заемайки без бой и Струмица. Двете армии се срещнат в решителна битка в южна Македония. Битката е кратка, тъй като ромеите не очакват толкова многобройна българска армия. При вида ѝ ромеите отстъпват, което отстъпление преминава в бягство. Българите предприемат преследване, в което нанесят тежки загуби на ромеите, а начело на паникьосаната си армия позорно бяга болния от водянка византийски император Михаил IV. След като се отскубват от преследвачите си, ромеите отстъпват към Солун. Като ромейски ариегард се движи отряд начело с Мануил Ивац, заедно с императорския обоз. Мануил IV, явно нямайки вяра в армията си и собствените си сили потегля за Константинопол. Разбирайки за малодушния акт, Мануил Ивац с отряда и императорския обоз се предава на Петър Делян. В български ръце попадат императорската шатра, скъпи одежди, пари и скъпоценности. Скоро след това събитие Солун е обсаден, но предвид силната му крепост, българската армия е изтеглена на лагер край Остров.

Българските победи[редактиране | редактиране на кода]

Освободените български земи под предводителството на Петър Делян - цар Петър II

След разгрома на императорската армия край Солун българските сили са разделени на три части. Една армия е оставена в резерв в района на Остров и Солун, под командваннето от цар Петър ІІ. Друга армия е изпратена към Драч под командването на неизвестен по име кавхан. Трета армия под командването на опитния пълководец Антим е изпратена към Елада. Армията настъпваща към Драч не среща никаква съпротива, а българското население от Западна Македония и Албания признава възстановената българска независимост, радостно приветствайки настъпващите български войски. В Драч слабия ромейски гарнизон не оказва съпротива и градът преминава под българска власт.[източник? (Поискан преди 13 дни)]

Другата армия навлиза в Тесалия и без проблем заема Бер и Сервия, след което пада и Лариса. Ромеите все пак успяват да запазят контрол над някои от крайбрежните градове, най-важния от които е Димитриада. Българската армия няма време да се сражава за тях (предвид на това, че гарнизоните им са малобройни и не могат да застрашат българското настъпление в южна посока). Българската армия бързо преминава през Термопилите, навлизайки дълбоко в Беотия. Едва при Тива срещу българите се изправя по-голяма ромейска сила. Разиграва се битка под стените на Тива, която е ожесточена и в крайна сметка ознаменувана с българска победа. Въпреки победата, голяма част от ромеите успяват да се укрият зад стените на крепостта. Българската армия щурмува Тива и я превзема.[източник? (Поискан преди 13 дни)]

След това българите продължават похода си на юг и без проблем заемат Атина, достигнайки Коринт. Там ромеите успяват да съсредоточат достатъчно военни сили, което в съчетание с мощните укрепления изградени за преграда на Коринтския провлак отказват българската армия от щурм и по-нататъшно настъпление към Пелопонес. След успехите, тази българска армия се връща в Тесалия и обсажда Димитриада. Ромеите се бранят ожесточено, но численото надмощие на българите си оказва решаващо и Димитриада е превзета. След нея падат и останалите съпротивляващи се градове в областта. В Димитриада е настанен силен български гарнизон.[източник? (Поискан преди 13 дни)]

Опустишителят и разорител на България[редактиране | редактиране на кода]

След героичните си подвизи по българските земи, норвежецът на византийска служба Харалд Хардрад става известен от скандинавските саги като ”опустушител и разорител на България”.[1]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Българска военна история през средновековието (част II, глава II, стр. 67-73). АИ "Проф. Марин Дринов", ISBN 954-430-200-X, 1994.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]