Дорс

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
The Doors
Doors electra publicity photo.JPG
групата през 1966 година
Информация
Произход Лос Анджелис
Flag of the United States.svg Калифорния,САЩ
Стил Психеделичен рок
Блус рок
Ейсид рок
Джаз рок
Хард рок
Активни години 19651972
1978
2001
2003
2008
Музикален издател Elektra Records
Rhino Records (компилациите)
Уебсайт Официален сайт
Членове Джим Морисън
Джон Дензмор
Рей Манзарек
Роби Кригър
The Doors в Общомедия

Дорс [1] (на английски: The Doors, Дъ Доорс) e американска рок група, създадена в средата на 60-те години. Тя се състои от: Джим Морисън (вокал, 1943-1971), Рей Манзарек (клавирист, р. 1939), Роби Кригър (китарист, р. 1946) и Джон Дензмор (барабанист, р. 1944). Групата прави първоначално впечатление със загадачните текстове на Морисън и непредивидимото му сценично поведение. Групата се разпада през 1972г, една година след смъртта на Морисън. Според RIAA те са продали повече от 32 милиона албума само в САЩ.

1965-68[редактиране | edit source]

1965-66 - формиране а групата[редактиране | edit source]

Музиката на Дорс от периода 1965-68 е смесица от хард рок, блус рок и ейсид рок. Създаването на групата се дължи а случайна среща между приятелите и колеги в Калифорнийския университет Джим Морисън и Рей Манзарек на Винъс бийч, Калифорния през юли 1965 г. Морисън казва на Манзарек, че пише песни и след насърчаване от страна на Манзарек, му изпява "Moonlight Drive". Изумен от текста Манзарек предлага да си направят група.

Кийбордиста Рей Манзарек е бил в групата Рик & Дъ Рейвънс заедно с брат си Рик, а Роби Кригър и Джон Дензмор са свирили с Дъ Психиделик Рейнджърс и познават Манзарек от курсове по йога и медитация. През август Денсмор се присъединява към групата, заедно с члена на Дъ Рейвънс и басистка Пат Съливан (в CD изданието от 1997г, е записана с името на мъжа си Патриша Хенсен). През септември те записват демо съдържащо шест песни. Същия месец към групата се присъединява китариста Роби Кригър и така се оформя окончателния състав - Морисън, Манзарек, Кригър и Дензмор. Групата взима името си от книгата на Олдъс Хъксли "Дверите на възприятието" (1954). Хъксли от своя страна е взе заглавието на книгата си от поема от 18-ти век на Уилям Блейк: "If the doors of perception were cleansed, everything would appear to man as it is: infinite" ("Ако вратите на възприятето се отворят, нещата ще се появят такива каквито са - безкрайни").

Дорс не са като повечето рок групи, понеже нямат басист, когато свирят на живо. Вместо това Манзарек свири баса с лявата си ръка на новосъздадения Фендер Родс бас кийборд (разновидност на електрическите пиана Фендер Родс), а с дясната си ръка свири на друг кийборд. В студийните си албуми (с изключение на първия си албум) Дорс използват басисти като Джери Шеф, Дог Лубан, Харви Брукс, Кери Магнес, Лони Мак, Лари Нечел, Лирой Винегар и Рей Неаполитан.

Много от песните на Дорс са групова композиция, като текстовете се пишат основно от Морисън и Кригър, а останалите измислят мелодията и дават предложения относно хармоничността и ритмичността (или създават цели части от песента, като например Манзарек, който сам измисля интродукцията на "Light My Fire").

Първите изяви на Дорс са в малкия нощен клуб London Fog. По това време групата има около 15 песни, правят и няколко блус кавъра на Джеймс Браун и Chicago. Скоро са поканени да свирят в престижния клуб Whisky a Go-Go, където откриват концертите на групата на Ван Морисън Them. В последната вечер на двете групи заедно, те се събират и свирят "In the Midnight Hour" и правят 20-минутен джем на "Gloria". На 10 август ги забелязва президента на Elektra Records Джак Холцман. След като той и продуцента Пол Ротшилд видели два сета на групата в Whisky a Go Go, те подписали договор с Дорс на 18 август и така започнало дългото и успешно партньорство на групата с Ротшилд и Брус Ботник (звукорежисьор).

