Едуард III

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Едуард III
крал на Англия
King Edward III from NPG.jpg
Едуард III
Лични данни
Управление 25 януари 132721 юни 1377
Коронация 1 февруари 1327
Роден
Починал
замък Ричмънд
Погребан в Уестминстър
Предшественик Едуард II
Наследник Ричард II
Семейство
Династия Плантагенет
Баща Едуард II (1284-1327)
Майка Изабела Френска (12951358)
Брак Филипа д'Авен (13141369)
Герб Coat of Arms of Edward III of England (1327-1377) (Attributed).svg
Едуард III в Общомедия

Едуард III (13 ноември 131221 юни 1377) (на английски : Edward III of England ; френски : Édouard III d'Angleterre) е един от най-успешните английски монарси през Средновековието. Той възстановява кралския авторитет след катастрофалното управление на своя баща - Едуард II и превръща Кралство Англия в една от най-ефективните военни сили в Европа. По време на неговото управление забележително се развиват законодателството и управлението, най-вече английският парламент. Периодът е белязан от опустошителната "черна смърт" – чумата. Едуард III остава на трона 50 години - никой английски монарх не е управлявал толкова дълго след Хенри III и преди Джордж III.

Едуард е коронясан на 14 години след детронирането на баща му. На 17 години чрез държавен преврат той отстранява своя регент - Роджър Мортимър, и поема властта еднолично. След като побеждава, без да успее напълно да подчини Кралство Шотландия, през 1337 г. той се обявява за законен наследник на френския престол и така започва т. нар. впоследствие Стогодишна война. След няколко временни неуспеха в началото, войната се развива изключително добре за Англия - победите в битката при Креси и битката при Поатие довеждат до особено благоприятния договор от Бретини. По-късните години на управление на Едуард са белязани от международни неуспехи и вътрешни конфликти, най-вече в резултат на неговата инертност и влошено здраве.

Едуард III е бил темпераментен, но и склонен към милосърдие. До голяма степен е бил традиционен крал, най-вече обърнат към военното дело. Бил е високо почитан в своето време и векове след това. Съвременните историци го определят като успешен владетел с много постижения.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Едуард се ражда в Уиндзор на 13 ноември 1312 и затова в ранните си години е наричан Едуард Уиндзорски. Управлението на баща му - Едуард II, е напрегнато заради военни разгроми, бунтовни барони и корумпирани придворни, но раждането на мъжки наследник през 1312 временно затвърдило неговите позиции. Малкият Едуард е обявен за граф на Честър, когато е само на 12 дни. След по-малко от два месеца на негово разположение е предоставено цяло домакинство - прислуга за неговия двор, така че да може да живее като пълнолетен благородник, независим от баща си.

На 20 януари 1327, когато младият Едуард е само на 14 години, кралят е детрониран от своята съпруга - Изабела Френска, и нейния любовник, Роджър Мортимър - първи граф на Марч. Едуард е коронясан като Едуард III на 1 февруари и му е сформирано регентство, оглавявано от Изабела и Мортимър. Последният е де факто управляващият страната и подлага младия крал на постоянно унижение и незачитане.

През 1328 г. Едуард III се жени за Филипа д'Ено. Мортимър е наясно, че положението му е несигурно, особено след като на 15 юни 1330 г. Филипа ражда син на Едуард[1]. Мортимър използва властта, за да присвои редица знатни титли и имоти, много от които са принадлежали на Едмунд ФицАлан (девети граф на Аръндел, останал верен на Едуард II в борбата му срещу Изабел и Мортимър и екзекутиран на 17 ноември, 1326 г.). Алчността и арогантността на Мортимър, обаче, му печелят много врагове сред благородниците и това не остава скрито за младия крал.

На 19 октомври 1330 г., малко преди 18-ия си рожден ден Едуард III заедно с няколко свои доверени лица организира държавен преврат в Нотингамския замък. Мортимър и майката на Едуард са арестувани. Мортимър е изпратен в Лондонската кула и обесен месец по-късно. Изабела е принудена да се оттегли в замъка Райзинг. С тези драматични събития започва същинското управление на Едуард III.

