Едуард II

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Едуард II
крал на Англия
EdwardII-Cassell.jpg
Едуард II
Лични данни
Управление 13071327
Роден
Замък Caernarfon
Починал
Замък Бъркли
Погребан в Катедралата в Глостър
Предшественик Едуард I
Наследник Едуард III
Семейство
Династия Плантагенет
Баща Едуард I (1239-1307)
Майка Елеонор Кастилска (1246-1290)
Брак Изабела Френска (12951358)
Едуард II в Общомедия

Едуард II (на английски : Edward II of England ; френски : Édouard II d'Angleterre) е крал на Англия от 1307 г. до детронирането му през януари 1327 г. Той далеч няма успехите на своя баща, крал Едуард I. Управлението му е белязано от политическа нестабилност и завършва с принудителното му сваляне от трона. Известен е с отявлените си хомосексуални връзки и фаворизирането на мъже с незнатен произход, което довежда до жестокото му убийство.

Той е първият монарх, основал колежи в университетите Оксфорд и Кеймбридж.

Принц на Уелс[редактиране | редактиране на кода]

Едуард II е първият английски принц, носител на титлата Принц на Уелс.

Въпреки влиянието на властния си баща, младият принц развива склонност към екстравагантност и фриволност, които остават за цял живот. Едуард I отдава това на лошото влияние на Пиърс Гейвстън, гасконски рицар, любимец на Уелския принц. Гейвстън е изпратен в изгнание, но след смъртта на Едуард I (7 юли 1307 г.), първата стъпка на новия крал Едуард II е да върне своя фаворит.

Крал на Англия[редактиране | редактиране на кода]

Едуард II проявява интерес основно към развлеченията. Слабоволев владетел, той лесно е можел да бъде манипулиран от своите фаворити. На 25 януари 1308 г. се жени за Изабела Френска, дъщеря на френския крал Филип IV и сестра на трима френски крале. Изабела е пренебрегвана от съпруга си за сметка на неговите фаворитки. Въпреки че бракът е като цяло несполучлив, от него се раждат двама сина - Едуард (13121377), който впоследствие наследява баща си като крал Едуард III, и Джон от Елтам (John of Eltham), граф на Корнуол, (13161336), както и две дъщери — Елеанор (13181355) и Джоана (13211362), съпруга на Дейвид II Шотландски. Едуард II има и незаконен син Адам ФицРой, починал на 18 септември 1322 г.

Бунтът на бароните[редактиране | редактиране на кода]

Многобройните необосновано високи привилегии, с които Едуард II удостоява Пиърс Гейвстън, предизвикват недоволство сред бароните. Те се организират в опозиция, водена от братовчеда на краля — граф Томас Ланкастър. През 1311 г. Парламентът налага ограничения на властта на Едуард II и заточва Гейвстън. Едуард II връща своя фаворит и през 1312 г. бароните убиват Гейвстън. Въстанието спира дотук, тъй след смъртта на Гейвстън, бароните са удовлетворени, а Едуард II е твърде неуверен, за да осъществи първоначалното си желание за отмъщение.

Шотландския конфликт[редактиране | редактиране на кода]

Баронското въстание открива пътя на граф Робърт Брус към шотландската корона. През 1314 г. в битката при Банокбърн (Bannockburn) Брус разгромява войските на Едуард и осигурява независимостта на Шотландия до съюза от 1707 г. Брус също така подстрекава въстание в Ирландия и намалява английското влияние там.

Влиянието на Диспенсър[редактиране | редактиране на кода]

След смъртта на Гейвстън, кралят прехвърля симпатиите си върху Хю Диспенсър Младши. Той отново провокира недоволство сред бароните като не зачита законите и предоставя щедри привилегии на Хю Диспенсър Младши и неговия баща.

През 1321 г. граф Херфорд (Hereford), заедно с граф Ланкастър и други, въстава срещу семейство Диспенсър и принуждава краля да ги прати в изгнание. След тяхното отстраняване обаче, много благородници се възползват от ситуацията и желаейки да получат благоразположение и евентуални облаги от краля, му предлагат помощта си срещу бароните. Едуард II се възползва и много от опонентите му, в това число граф Ланкастър, са убити.