Оказало се, че договорът е подписан точно навреме, тъй като на 21 август групата била уволнена от клуба след изпълнението на "The End". Причината била, че песента представлява виждането на Морисън за древногръцката двама "Едип цар", в която Едип убива баща си и прави секс с майка си.

Дебютният албум[редактиране | edit source]

Едноименния дебютен албум на Дорс е записан през август 1966 и излиза през първата седмица на януари 1967. В него са включени повечето песни от редовния им сетлист, включително 11-минутната музикална драма "The End". "The Doors" е записан само за няколко дни, като повечето песни са одобрени от първия опит.

Морисън и Манзарек режисират промоционален филм към сингъла "Break on Through (To the Other Side)", което е значителна крачка в развитието на музикалното видео. Освен него, за да промотират сингъла, Дорс правят и телевизионния си дебют в телевизионни шоу в Лос Анджелис. Този клип никога не е официално издаден от групата, но може да се види в YouTube.

Втория сингъл "Light My Fire" става хит в средата на 1967, продават се 1 милион копия от него и оглавява класацията Билборд. Освен всичко това "Light My Fire" включва Дорс в списъка с групи изразяващи контракултурата на онова време (като The Byrds и Jefferson Airplane). За някои радио станции средната част с органа и китарното соло са отрязани.

На 14 септември 1967 г, Дорс пристигат в Торонто и записват концертно изпълнение на "The End" за CBC, от концерта им в О'Кийф (сега Център Сони). Групата не го е издавала официално до 2002 г, когато този запис е включен в DVD-то "The Doors Soundstage Performances". Спекулира се по въпроса дали е записано още от този коцерт.

На 24 декември Дорс записват "Light My Fire" and "Moonlight Drive" на живо за Шоуто на Джонатан Уинтърс. От 26 до 28 декември групата свири в зала Уйнтърланд в Сан Франциско. В същата зала имат още две представления - на 30 и 31 декември, с които завършват година на почти непрестанни турнета.

Strange Days[редактиране | edit source]

Вторият дългосвирещ албум на Дорс прави впечатление с емоционалните си текстове и атмосфера и продължава да изследва дълбочините на ейсид рока. Финалното парче "When the Music's Over", точно като "The End" е дълго и драматично и помага да се заздрави репутацията на Морисън като шаман на рока. Освен това албумът е успешен и ражда нови класики на групата като "People Are Strange" и "Love Me Two Times".

Waiting for the Sun[редактиране | edit source]

През април започва записването на третия албум на Дорс, но то е затруднено от нарастващата зависимост на Морисън от алкохола. Наближавайки върха на славата си, Дорс изнасят много концерти , които довеждат до безумни сцени между полицията и феновете, особено на 10 май в Чикаго.

В "Waiting for the Sun" групата започва да се развива от първоначалната си форма и звучене, тъй като са изчерпали готовия са материал и започват да пишат нов. Това е първия им запис, който достига до #1, а сингъла "Hello, I Love You" става втория и последен достигнал #1 в САЩ. След излизането си през 1968г, сингъла поражда доста спорове. Голяма част от рок пресата вижда прилика между него и песента на The Kinks "All Day and All of the Night" от 1965 г. Членове на The Kinks се съгласяват с критиката: китариста Дейв Дейвис вкарва части от "Hello, I Love You" по време на концертните си сола от "All Day and All of the Night" като саркастичен коментар по въпроса. На концертите на Дорс пък Морисън често игнорира песента и оставя пеенето на Манзарек. Друга песен от албума е The Unknown Soldier.

Месец след бунтовническите сцени в Синър Боул в Ню Йорк групата заминава за Великобритания за първите си концерти извън Северна Америка. Дорс дават пресконфернция в Института за съвременни изкуства в Лондон и изнасят концерт в Дъ Раундхаус Тиътър. Резултата от пътуването е излъчен по телевизията под името "The Doors Are Open" и по-късно е издаден на видео. Групата свири и на континента, включително в Амстердам, където Морисън не участва поради злоупотреба с наркотици. Той се връща в Лондон и остава там около месец.

