Деколонизация

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Деколонизацията е исторически процес, който започва след Втората световна война и води до политическата независимост на колониите и териториите на европейските страни в Азия и Африка, както и в други региони, например в Карибско море и острови в Тихия океан.

Този процес започва след зараждането на колониалните националистически движения, паралелно с развитието на интелектуалния движение в условията на постколониализъм.

След края на Втората световна война националните движения в колониите довеждат докрай борбата си за признаване на националната идентичност и за държавна независимост. Процесът на деколонизация зачерква резултатите от колониалната експедиция през 19-20 век.на на империи като Британската и Френската, освобождава от статута им на колониални сили Испания, Холандия, Белгия, Португалия. Националноосвободителната борба предизвиква ренесанс на културната идентичност на цели древни народи. В резултат от нея се създават движения като общоарабско, панафриканско, източноазиатско.

Америка[редактиране | редактиране на кода]

Карта, показваща как са се освобождавали държавите в Америка от европейското влияние.

В края на 18 век с Американската революция са образувани САЩ и с нея и Хаитянската революция започва деколонизация на Америка. Тя е последвана от множество революции, прераснали във войни за независимост в Латинска Америка в началото на 19 век. Между 1811 и 1825 независимост от Испания и Португалия получават Парагвай, Аржентина, Чили, Велика Колумбия, Обединени провинции на Централна Америка, Мексико, Бразилия, Перу и Боливия. След като Доминиканската република извоюва независимостта си от Хаити тя отново става зависима от Испания през 1861, но след още четири години успява да получи независимост. Последният епизод от военната деколонизация на Америка е Испано-американската война от 1898 г. в която Куба и Пуерто Рико минават под суверенитета на САЩ.

САЩ осъществяват мирна деколонизация с покупката на Луизиана през 1803, на Флорида от Испания през 1819, на Аляска от Русия през 1867, и на датските колонии през 1916 г и територията им придобива днешния си вид. Канада получава самоуправление от английското правителство през 1839 г. след това става доминион, а през 1931 г. получава независимостта си от Обединеното кралство.

Европейските колонии в района на Карибско море получават независимост по мирен път доста след Втората световна война: Ямайка и Тринидад и Тобаго през 1962, а Гвиана и Барбадос през 1966. През 1970-те Бахамски острови, Гренада, Доминика, Сейнт Лусия, Сейнт Винсент и Гренадини получават независимост от Обединеното кралство, а Суринам от Нидерландия. През 1980-те стават независими и Белиз, Антигуа и Барбуда и Сейнт Китс и Невис.

Индия[редактиране | редактиране на кода]

Процесът на деколонизация постига първия си успех в Индия. Политическата традиция на легалната борба за национална независимост там датира от 1885 г. и се свързва с партията Индийски конгрес. От края на 1920-те години се ръководи от Джавахарлал Неру. Освободени от затвора през 1945 г., дейците на партията очакват новото лейбъристко правителство на Великобритания да признае независимостта на Индия. Взривът на анти-английските демонстрации през 1946 г. е съпроводен и с началото на действията на Мюсюлманската лига за създаване на самостоятелна държава на мюсюлманите – Пакистан. Етническите сблъсъци и безредици принуждават британската колониална администрация да обнародва законопроект „За предаване на властта в Индия“, който предвижда разделението на Индия на две части със статут на доминиони. Този акт влиза в сила след гласуване в британския парламент. На 15 август 1947 г. в Делхи е образувано индийско правителство начело с Джавахарлал Неру. Следващата стъпка по пътя на независимостта е направена през 1949 г., когато е приета нова конституция на страната и е отменен статутът ѝ на британски доминион. Близо 90 милиона мюсюлмани създават едновременно с Индия ислямската държава Пакистан.

Двете страни водят помежду си три войни – през 1948, 1965 и 1971 г., като в резултат на последната от Пакистан се отделя Източна Бенгалия. Формирана е новата република Бангладеш с първи министър-председател Муджибур Рахман.

Източници[редактиране | редактиране на кода]