Въстание на Травъл
| Въстанието на Травъл | |||
|---|---|---|---|
| Български въстания срещу византийското владичество | |||
| Информация | |||
| Период | 1084 г. – 1086 г. | ||
| Място | Северна Тракия | ||
| Резултат | изселване на някои павликяни в Северна България, по-късно създаване на нов град Алексиопол | ||
| Страни в конфликта | |||
| |||
| Командири и лидери | |||
| |||
Въстанието на Травъл е надигане на павликяните от Северна Тракия срещу властта в Източната Римска империя в края на XI век.
Павликяните по българските земи[редактиране | редактиране на кода]
Павликяните са религиозна общност, еретици заселвани в Северна Тракия и Пловдив от районите на Мала Азия, Армения и Сирия на няколко етапа между VII и X в. Сведения има за заселвания при императорите Константин V Копроним в средата на VIII в. и Йоан I Цимисхи през седемдесетте години на X в.[1]
Преди това и по същото време славянски родове от българските земи са били заселвани в горните райони. Целта на тези принудителни преселения била да се отслабят позициите на тези групи хора в техните райони и да се осигури отбраната по границата на Византия на Балканите и в Мала Азия.[1]
Павликянските войници били „...хора груби и жестоки, проливащи кръв без колебание...“.[1] От гледна точка на своята религия павликяните се считали за „истинските християни“, единствените верни последователи на Христос и апостол Павел. Павликянската общност в Северна Тракия постепенно се българизира.[1]
Травъл[редактиране | редактиране на кода]
Травъл е роден в Пловдив или павликянските селища наоколо към средата на XI в. във видно павликянско семейство. Както повечето павликяни поел пътя на военната служба във византийската армия. От византийската историчка Анна Комнина е известно, че от 1078-1079 г. до 1084 г. е бил личен оръженосец и доверен „слуга“ на нейния баща - император Алексий I Комнин. Това му е позволило да натрупа военен опит при войните с многото и най-разнородни врагове на Византия – печенези, италиански нормани, селджукски турци и др. Неговата съпруга е била една от най-приближените дворцови дами на императрицата Ирина Комнина.[1]
Императорът е имал симпатии към павликянина поради това, че и двамата са били пелтеци (в превод от гръцки „травлос“ означава пелтек). Най-вероятно личното име на павликянина е Белю (аргумент от Белятово и Белене, наименования на двете крепости, които са ползвани от Травъл и въстаниците).
Предпоставки[редактиране | редактиране на кода]
През 1081 г. император Алексий I Комнин започва война с нахлулите на Балканския полуостров (днешна Албания и Македония) италиански нормани, ръководени от граф Робер Гискар. Около 2800 пловдивски павликяни са включени в императорската армия и участват в сраженията с нашествениците. През есента на 1082 г., след като заплатите им не били изплатени, павликяните самоволно напуснали боевете и се завърнали по родните си места. Вследствие на това Византия търпи поражение в битката около Драч. В тази битка павликяните дават около 300 жертви.[1]
След края на военните действия Алексий I Комнин започва разправа с павликяните, избивайки чрез измама някои техни водачи.[2] Връщайки се в своята столица през Беломорието, той извикал за преговори павликянските водачи Ксант и Кулеон. Доверявайки се на императора, те пристигнали в лагера му, но веднага били арестувани и затворени в Цариград. Пловдивската павликянска общност била подложена на репресии и притеснения, включително заточения, конфискация на имоти, насилствено обръщане в православието и т.н.[1]
Научавайки, че Алексий I Комнин избива павликяни, Травъл (или Белю Пелтека), изпреварвайки доноса на своята съпруга, напуска Цариград заедно с най-близките си съмишленици. Когато се върнал Северна Тракия, той веднага бил последван от мнозина бунтовници.
Военни действия[редактиране | редактиране на кода]
След пристигането на Травъл в Пловдивско, той и хората му се укрепили в изоставената крепост Белятово[3][2]. Към тях, заедно с хората си, се присъединили Татуш от Дръстър (Силистра), Сача от Вичина (при днешния румънски град Нуфъру в Дунавската делта) и други печенежки и български водачи. Този съюз бил скрепен чрез брака между Травъл и дъщерята на един от печенежки водачи.
В началото император Алексий I Комнин се опитвал да го склони към подчинение „...с писма и обещания“. Както разказва Анна Комнина, на Травъл били гарантирани „...безнаказаност и пълна свобода“. Укрепявайки се в Белятово, Травъл почти ежедневно извършвал дръзки набези към Пловдив. Самият град обаче останал под византийски контрол.[1]
Срещу въстаниците императорът пратил войска под ръководството на великия доместик (командващият сухопътните сили) Григорий Бакуриани, създателят на Бачковския манастир и неговия помощник Алексей Врана. В завързалата се битка въстаниците не само не отстъпили, но постигнали победа над ромеите. В хода на сражението загинали самият Григорий Бакуриани и Врана. В продължение на две години Травъл и хората му били господари на земите от Пловдив до Средна гора.[1]
През 1086 г. Алексий I Комнин изпратил нова войска под командването на Татикий (покръстен селджукски турчин или арабин).[2] В новата армия имало и френски рицари на византийска служба. Двете войски се срещнали някъде на север от Пловдив и три дни стояли една срещу друга, без да встъпят в сражение. Накрая печенезите започнали да се оттеглят на север. Травъл не бил в състояние да удържа повече положението и се изтеглил също на север от Балкана. Византийската армия не посмяла да ги преследва.[1]
Последствия[редактиране | редактиране на кода]
След като Травъл се оттеглил на север от Стара Планина, заемайки крепостта Секуристка до Белене. Павликяните, които останали в Пловдивско, станали обект на специални грижи. Те получавали земи и привилегии при условие, че приемат православието.[1] Въпреки това, те не били укротени от Алексий I Комнин. През 1115 г. те получили от него и новият град Алексиопол, който е бил създаден за тях.[2]
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б в г д е ж з и к л Павлов Пламен., Бунтари и авантюристи в средновековна България, издателство LiterNet, Варна, 2005
- ↑ а б в г Димитров Б., Миналото на град Раковски, издателство „София прес“, София, 1989 г.
- ↑ Крепостта Белятово най-вероятно се е намирала на Калето, под местността Каваклийка до село Розовец
| |||||