Първи години на власт[редактиране | редактиране на кода]

Едуард III решава да поднови военните действия с кралство Шотландия, които неговите баща и дядо са водили с променлив успех. Той отказва да признае подписания по време на регентството му договор от Нортхамптън и така наново предявява претенциите за английско господство над Шотландия, в резултат на което избухва Втората война за шотландска независимост.

С намерението да възстанови отстъпеното от Англия, той установява отново контрол над Беруик и спечелва решителна победа в битката при Халидон Хил през 1333 г. срещу войските на инфанта Дейвид II Шотландски. Едуард III има достатъчно добри позиции, за да постави Едуард Балиол на шотландския престол (Дейвид II е изпратен в изгнание) и да поиска големи компенсации в земи от редица южни графства. Въпреки победите при Дъплин и Халидон, партията на Брус скоро започва да възстановявавлиянието си и в края на 1335 г., след битката при Кълблийн, окупацията на Плантагенет започва да среща трудности, а партията на Балиол - да губи позиции.

По същото време, през 1336 г. умира братът на Едуард III — Джон Елтам, граф на Корнуол. В своя труд Gesta Annalia историкът Джон Фордън твърди, че Едуард убива брат си при скарване в Пърт, но твърдението му не е подкрепено от други източници.

Въпреки че в операциите срещу Шотландия Едуард III участва с много големи армии, до 1337 г. преобладаващата част от нея е отвоювана от Дейвид II, като само няколко замъка (Единбург, Роксбург, Стърлинг) остават в английско владение. Това не е достатъчно за налагане на властта на Едуард в страната и до 1338/9 г. той е принуден да премине от завоевателна към политика на удържане на позициите.

Всъщност Едуард III е принуден да води военните действия на два фронта - предизвикателствата от страна на френската монархия му създават не по-малки грижи. Французите създават проблеми на краля в три направления. Първо - те осигуряват постоянна подкрепа на шотландците по силата на франко-шотландско съглашение; Филип VI защитава Дейвид II по време на изгнанието му и подкрепя шотландските набези в северна Англия. Освен това французите атакуват някои крайбрежни английски градове и така съдават слухове в Англия за повсеместна инвазия. Не на последно място, владенията на английския крал във Франция са застрашени – през 1337 г. Филип VI конфискува херцогството Аквитания и графството Понтийо.

Вместо да потърси мирно разрешение на конфликта като отдаде почит пред френския крал, Едуард III предявява претенции към френската корона в качеството си на единствен жив наследник от мъжки пол на починалия си дядо по майчина линия - Филип IV Хубави. Френските юристи отказват да признаят правото на Едуад върху френската корона. Те обявяват за действителен наследник на Филип IV неговия племенник – Филип VI и така се подготвя сцената за Стогодишната война.

През 1338 г. Лудвиг IV Баварски, свещен римски император обещава своята подкрепа на Едуард III. Резултатите не са твърде впечатляващи. Единствената по-голяма военна победа от този период е английската морска победа в битката при Еклюз на 24 юни 1340, където загиват 16,000 френски войници и моряци.

Междувременно действията на Едуард III подлагат кралството на голям финансов натиск, което води до вътрешни недоволства. В резултат на това, той се връща без предупреждение на 30 ноември 1340 г. Намирайки вътрешните работи на кралството в безредие, той прочиства кралската администрация. Тези мерки не водят до вътрешна стабилност и отношенията между краля и Архиепископа на Кентърбъри, Джон Стратфорд, силно охладняват.

През април 1341 г. Едуард III е принуден от парламента да приеме сериозни ограничения на своите финансови и административни прерогативи. През октомври същата година, кралят отхвърля наложения му статут и архиепископ Стратфорд е политически остракиран. Необичайните условия през 1341 са позволили парламентът да постави под контрол властта на краля, но при нормални условия правомощията на краля в средновековна Англия са били на практика неограничени и Едуард III се възползва от това.