Дорс изнасят още девет концерта в САЩ и през ноември започват работа върху четвъртия си албум. 1969 г. започва с шоу в препълнената Медисън Скуеър Гардън в Ню Йорк на 24 януари и с успешен нов сингъл ("Touch Me"), който достига #3.

Инцидентът в Маями[редактиране | edit source]

На 1 март 1969, Дорс свирят в Дайнър Кей Аудиториум, Маями, където Морисън изнася скандално представление. Неспокойната тълпа е подчинена на Морисън, а той от своя страна няма желание да пее. Вместо това се впуска в емоционални изблици, крещи предизвикателства към публиката и прави непочтителни изявления на социална основа. Объркването и подигравките водят до ситуации, в които участват Морисън и хора от публиката, в резултат на които шоуто е прекъснато, малко след излизането на групата.

Първоначално на шоуто се гледа като на поредния концерт, на който Морисън е твърде пиян. Но този път е направена клеветническа рецензия в местната преса (3 март). Ексхибиционизмът на Морисън слага началото на медийна и законова вихрушка. На 5 март е издадено съдебно разпореждане за ареста на Морисън по обвинение в непристойно поведение и сквернословие, и едно след друго всички следващи представление на Дорс са отменени.

Между завръщането си от Ямайка (почивка след инцидента в Маями) с Дорс и продължаване на работата с тях, Морисън записва своя поезия и започва заснемането на HWY - експериментален филм за стопаджия, изигран от самия Морисън. Дорс използват записаната поезия в албума от 1978 "An American Prayer". Филмът не предизвиква никакви отзиви и се разпространява между колекционери.

Единствената публична изява на групата е по телевизия PBS - излъчен е специален лайф записан през април и излъчен на следващия месец. Изпълнени са песни от все още неизлезлия "The Soft Parade".

Дорс подновяват турнетата си в Чикаго Аудиториун Тиътър на 14 юни и свирят две вечери в Акуериъс Тиътър в Холивуд (21 и 22 юли), които по-късно са издадени на CD. На тези концерти Морисън е с дълга брада и носи небрежно хипи облекло, авиаторски очила и седи на столче.

След като завършват петия си албум и последвалото турне, кариерата на Морисън и групата е унищожена от процеса в Маями. На 30 октомври 1970, Морисън е намерен за виновен по две обвинения - богохулство и публично показване на срамни части. Оправдан е по обвиненията в пиянство и похотливо поведение. Морисън е осъден на осем месеца арест, но го пускат, тъй като присъдата е обжалвана. Въпреки това Джим Морисън умира през 1971г, когато случаят още е на дневен ред.

1969-71[редактиране | edit source]

The Soft Parade[редактиране | edit source]

Четвъртия албум на групата "The Soft Parade" е издаден през юли 1969 и още повече отдалечава групата от първоначалното им звучене, като съдържа поп аранжировка и духови секции. Сингълът "Touch Me" е с участието на саксофониста Къртис Ейми.

Тъй като групата се опитва да задържи първоначалния си успех и всъщото време да разнообрази звученето си се получава един доста експериментален албум. Това е причината поради която критцитиците критикуват музиката като цяло. Пиенето на Морисън прави записването на албума доста трудно и то се проточва няколко седмици.

1970 г. започва с две вечери в Дъ Фелт Форум, Ню Йорк, където групата е приета много добре.

Изпълненията в Акуериъс Тиътър[редактиране | edit source]

Дорс изнасят два концерта в Акуериъс Тиътър (сега Ърл Керъл Тиътър) на Сънсет Булевард, Холвуд. Представленията се състоят на 21 и 22 юли 1969. Това е малко след инцидента в Маями (който е през март същата година). Те са по-спокойни и се състоят предимно блусарските песни на Дорс. Вместо Морисън да излезе с обичайното си облекло ("младия лъв" с черните кожени панталони), той излиза на сцената брадясал с спортни панталони.

