Истрорумъни
| Истрорумъни Rumeri, rumâri | |
 Истрорумъни от Жежане с техните традиционни костюми на звончари по време на карнавала в Риека, 2006 г. | |
| Общ брой | 500 – 1000 души |
|---|---|
| По места | Хърватия: 450 ∟ Истрия: 120 Останалия свят: 500 |
| Език | истрорумънски, хърватски |
| Религия | католицизъм |
| Сродни групи | арумъни, румънци |
| Истрорумъни в Общомедия | |
Истрорумъните, наричани още Истровласи, Далмати, Морлаци, са местен романски народ в западната част на Балканите край Адриатическо море, които живеят днес в Хърватия (по крайбрежието на Далмация), както и разпръснати в Италия (в региона Фриули - Венеция Джулия), където са прогонени от югославските власти след 1945 г.[1] Съществуват основно две хипотези за техния произход, първата определяща ги като потомци на романизирани илири и римски колонисти, а втората - като наследници на население мигрирало около XII-XIV в. от източната част на Балканския полуостров, преминало през Сърбия и Босна до Далмация, Истрия и остров Крък[2][3].
Изследвания върху истрорумъните
[редактиране | редактиране на кода]Интересът към тях се събужда през XIX в., когато Европа в духа на романтизма преоткрива традициите и духовното наследство на народите, които я населяват. Първото лингвистично научно изследване е направено от италианеца Грациадио Асколи, който сравнява езика на истрорумъните с румънския и арумънския езици, и е първият, който изказва съмнения относно теорията за техния произход от римските колонисти[4].
По-многобройни стават изследванията през XX в., в които историографията в тясна връзка с лингвистиката се опитва да установи както произхода на този етнос, така и пътя, който той изминава докато се установи в Истрия. Тезата на ранните автори за произхода на това население от колонизирано римско такова е отхвърлена от по-късните учени.
През XX в. битуват две основни хипотези. Според тази на румънския фолклорист и филолог Овид Денсусиано, поддържана и от други учени, истрорумъните идват от югозападна Трансилвания и Банат, започвайки преселенията си на малки групи през X в. Той построява теорията си върху съответствията в езика като напр. ротаризма, думите с латински корен и диалектите от западнорумънските планини[5].
Втората хипотеза, възприета също от немалък брой изследователи, е на Секстил Рускариу, който извежда произхода на истрорумъните от южнодунавското население, главно от днешна Сърбия, все пак допускайки, че то е било в контакт и с романизирано население от северната страна на Дунав[6]. Това население се придвижва на запад, прехранвайки се основно със скотовъдство като стадата се извеждат във високопланинските пасища лете и слизат в низините зиме. Секстил Рускариу[7], Силвиу Драгомир[8] и др. изследователи са на мнение, че именно това население византийските летописци определят като Μαυρόβλαχοι (черни власи). Този термин Μαυρόβλαχοι в латинския език, с който си служи администрацията на венецианска Далмация, когато отбелязва това население в регистрите си, е видоизменен в Morovlachi, Moroblachi, Morolachi, Morlachi и Murlachi, оттук в италианския навлиза като Morlacchi, в хърватския и сръбския език като Morlači, а в българския като Морлаци.
История
[редактиране | редактиране на кода]
След като се установяват в Истрия, истрорумъните постепенно биват асимилирани от по-многобройното заварено население като само в най-компактните си места на заселване запазват своята идентичност и езика си. През XIV в. за истрорумънските овчари има исторически свидетелства в района на Сплит, Трогир, Шибеник, Задар, на островите Раб, Паг и Крък.
Истрорумъните са наричани в Хърватия и Италия „чичи“, а в Италия там, където те се разселват, има цял регион носещ името Чочария. Това название идва от традиционните обувки на истрорумъните - цървули със заострен повдигнат връх. Първото споменаване във венецианските документи на названието „чичи“ като етноним (изписано като Cici) датира от 1463 г.[9] Същият етноним изписан този път като Chichii се появява в латински документи от 1517, 1524 и 1527 г., съхранявани в архивите на град Триест[10]. Един италиански автор, монахът Иренео дела Кроче, записвайки историята на Триест през 1698 г., разказва, че самите чичи т.е. истрорумъните на своя език се наричат румери[11].
Съвременна история
[редактиране | редактиране на кода]До установяването на венецианската власт в Истрия и Далмация истрорумънското население, независимо дали живее в планините или в някои далматински градове на провинция Спалато, запазва етническия си характер. След падането на Венецианската република през 1797 г. Далмация минава под австрийска власт до 1918 г., когато Сърбия се обединява с Хърватия и Словения, а от 1929 г. се преименува на Кралство Югославия. През 1941 г. Италия окупира Далмация като съюзник на Нацистка Германия и включва истрорумънското малцинство, преди това преследвано от югославските кралски власти, в редовете на италианската армия като то воюва на източния фронт в дивизията Пасубио. След капитулацията на Италия, хърватите се договарят с фашисткия диктатор Бенито Мусолини, създал Италианската социална република, за изселване на истрорумъните от част от Далмация, като последните емигрират в Триест. След войната Югославия подписва с Италия спогодба, според която истрорумъните са изселени от Югославия в Италия, а само доброволно останалите получават правото да живеят в Хърватия. През 1967 г. Италия и Румъния подписват спогодба, според която Италия признава истрорумъните за малцинство, а Румъния е техен протектор. По-голямата част от истровласите родени в Италия, постепенно сливат своя език с близкия по звучене италиански. От 1991 г. Хърватия също признава истрорумъните на нейна територия за малцинство.
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- История на Хърватия – 1994 г., Загреб
- Ренцо Ди Феличе – „История на Италия“ – Рим, 1998 г.
- Giowanni Forlatinni – "La storia per uno popolo rumeno D'Italia" – Roma, 1969 г.
- Florian Barcileanu "Români din Dalmatia" – Bucureşti, 1986 г.
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Dianich, Antonio, Mărturia unui istroromân: profesorul Antonio Dianich, Orizonturi culturale italo-române, ISSN 2240-9645
- ↑ Bidermann, Hermann Ignaz, Die Romanen und ihre Verbreitung in Österreich, Graz, Leuschner & Lubensky, 1877[неработеща препратка]
- ↑ Vassilich, Giuseppe, «Sui rumeni dell’Istria. Riassunto storico-bibliografico», Archeografo triestino, nouvelle série, vol. 23, Trieste, 1900, p. 157-237
- ↑ Ascoli, Graziadio Isaia, Studj critici, Milan, Editori del Politecnico; Leipzig, Brockhaus; Trieste, Muenster, 1861, p. 326-375
- ↑ Philippide 1927, p. 386, Drăganu 1933, p. 601-618, Popovici 1914, p. 122-129, Rosetti 1931-1932, p. 1-9, Coteanu 1961, p. 115, Vasiliu 1968, p. 144-157 (les quatre derniers cités par Frățilă 2012, p. 642-643).
- ↑ Capidan 1927, p. 164, Petrovici 1960, p. 79-83, Cantemir 1968, p. 91-110, Kovačec 1971, p. 30-32, Filipi 2002a, p. 42, Saramandu 2005, p. 21, tous cités par Frățilă 2012, p. 645-646, Dianich 2015.
- ↑ Pușcariu, Sextil, Studii istroromâne. În colaborare cu M. Bartoli, A. Belulovici și A. Byhan, vol. 2, Introducere – Gramatică – Caracterizarea dialectului istroromân, Bucarest, Cultura națională, 1926;
- ↑ Dragomir, Silviu, Originea coloniilor române din Istria, Cultura națională, collection Academia Română. Memoriile secțiunii istorice, 3e série, vol. 2, mém. 4, 1924
- ↑ Vassilich, Giuseppe, «Sui rumeni dell’Istria. Riassunto storico-bibliografico», Archeografo triestino, vol. 23, Trieste, 1900, p. 157-237, архив на оригинала от 3 март 2016, https://web.archive.org/web/20160303194052/http://www.istro-romanian.com/documents/1899-1900_vassilich_archeo-triestino.pdf, посетен на 2 август 2018
- ↑ Kandler, Pietro Paolo, Lo rimboscamento, „Raccolta delle leggi, ordinanze e regolamenti speciali per Trieste“, Trieste, Tipografia del Lloyd Austriaco, 1861
- ↑ Croce, Ireneo della, Historia antica e moderna, sacra e profana della città di Trieste, Venise, 1698