Избиване на латините (1182)
| Избиване на латините | |
| Място | Константинопол |
|---|---|
| Дата | април 1182 година |
| Цел | избиване на римокатолиците |
Избиването на латините (на италиански: Massacro dei Latini; на гръцки: Σφαγὴ τῶν Λατίνων) е широкомащабен погром срещу римокатолическите жители на Константинопол (наричани „латини“) от източноправославното население на града през април 1182 г.[1][2]
Европейските католици от Константинопол по това време доминират в морската търговия и финансовия сектор на града.[1] Въпреки че не са налични точни числа, по-голямата част от латинската общност, оценена на 60 000 по това време от Евстатий Катафлор,[1] е унищожена или принудена да избяга. Особено генуезките и пизанските квартали са опустошени и около 4000 оцелели са продадени като роби на селджукския Иконийски султанат.[3][4]
Клането допълнително влошава отношенията и увеличава враждата между западната и източната християнска църква[5] и следва поредица от враждебни действия между тях.
Предистория
[редактиране | редактиране на кода]От края на XI век западните търговци, предимно от италианските градове държави Венеция, Генуа и Пиза, започват да се появяват в Ориента. Първи са венецианците, които си осигуряват широкомащабни търговски концесии от византийския император Алексий I Комнин. Последващите разширения на тези привилегии и слабостта на флота на Византия по това време водят до фактически морски монопол и зависимост на империята от венецианците.[6]
Внукът на Алексий, Мануил I Комнин, желаейки да намали влиянието им, започва да намалява привилегиите на Венеция, като същевременно сключва споразумения с нейните съперници: Пиза, Генуа и Амалфи.[7] Постепенно и на четирите италиански града е разрешено да създадат свои собствени квартали в северната част на самия Константинопол, към Златния рог.
Доминацията на италианските търговци предизвиква икономически и социални катаклизми във Византия: ускорява упадъка на независимите местни търговци в полза на големите износители, които се обвързват с поземлената аристокрация, която от своя страна все повече натрупва големи имоти.[1]:с. 506 – 508 Заедно с проявяваната арогантност от италианците това подхранва народното недоволство сред средните и по-ниските класи както в провинцията, така и в градовете.[1]
Религиозните различия между двете страни, които се възприемат като схизматични, допълнително изострят проблема. Италианците се оказват извън контрола на императорската власт: през 1162 г. например пизанците заедно с няколко венецианци нахлуват в генуезкия квартал в Константинопол, причинявайки много щети.[1] Впоследствие император Мануил прогонва повечето генуезци и пизанци от града, като по този начин дава свобода на венецианците за няколко години.[8]
В началото на 1171 г. обаче, когато венецианците атакуват и до голяма степен унищожават генуезкия квартал в Константинопол, императорът им отмъщава, като нарежда масови арести на всички венецианци в цялата империя и конфискация на имуществото им. Има и масови изнасилвания и палежи на къщи. Последвалата венецианска експедиция в Егейско море се проваля: директно нападение е невъзможно поради силата на имперските войски и венецианците се съгласяват на преговори, които императорът умишлено бави. Докато преговорите се проточват през зимата, венецианската флота изчаква в Хиос, но избухването на епидемия от чума я принуждава да се оттегли.[9]
Венецианците и империята остават в състояние на война, като венецианците благоразумно избягват пряка конфронтация, но спонсорират сръбските въстания, обсаждат Анкона, последната крепост на Византия в Италия, и подписват договор с норманското кралство Сицилия.[10] Отношенията постепенно се нормализират: има сведения за договор през 1179 г.,[11] въпреки че пълното възстановяване на отношенията ще бъде постигнато едва в средата на 80-те години на XII век.[12] Междувременно генуезците и пизанците печелят от спора с Венеция и към 1180 г. има оценки, че в Константинопол живеят до 60 000 латинци.[1]
Смъртта на Мануил I и погром
[редактиране | редактиране на кода]След смъртта на Мануил I през 1180 г. неговата вдовица, латинската принцеса Мария Антиохийска, действа като регент на своя невръстен син Алексий II Комнин. Поради своя произход тя фаворизира европейските търговци и големите земевладелци аристократи, което предизвиква недоволство. Регентството е свалено през април 1182 г. от Андроник I Комнин, който навлиза в града с войски при вълна от народна подкрепа.[1][13] Почти веднага празненствата прерастват в насилие срещу омразните латинци, а след навлизането в латинския квартал на града тълпата започва да напада жителите.[5]
Въпреки че самият Андроник няма особено антилатинско отношение, той позволява безконтролното клане,[14] като разпалва антилатинските настроения на столичаните с обвинения, че императрицата и протосевастът са си купили латинска подкрепа с обещания да дадат шанс за разграбване на града.[15] Мнозина европейци са предусетили събитията и са избягали по море.[3] Последвалото клане е безразборно: не са пощадени нито жените, нито децата, а латинските пациенти, лежащи в болниците, са убити.[5] Къщи, църкви и благотворителни организации са ограбени.[5] Латинските духовници са подложени на жесток тормоз, а кардинал Йоан, папският легат, е обезглавен и главата му е влачена по улиците, завързана на опашката на куче.[3][16]
Въпреки че самият Андроник няма особено антилатинско отношение, той позволява клането да продължи безконтролно.[17] Андроник успява да разпали антилатинските настроения на столичаните с обвинения, че императрицата и протосевастът са си купили латинската подкрепа с обещания да дадат шанс за разграбване на града.[18]
По време на клането императрица Мария е поставена под домашен арест, след което е екзекутирана.