Разгромявайки опозицията, кралят и двамата Диспенсър стават пълновластни владетели на Англия. През 1322 г. Едуард II издава указ, с който отменя всички предишни ограничения, наложени върху властта му. Кралят вече не е подчинен на Парламента, чиято роля е сведена до тази на консултативен съвет.

Изабела напуска Англия[редактиране | редактиране на кода]

Едуард II изпраща съпругата си Изабела във Франция да преговаря с брат си Шарл IV относно областта Гаскония. През март 1325 г., тя напуска Англия, неприкрито доволна от това, че ще се види със семейството си и ще се откъсне от съпруга си и възневидяните от нея Диспенсър — баща и син.

На 31 май 1325 г., Изабела сключва мирен договор в полза на Франция, който изисква Едуард II да отдаде почит като васал пред френския крал. Едуард II решава да изпрати сина си, което се оказва сериозна тактическа грешка. Изабела отказва да се върне със сина си в Англия, докато не бъде отстранен Хю Диспенсър Младши. Във Франция тя започва романс с един от противниците на съпруга си, уелският барон Роджър Мортимър и планира завладяването на Англия.

Завръщането на кралицата[редактиране | редактиране на кода]

През септември 1326 г. Мортимър и Изабела нападат Англия с малка армия, към която бързо се присъединяват многобройни привърженици. Едуард II остава без подкрепа, изоставен от почти всички и бяга от Лондон. На 27 октомври Диспенсър-баща е обвинен в неправомерно облагодетелстване за сметка на други, престъпления срещу църквата и участие в незаконната екзекуция на граф Ланкастър. Той е екзекутиран, след което Хенри Ланкастър е изпратен да залови краля и младия Диспенсър, което той успява да направи на 16 ноември. Диспенсър Младши е осъден, измъчван и екзекутиран по особено жесток начин.

Победеният Едуард II е затворен. На 20 януари, е обвинен от Парламента в многобройни престъпления: некомпетентност, лошо управление, загуба на Шотландия и Гаскония, оставяне други да вземат вместо него вредни за народа и църквата решения, неподобаващо поведение за монарх, съгласие за неправомерно екзекутиране, затвор, заточение и обезнаследяване на благородници, изоставяне на страната без управление и причинени безредици и др. Принуден е да абдикира в полза на сина си.

Краят на Едуард II[редактиране | редактиране на кода]

Абдикацията е обявена на 24 януари, на 25 януари официално започва управлението на Едуард III. Тъй като той е на 14 години, реално управляват Изабела и Мортимър. Едуард II остава затворен. На 3 април е преместен в замъка Бъркли. Спекулира се, че там е брутално убит, макар сведенията за смъртта му на 21 септември 1327 г. да са непотвърдени.

Последвалото управление на Изабела и Мортимър е силно непопулярно и когато Едуард III реално поема властта през 1330 г., екзекутира Мортимър по 14 обвинения в предателство, в това число убийството на Едуард II, с което слага край на съмненията относно евентуалното оцеляване на последния.

Предшественици[редактиране | редактиране на кода]

Предшественици на Едуард II в три поколения
Едуард II,
крал на Англия
Баща:
Едуард I,
крал на Англия
Дядо по бащина линия:
Хенри III,
крал на Англия
Прадядо по бащина линия:
Джон,
крал на Англия
Прабаба по бащина линия:
Изабел д'Ангулем
Баба по бащина линия:
Елеонор Провансалска
Прадядо по бащина линия:
Рамон Беренгер, граф на Прованс
Прабаба по бащина линия:
Беатрис Савойска
Майка:
Елеонор Кастилска
Дядо по майчина линия:
Фердинанд III,
крал на Кастилия,
крал на Леон
Прадядо по майчина линия:
Алфонсо IX,
крал на Леон
Прабаба по майчина линия:
Беренгария Кастилска
Баба по майчина линия:
Жан дьо Дамартен
Прадядо по майчина линия:
Симон дьо Дамартен, граф Понтийо
Прабаба по майчина линия:
Мари Понтийо, графиня Монтрьой
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Edward II of England“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.