През голяма част от концертите Морисън седи на столче и пее класики като "Back Door Man", "When The Music's Over" и "Light My Fire". "Build Me A Woman", "Mystery Train" и "Who Do You Love" показват по-леката страна на Дорс. Обичайното театричане на Морисън е силно подтиснато в сравнение с по-ранните концерти. Но определено е шоуто е на ниво. Морисън се фокусира повече върху пеенето си и се изразява като музикално (дори свири на маракаси в много от песните), а не сексуално създание както предишните три години. Дорс свирят гладко и ярко показват музикалния си талант.

Някои от песните от са записани и издадени в албумите "Absolutely Live" (1970) и "Alive, She Cried" (1983).

1970:Morrison Hotel и Absolutely Live[редактиране | edit source]

С албумът им от 1970г, "Morrison Hotel" Дорс се завръщат към хард рок звученето и албумът достига #4 в САЩ. Освен това той връща на групата предишния статус сред феновете и рок пресата. Морисън отново поема ролята на водещ текстописец като пише или участва в писането на всички песни (за разлика от "The Soft Parade", където Кригър допринася за необичайно голям брой песни).

Групата продължава да изнася редовно концерти през лятото. Въпреки присъдата на Морисън от съда в Маями, групата успява да участва на фестивала Айл ъф Уайт на 29 август. Там те свирят редом до музиканти като Джими Хендрикс, Ху, Джони Мичъл, Майлс Дейвис и Sly & The Family Stone. Две парчета от този фестивал са включени в документарния филм "Послание за любовта" (1995). През юли 1970 г, Дорс издават "Absolutely Live" - техния първи концертен албум.

8 декември: записване на поезията на Морисън; 12 декември 1970 последното представление на Дорс[редактиране | edit source]

На 8 декември 1970, на 27-мия си рожденден Морисън записва още един сет с поезия. Към него ще бъде прибавена музика и ще бъде използван в албума на Доорс "An American Prayer" (1978).

Групата започва турне, което се състои само от две представления, за да промотира следващия си албум "LA Woman". Първото е в Далас, Тексас на 11 декември и минава гладко. По време на последното представление на Дорс на 12 декември 1970г, в Ню Орлеанс, Луизиана Морисън очевидно се пречупва на сцената. По време на сета той многократно удря сцената с микрофона, докато не я унищожава. Тогава сяда и отказва да пее повече. Джон Дензмор си спомня в своята биография, как след концерта се събрали с останалите членове на групата и решили, че това е последния концерт на Доорс, поради общото мнение, че Морисън е готов да се откаже от тези изпълнения. Малко след това, привършвайки предстоящия албум, Морисън заявява, че се мести в Париж с приятелката си Памела.

Април 1971: L.A. Woman[редактиране | edit source]

"L.A. Woman" съдържа два хита достигнали топ 20 и е вторият по продажби на групата (повече има само дебютният им албум). Албумът се завръща към R&B звученето, въпреки че по време на репетициите Пол Ротшилд се отказва. Той смята новия албум за "коктейлна музика" той остава продуцирането на Ботник. Резултата е класически албум на Дорс. Синглите "L.A. Woman", "Love Her Madly" и "Riders on the Storm" се пускат редовно по радио станциите. По време на сешъните е заснет клип, в който групата изпълнява "Crawling King Snake". До колкото е известно това е последния клип с участието на Джим Морисън.

1971-72: Годините след Морисън[редактиране | edit source]

Март-юли 1971: Преди и след смъртта на Морисън[редактиране | edit source]

През 1971г, след записването на "L.A. Woman", през март Морисън решава да се премести в Париж, заедно с приятелката си Памела Карсън. Той е посетил града предишното лято и още тогава е изкушен да се премести там.

През юни Морисън отново започва да пие. На 16 юни е направен последния запис на Морисън, заедно с няколко улични музиканти, с който се запознал в бар, а после поканил в студиото. Записън е издаден през 1994г под заглавието "The Lost Paris Tapes".

Джим Морисън умира на 3 юли 1971г, при странни обстоятелства. Тялото му е намерено във ваната в апартамента му. Смята се, че е починал от сърдечен удар, въпреки че по-късно е съобщено, че не е извършена аутопсия. Тялото му е погребано в престижното френско гробище Пер Лашез на 7 юли.

Постоянно се разнасят слухове, че Морисън е инсценирал смъртта си, за да избяга от светлината на прожекторите или, че е умрял в нощен клуб и тялото му тайно е пренесено в апартамента му. Приятелят на Морисън Дани Шугарман, заявява в Книгата си "Авеню "Страна на чудесата", че при последната си среща с Памела Карсън (малко преди нейната собствена смърт), тя му е признала, че е "запознала" Морисън с наркотиците и понеже той имал страх от игли, тя му инжектирала доза, която го убила. Следователят, който го видял, не намерил следи от игли. Той обаче забелязал кръв в носа на Морисън в следствие на сърдечния удар, който е бил причинен от пиенето същата вечер и от горещата вана. Освен това се откриват следи от туберкулоза. Има странно съвпадения, че Джим Морисън умира на 27 годишна възраст, точно като Джими Хендрикс, Джанис Джоплин, Брайън Джоунс (китарист на Ролинг Стоунс) и Кърт Кобейн.

Юни 1971- август 1972: Other Voices и Full Circle[редактиране | edit source]

Останалите членове на Дорс продължават известно време напред и се замислят дали да не потърсят нов певец на мястото на Морисън. Един от евентуалните заместници е Иги Поп. Но вместо това Кригър и Манзарек поемат вокалите и издават още два албума. Записите на "Other Voices" са през лятото на 1971 (юни-август) и е издаден през октомври същата година, а записите на "Full Circle" са през пролетта на 1972, а албума излиза през август същата година. След това групата тръгва на турне. Двата албума се продават много по-слабо, отколкото тези с Морисън, и групата спира записите и концертите в края на 1972 г.

Събиране през 1978[редактиране | edit source]

Третият албум, издаден след смъртта на Морисън, е издаден през 1978 г. Озаглавен е "An American Prayer" и съдържа записаната поезия на Морисън, като към нея групата е прибавила музика. Записът постига голям комерсиален успех.

1979-2001[редактиране | edit source]

През 1979г излиза филмът на Франсис Форд Копола (който е учил заедно с Морисън в Университета в Калифорния) "Апокалипсис сега" с "The End" в саундтрака.

През 1983г, Дорс издават "Alive, She Cried" - колекция от концертни изпълнения.

През 1991г, режисьорът Оливър Стоун завършва своя филм "Дъ Дорс", в който участва Вал Килмър в ролята на Морисън. Британския певец Иън Астбъри от The Cult е предпочетен от Стоун, но Астбъри отказва да участва. Въплъщението на Килмър в ролята и самия филм са високо оценени от критиката, въпреки неточностите, допуснати във филма. Членовете на групата обвиняват Стоун, че представя Морисън като социопат извън контрол. Певецът Били Айдъл участва във филма и записва кавър на "L.A. Woman".

През 1993г, Рей Манзарек, Джон Дензмор и Роби Кригър се събират отново за приемането им в Рок залата на славата. Еди Ведър от Пърл Джем е вокал. Групата изпълнява три песни: "Roadhouse Blues", "Break on Through (To the Other Side)" и "Light my Fire".

През 1994г, в саундтрака към филма "Форест Гъмп" е включена песента "Break on Through (To the Other Side)" и още четири други парчета на Дорс.

През 2001г, Рей Манзарек, Джон Дензмор и Роби Кригър се събират за пореден път, за да изпълнят хитовете на Дорс за поредицата на VH1 "Разказвачи". С групата пеят гост музиканти като Иън Астбъри (The Cult), Скот Стап (Creed), Скот Уейланд (Stone Temple Pilots), Пери Фарел (Jane's Addiction) и Травис Мийкс (Days of the New). Шоуто е издадено на DVD.

Албумът на Фатбой Слим от 2000г, "Halfway Between the Gutter and the Stars" включва песента "Sunset (Bird of Prey)", която съдържа части от "Bird of Prey" от "An American Prayer". Сингълът достига #9 във Великобритания.

