Въстание на Петър Делян

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Българите в Белград издигат Петър Делян за цар под името Петър II
Византийско владичество 1018-1185

Въстанието на Петър Делян (на гръцки: Επανάσταση του Πέτρου Δελεάνου) е първият организиран опит за освобождение на българите от византийска власт. Избухва през 1040 година в Белград оглавено от царския потомък Петър Делян, син на Гаврил Радомир от първия му брак с Маргьорита - дъщеря на унгарския крал Геза, за кратко е овладяна голяма част от западна Бълария и цели две години до 1041г. българите отстояват свободата си.

Българите и земите им след падането на България под византийска власт[редактиране | редактиране на кода]

Византийските владения - 1025 година

През 1018 година император Василий II успява да покори България и да я постави изцяло под ромейска власт. Политиката на император Василий II спрямо българите е да ги интегрира в империята. Българската патриаршия е принизена до автоакефална архиепископия в Охрид.

Първоначално за охридски архиепископ е ръкоположен българинът Йоан Дебърски. Българската аристокрацията запазва властта и богатствата си, но в рамките на византийската административно-имперска система, а селяните не са товарени с нови данъци, поради и което остават сравнително спокойни. Голям брой от недоволните аристократи, сред които и царските роднини са изпратени в далечна Армения на изток, където получават компенсиращи ги високи административни и военни постове, както и богати имения, с цел да бъдат привлечени към ромейската кауза. Позволено им е да отведат в Армения свитите и войските си, които също са съставени от българи. През 1018-1020 година значителни български контингенти са изпратени в Италия да воюват с арабите. До голяма степен благодарение на тяхната храброст катепан Василий успява да нанесе унищожително поражение на арабите и да закрепи ромейската власт в Сицилия, отвоювайки окончателно за империята Южна Италия.

От 1022 до 1025 година българските земи са опустошени от суша, скакалци и епидемии. През 1025 година император Василий II решава да изгони окончателно арабите от Сицилия, предприемайки голям поход. Първо са изпратени български войски които да започнат бойните действия, но на 15 декември 1025 година императорът умира и войната е прекратена.

След смъртта на Василий византийската политика към българите се мени. Постепенно данъците върху селяните започват да нарастват. Политиката на такт и толерантност спрямо българите постепенно е изоставена за сметка на стремежа за все по-пълна асимилация. Постепенно и отношенията между българската аристокрация и ромейската власт започват да ескалират в сблъсъци.

В тази обстановка император Роман III Аргир започва война с арабите в Мала Азия. За целта той мобилизира и голяма българска армия. След едно поражение в Сирия василевсът се отказва от командването на войската и го поверява на талантливия пълководец Георги Маниак. Под негово командване ромеите успяват да разгромят арабите и през 1031 година превземат Едеса. Последната голяма победа на Византия на арабския фронт е през 1038 година, когато Георги Маниак успява да превземе половината от остров Сицилия от арабите. В тази война също участват български войски.

Междувременно през 1034 година император Роман III Аргир става жертва на заговор и на трона се възкачва новият съпруг на императрица Зоя – император Михаил IV. При управлението на този император ситуацията в българските земи продължава да се обтяга. В средата на 30-те години българската аристокрация е със запазено народностно самосъзнание и разполага с немалки имения, богати земи и значителни парични суми. Под нейно командване са многобройни военни отряди калени в тежките битки с арабите. Освен това българската аристокрация има подкрепата на българските селяни. Българската аристокрация в онзи момент е зле настроена към властта поради третирането ѝ като нервностойна спрямо старата ромейска такава. Пътят за растеж в йерархията на българите е по-труден от този на старата аристокрация (особено столичната Константинополска).

Недоволството на старото болярство в съчетание със селската ненавист към византийщината достигат точката на кипене през 1037 година, когато умира охридският архиепископ Йоан Дебърски и на негово място е поставен гръкът Лъв, хартофилакс на църквата "Света София". Оставала само да се появи искрата и тя не закъснява - през 1040 година големият глад за пари във византийския бюджет води до замяна на натуралния данък с паричен.

Тази замяна предизвиква взрив от недоволство сред селяните, тъй като както правилно схваща Василий II още от времето на царете Петър I и Самуил, всички са свикнали да плащат в натура. Реформата не се нрави на селячеството, още повече че го обременява допълнително - то е принудено да пътува до големите градове на империята (в улеснение на гражданите), а пък това допълнително поради по-високото предлагане срива цената на изкараната с непосилен труд селскостопанска продукция. Причината за това била, че в България данъците винаги били натурални и селяните не били свикнали да продават за пари стоките си. Точно в този момент в най-западната точка на българските земи се появява Петър Делян, който е със синя кръв, и е син на един от последните български царе - Гаврил Радомир.[източник? (Поискан преди 42 дни)]

Избухване на въстанието[редактиране | редактиране на кода]

Ситуацията в зетските владения[редактиране | редактиране на кода]

През пролетта на 1034 година византийският васал и владетел на Дукля, княз Стефан Войслав се обявява за независим владетел. През лятото на 1036 година голяма ромейска армия (в нея са включени и български части), заедно с войските на останалите византийски васали - князете на Босна, Рашка, Требине и Захълмие нахлуват в Дукля и смазват съпротивата на княз Стефан Войнович. Той е пленен и отведен в Константинопол. На следващата 1037, княз Стефан Войнович успява да избяга и да се върне в Дукля, където подига въстание. Стратегът на Драч потегля на поход срещу него, но ромеите търпят поражение, следствие от което Стефан Войнович укрепва властта си. Византия временно се примирява с положението в Дукля. През зимата на 1039/40 година император Михаил IV е на почивка в Адриатика и корабът с личните му пари се разбива на дуклянското крайбрежие. Княз Стефан Войнович успява да сложи ръка върху тези средства. Михаил IV го моли да ги върне, но той отказва и това води до нова война. През 1040 година ромеите организират поход срещу Дукля, но търпят пълен разгром. Въпреки загубата в Драч се сформира нова византийска армия съставена предимно от българи, която трябва да продължи войната.[източник? (Поискан преди 42 дни)]

Положението в северозападните български земи[редактиране | редактиране на кода]

През 1038 година в тема България се появява Петър Делян, бягайки от византийска военна служба в арменските земи. Той се представя за царски потомък и син на Гаврил Радомир, което е достатъчно българите да му повярват и да го издигнат на щит за цар. Въстанието избухва в Белград.[източник? (Поискан преди 42 дни)]

Опустишителят и разорител на България[редактиране | редактиране на кода]

След героичните си подвизи по българските земи, норвежецът на византийска служба Харалд Хардрад става известен от скандинавските саги като ”опустушител и разорител на България”.[1]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Българска военна история през средновековието (част II, глава II, стр. 67-73). АИ "Проф. Марин Дринов", ISBN 954-430-200-X, 1994.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]