Войните продължават[редактиране | редактиране на кода]

Едуард III и Черният принц

Победата в морската битка при устието на река Шелда дава контрол на Англия върху Ла Манш. Победите при Креси (1346 г.) и Кале (1347 г.) дават възможност на англичаните да прехвърлят трайно войски на континента. Военните действия са спрени от появата на чумата, но са подновени с повторното английско нахлуване през 1355 г. Английският престолонаследник - Едуард, Черният принц разгромява френската конница при Поатие (1356 г.) и пленява френския крал Жан II. През 1359 г. Черният принц обсажда Париж и победените французи започват мирни преговори. Договорът в Бретини (1360 г.) дава на английската корона огромни области в северна и западна Франция. Войната е подновена през 1369 г., когато войските на третия син на Едуард III – Джон Гонт, започват да завладяват Франция. Чумата обаче отслабва английската военна сила и през 1375 г. Англия губи повечето си завоевания във Франция. Едуард се съгласява с договора от Брюж да остави в английски ръце само крайбрежните градове – Кале, Бордо и Байон.

Постижения на управлението[редактиране | редактиране на кода]

Характерът на английското общество е коренно променен при царуването на Едуард III. Той се поучава от грешките на своя баща и не посяга на връзката си с английските благородници. Наемните войници заместват задължението на феодалите за военна служба като средство за събиране на армия. Облагането на търговията с данъци и на земята става основен източник на финансиране на войните на Едуард. Богатите търговци, както и другите представители на средната класа са редовни участници в парламентарните сесии. Парламентът окончателно е разделен на две Камари — Камара на лордовете (в която членуват бароните, рицарите и духовниците) и Камара на Общините (в нея членуват представители на средната класа). Той се събира на сесии, за да осигурява финансирането на военните кампании на краля и за да приема закони. През 1352 г. със закон е дефинирана измяната, създаден е Съдът на Мира, който да подпомага дейността на местните шерифи (1361 г.), а през 1362 г. английският език заменя френския като национален.

Едуард III и благородниците му натрапват романтичното рицарство като техно верую в хода на военните кампании във Франция. Докато рицарите подчертават военната слава обаче, действителността показва цената на войната. Влиянието на църквата е намалено, но Джон Уиклиф оглавява движението за църковна реформа, което е предизвикано от експлоатацията на църквата от краля и папата. През 1348 - 50 г. чумата опустошава населението на Европа. Мощната английска икономика е силно засегната от бързото вдигане на цените и заплатите. Неуспешните военни кампании на Джон Гонт във Франция водят до увеличено данъчно бреме за населението и подкопават популярността на Едуард III.

Последни години[редактиране | редактиране на кода]

През 1369 г. съпругата на краля Филипа умира и той взема Алис Пепърс за своя метреса. Поради старческата неспособност на Едуард и болестта на Черния принц, правителството е контролирано от Алис Пепърс и ковчежника на краля Уилям Латимър, които се ползват с поддръжката на Джон Гонт. Черния принц умира през 1376 г. и Едуард III прекарва последната година от живота си в мъка по загубения си първороден син.

Едуард III умира на 21 юни 1377 г. в замъка Шийн — Ричмънд (графство Съри).

Предшественици[редактиране | редактиране на кода]

Предшественици на Едуард III в три поколения
Едуард III,
крал на Англия
Баща:
Едуард II,
крал на Англия
Дядо по бащина линия:
Едуард I,
крал на Англия
Прадядо по бащина линия:
Хенри III,
крал на Англия
Прабаба по бащина линия:
Елеонор Прованска
Баба по бащина линия:
Елинор Кастилска
Прадядо по бащина линия:
Фердинанд III,
крал на Кастилия,
крал на Леон
Прабаба по бащина линия:
Жана дьо Дамартен
Майка:
Изабела Френска
Дядо по майчина линия:
Филип IV
Прадядо по майчина линия:
Филип III
Прабаба по майчина линия:
Исабела Арагонска
Баба по майчина линия:
Жана I Наварска
Прадядо по майчина линия:
Анри I дьо Наварски
Прабаба по майчина линия:
Бланш дьо Артоа

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Едуард III и Филипа са имали общо 12 деца, от които 3 умират в много ранна възраст.
WP-TranslationProject TwoFlags.svgТази статия включва текст, преведен от статията „Edward III of England“ в Уикипедия на английски (автори).