По-късно същата година рап-продуцентът Кени Уест продуцира песен за Джей Зи, наречена "Takeover" за албума му от 2001 г "The Blueprint". Песента взаимства много от "Five To One", включително музикалния фон и вокалите на Морисън.

2002 - досега[редактиране | edit source]

През 2002г, Манзарек и Кригър се събират и създават Доорс в нов вариант наречен "Дъ Доорс ъф дъ 21 сенчъри" (The Doors of the 21st Century). Съставът на групата включва Иън Астбъри и Анджело Барбера (бас), който идва от групата на Кригър. На първия концерт на групата е обявено, че Джон Дензмор няма да участва, тъй като е болен от тинитус. Така първоначално на барабаните е Стюърт Копланд от The Police, но след като той пада от колело и се чупи ръката, ангажиментът е отменен. Така към групата се присъединява бившият барабанист от групата на Кригър Тай Денис. Впоследствие Дензмор обявява, че не е поканен да участва в новата група. През февруари 2003г, Дензмор се опитва чрез съд да попречи на групата да използва името "The Doors of the 21st Century". Към молбата се присъединяват семействата на Морисън и Памела Карсън, но тя е отхвърлена. През май Манзарек заявява, че поканата към Дензмор е още в сила. През юли 2005 г. обаче Дензмор и семейство Морисън успяват да издействат постоянна забрана за използване на името и така принуждават групата да смени името си на "D21C". В момента свирят под името Riders on the Storm. Позволено им е да го използват като бивши членове на Дорс. През юли 2007 г, Дензмор заявява, че няма да се присъедини към групата, ако не е водена от Еди Ведър.

Дензмор упорито отказва да продаде правата върху песните на Дорс за телевизионни реклами (включително и оферта от Кадилак за 15 милиона долара), тъй като според него това ще опетни духа, в който са създадени.

На 16 февруари 2007г, Иън Астбъри напуска Riders on the Storm и възстановява старата си група The Cult. На 14 март същата година е обявено, че Брет Скалиниъс (бивш фронтмен на Fuel) е новия певец на групата.

На 24 юли 2007 г, Дорс издават концертен албум, записан в Бостън на 10 април 1970 г. На 8 март 2008 г, е издаден още един концертен албум, записан в Питсбърг на 2 май 1970 г. Освен всичко това в края на 2007 г, Дорс издават и компилацията "The Very Best of The Doors".

Издадени са три песни, чийто Б-страни "Who Scared You", "Tree Trunk" и кавърът на Уйли Диксън "(You Need Meat) Don't Go Further" са изпяни от Рей. "Who Scared You" и "(You Need Meat) Don't Go Further" са включени в компилацията от 1972г, "Weird Scenes Inside The Goldmine". "Tree Trunk" не е издавана официално.

На 20 април 2008 г, Манзарек и Кригър се събират в Колумбийската столица Богота и изнасят концерт, с който отпразнуват 40-годишнината на Дорс. Концерта е изнесен с Тай Денис на барабаните и Фил Чен на баса.

Награди[редактиране | edit source]

  • Дорс заедно с Grateful Dead и Джоан Без, получават Грами за цялостен принос през 2007 г.
  • На 28 февруари 2007 г, Дорс получават звезда на Алеята на славата в Холивуд.
  • През 2004 г, списания Rolling Stone подрежда Дорс на 41-во място в класацията "100-те най-велики артисти на всички времена".
  • През 2000г, Дорс са подредени на 32-ро място в класацията на VH1 "100-те най-велики рок артисти".
  • През 2000 г, песента на Дорс "Light My Fire" е класирана на 7-мо място в класацията на VH1 "Най-великите рок парчета".
  • През 2003 г, Дорс са класирани на 37-мо място от списание Blender в класацията "50-те най-велики артисти в историята на музиката".

Дискография[редактиране | edit source]

Виж пълната Дискография на Дорс.

Студийни албуми[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. „Енциклопедия АБВ на попмузиката“, 1987, автори Хайнц-Петер Хофман и Йордан Рупчев, Държавно издателство „Музика“
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „The Doors“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.