Последици
[редактиране | редактиране на кода]Клането допълнително влошава имиджа на византийците на Запад и въпреки че редовните търговски споразумения между Византия и латинските държави скоро са възобновени, неявната враждебност остава, което води до спираловидна верига от военни действия: сицилианска експедиция под ръководството на Вилхелм II от Сицилия през 1185 г. разграбва Солун, втория по големина град на империята, а германските императори Фридрих Барбароса и Хайнрих VI заплашват да нападнат Константинопол.[19]
Влошаващите се отношения кулминират с бруталното разграбване на Константинопол от кръстоносците на Четвъртия кръстоносен поход през 1204 г., което води до трайно отчуждение между източноправославните християни и римокатолиците. Самото клане обаче остава сравнително неизвестно и католическият историк Уорън Карол отбелязва, че „Историците, които са многословни и възмутени – с основателна причина – от разграбването на Константинопол... рядко споменават, ако изобщо го правят, клането на западноевропейците през... 1182 г.“.[16]
Роденият в Италия преводач и служител на византийската канцелария Лео Туск е сред латините, оцелели след клането.
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б в г д е ж з Ducellier 1986.
- ↑ Gregory, Timothy. A History of Byzantium. Wiley-Blackwell, 2010. ISBN 978-1-4051-8471-7. с. 309.
- ↑ а б в Nicol 1988, с. 107.
- ↑ Vasiliev, Alexander A. History of the Byzantine Empire, 324–1453, Volume II. University of Wisconsin Press, 1964. ISBN 978-0-299-80926-3. p. 379. (на английски)
- ↑ а б в г Vasiliev, Aleksandr. History of the Byzantine Empire. 2, Volume 2. University of Wisconsin Press, 1958. ISBN 978-0-299-80926-3. с. 446.
- ↑ Birkenmeier, John W. The Development of the Komnenian Army: 1081–1180. BRILL, 2002. ISBN 90-04-11710-5. с. 39.
- ↑ Nicol 1988, с. 94.
- ↑ Nicol 1988, с. 95.
- ↑ Nicol 1988, с. 97 – 99.
- ↑ Nicol 1988, с. 100.
- ↑ Nicol 1988, с. 101.
- ↑ Madden, Thomas F. Enrico Dandolo & the Rise of Venice. JHU Press, 2003. ISBN 978-0-8018-7317-1. с. 82–83.
- ↑ Nicol 1988, с. 106.
- ↑ Harris, Jonathan (2006). Byzantium and the Crusades, ISBN 978-1-85285-501-7, pp. 111-112
- ↑ Garland, Lynda. Byzantine Empresses, Women and Power in Byzantium, AD 527-1204. London and New York, Routledge, 1999. ISBN 0-415-14688-7. с. 208.
- ↑ а б Carroll, Warren (1993). The Glory of Christendom, Front Royal, VA: Christendom Press, pp. 157, 131
- ↑ Harris, Jonathan (2006). Byzantium and the Crusades, ISBN 978-1-85285-501-7, pp. 111-112
- ↑ Garland, Lynda. Byzantine Empresses, Women and Power in Byzantium, AD 527-1204. London and New York, Routledge, 1999. ISBN 0-415-14688-7. с. 208.
- ↑ Fine 1994, с. 60.
Литература
[редактиране | редактиране на кода]- Ducellier, Alain. The death throes of Byzantium: 1080–1261 // The Cambridge Illustrated History of the Middle Ages: 950-1250. Cambridge University Press, 1986. ISBN 978-0-521-26645-1. с. 489–524.
- Fine, John V. A. Jr. (1994) [1987]. The Late Medieval Balkans: A Critical Survey from the Late Twelfth Century to the Ottoman Conquest. Ann Arbor, Michigan: University of Michigan Press. ISBN 0-472-08260-4.
- Nicol, Donald M. (1988). Byzantium and Venice: A Study in Diplomatic and Cultural Relations. Cambridge: Cambridge University Press. ISBN 0-521-34157-4.
 
|
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Massacre of the Latins в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |