Кукленски манастир

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Кукленски манастир „Свети
безсребреници Козма и Дамян“
Manastir kirek.JPG
Страна Flag of Bulgaria.svg България
Населено място Куклен
Религия християнство православие
Вероизповедание Българска православна църква
Епархия Пловдивска
Съвременен статут Действащ манастир,
паметник на културата
Кукленски манастир „Свети
безсребреници Козма и Дамян“
в Общомедия

Кукленският манастир „Свети Безсребреници Козма и Дамян“ или „Свети Врач“ е православен манастир в Куклен, област Пловдив, България.

Общ изглед

Местоположение[редактиране | редактиране на кода]

Разположен на 4 километра югозападно от град Куклен и на около 15 километра западно от Асеновград. Разположен е в живописните гънки на дела Чернатица от Западните Родопи.

Построен е до извор с лековита вода. Лечебните свойства на тази вода са били познати още от времето на древните траки. Народното име на манастира е „Свети Врач“. Посветен е на светите лечители Козма и Дамян. В манастира се пази като ценна реликва ръката на Свети Козма. Към манастира има и малка църква, за която се смята, че е една от най-старите християнски църкви в България.

История[редактиране | редактиране на кода]

Първоначалното име на манастира е „Св. Безсребърници“ според запазения ктиторски надпис на аязмото. За патрон на обителта са избрани светите Безсребърници Козма и Дамян заради техните лечителски способности.

Няма единно становище кога точно е възникнал манастирът „Свети свети Козма и Дамян“. За първи път за него се споменава още през ХІ век в един документ за имотите на Бачковския манастир. Според някои изследователи духовната обител е построена от грузинските братя Григорий и Абасий Бакуриани – основатели на Бачковския манастир.

Най-разпространената теза е, че Кукленският манастир е основан по време на Втората българска държава (XII-XIV в.) около целебен извор. Аязмото е било познато и на древните траки, водите на което според преданията церят лудост. По време на царуването на цар Иван Александър (1341 – 1371 г.), манастирът е известен с книжовната си школа и културното си влияние.

Според редица данни, манастирът е останал невредим и през XVII в., по време на помохамеданчването на родопските (чепинските) българи, когато 33 манастира и 218 църкви между Костенец и Станимака (дн. Асеновград) са сринати до основи. Кукленският манастир е закрилян от турските власти, тъй като в него се лекували семействата на османските управници. За това загатва и народното предание, според което прогонените от потурнаците български монаси от Белочерковския манастир намерили убежище тук. Поради това не е изключено, след покоряването на България тук да са намерили убежище някои от учениците на Евтимий Търновски, които са го придружавали при заточаването му в близкия Бачковски манастир. Те именно е възможно да са пренесли от Търново в Кукленския манастир прочутия Иван Александров Песнивец от 1337 г. (съхранява се сега в библиотеката на БАН), който бил открит в ново време на тавана на манастирската църква.

През османското владичество сградата е разрушавана и съграждана на два пъти.

Историческите сведения свидетелстват за водената в Кукленския манастир активна книжовна и просветна дейност, дори и през най-тъмните векове на османската власт. Още през XVI в. като книжовници се изявили йеромонах Анани и йеромонах Сидор, които дошли тук от Горноводенския манастир. С течение на времето, манастирът укрепнал икономически и се превърнал в книжовно средище, където се подготвят граматици, краснописци и преписвачи на църковни книги. Станал известен не само по българските земи, но и в по-далечни страни.

В края на ХVІІ и началото на ХVІІІ в. светата обител е възстановена с помощта на родолюбиви българи от Пловдивско. За нейното добро материално положение през този период свидетелства една преписка от 1632 г. към триод от XVI в. През 1695 г. манастирът е бил посетен и от сръбски монаси. Духовни връзки поддържал и с атонските манастири, откъдето получил някои печатни богослужебни книги.

В края на XVII в. в манастира се оформила прочутата Кукленска художествено-калиграфска школа, в която работили добре подготвени книжовници и калиграфи и се обучавали млади граматици и краснописци. Част от ръкописното наследство от тази епоха се съхранява в Пловдивската народна библиотека „Иван Вазов“. Най-плодовитият от тях бил Кръстю Граматик, който макар и светско лице, преписал и илюстрирал доста богослужебни книги в манастира. Той е един от най-добрите български калиграфи от епохата на османската власт[1], голям майстор на декоративни букви, плетенична орнаментика и изящна миниатюра. Украсата на Кръстьовите минеи е описана от писателя и художник Николай Райнов в книгата му „Орнаментика и букви в славянските ръкописи на Народната библиотека в Пловдив“, издадена в София през 1925 г.

През Възраждането в манастира се помещава и килийно училище. В края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. манастирът попада в ръцете на гръцки монаси. Новодомците замазват българските стенописи и изографисват върху тях подобни, но с гръцки надписи. В наше време, при реставрацията на манастирската църква са запазени и експонирани и двата стенописни слоя.

Понастоящем манастирът е действащ женски. Храмовият празник се чества на 1 юли и на 1 ноември, когато се почита паметта на свети свети Козма и Дамян. За празник на манастира, както и на гр. Куклен, се смята и Петровден (29 юни). Тогава на поляните около манастира се организира голям събор, продължаващ 3 дни, като тук се стичат хора от цяла България. На храмовият празник 1 юли, от съборната църква се изнася чудотворната лечебна икона на св. Козма и Дамян и с нея се прави литийно шествие.[2]

Архитектура[редактиране | редактиране на кода]

Друг ракурс
Изглед от манастира
Старата църква

Кукленският манастир представлява комплекс от жилищни и стопански сгради, 2 църкви – съборната „Св. св. Козма и Дамян“ (XV в.) и нов храм „Св. Благовещение“ (построен през 1950-те години), манастирско аязмо.

В старинния си вид от ХV-ХVІ в. манастирът се е запазил до 1920-те години, след което последователно са изгорели половината от северното и цялото южно крило. Сега са съхранени западното крило и части от северното. В оригиналния си замисъл манастирът е решен на три нива, оградени от обща дворна рамка. Най-долното от тях принадлежи към молитвената зона, а гостоприемницата, която започва от тук, преминава и на по-горното ниво, където е била стопанско-поклонническата зона. Монашеските килии, разположени в най-високата част, са били свързани от южната им страна със стопанския тракт. Основният комуникационен гръбнак лежи в центъра на пространството. Изключително ценен за българската архитектурна история е западният корпус, който е една от малкото в България запазени средновековни манастирски сгради.

Съборната църква „Св. св. Козма и Дамян“ е еднокорабна, едноапсидна сграда с две плитки конхи и с рамери – 22 х 8 м. Тя е с 2 притвора (нартекс и екзонартекс), като във външния са запазени лечебните железни вериги, с които са вързвани душевноболните. Планът на църквата наподобява гръцки кръст, като върху целият наос ляга голям сляп купол стъпващ върху островърхи висящи османски арки. Олтарната част е засводена напречно с огледален свод, свързваща се с наоса с огромна островърха арка. Островърхи са нишите от западната страна на старата църква, в които са вписани входа и страничните прозорци.

Външното архитектурно оформление на сградата е в доста опростен вид. Само няколкото плоскодънни надпрозоръчни ниши създават известно пластично разнообразие на фасадите. Погледната отвън, черквата изглежда внушителна, но за сметка на това, вътрешното ѝ пространство е твърде стеснено от масивния градеж и от високата олтарна преграда.

Сградата има три строителни етапа. Първият етап (датиран към XV в.) включва изграждането на квадратен наос, покрит с масивен сляп купол и просторна олтарна част с три полукръгли ниши. Вероятно през XVIII в. на запад от наоса е построен правоъгълен притвор, който е свързан с наоса чрез три отвора, завършващи с островърхи арки. През XIX в. към църковната сграда е прибавено обширно външно паянтово преддверие.

Цялата вътрешност на църквата, още при самото ѝ изграждане, е била покрита със стенопис. Обяснителните текстове към фреските са били изписани на старобългарски, което е свидетелство за българското църковно влияние в манастира през този период.

Стенописната украса на църквата също датира от няколко периода. От най-старите стенописи е запазена сцената „Страшният съд“ на източната стена на притвора, както и добре съхраненият образът на св. Архангел Михаил (ХVІ в.) в южната ниша. Преобладаващият слой стенописи са от 1862 г., когато в манастира се е чувствало силно гръцко църковно влияние. Тогава старите стенописи на храма, заедно със старобългарските надписи, са били замазани с вар и покрити с нови, не толкова художествено стойностни, стенописни изображения. В паянтовия притвор пък има стенописи от XIX в., които се отнасят към школата на народните примитиви.

В иконостаса на кукленската манастирска черква са били употребявани много стари икони, които са ценни произведения на българското иконописно изкуство. Особен интерес представлява иконата „Св. 40 мъченици“, която днес се съхранява в Националната галерия.[3]

Аязмо[редактиране | редактиране на кода]

Голямото богатство на манастира, с което е известен на длъж и шир, е смятаното за целебно аязмо. Издяланият върху мраморна плоча ктиторски надпис в Кукленската света обител в свободен превод гласи: “Целебен извор на „Св. Безсребърници“. Животворната вода на св. Козма и св. Дамян дава сила на душите и цери телата на онези, които идват при извора със своята вяра и черпят вода за всякакво изцеление. Тя изчиства нечистотиите на всички болести. Спомнете си за мене, смирения Игнатий, игумен на манастира „Св. Безсребърници“ в 1795 г. 1 септември.“

Друга чудатост на Кукленския манастир са железните окови, намиращи се в притвора на манастирската черква. Някога били 12 на брой, от които сега е останала само една. Навремето душевно болни поклонници били оковавани с тях към пода. и са оставали през нощта в църковния притвор. На сутринта над тях са се пеели молитви от монасите, след което те са били карани до тук – до аязменият извор, където са били обливани с вода. В началото, когато е започвало тяхното лечение обливането е ставало по следният начин:

Монахът е обливал с вода бесноватия и е броял 1 – 2. На следващия ден процедурата се повтаряла, но този път 1-2-3. Лечението е продължавало до цифрата 2000. Това обяснява колко дълго е продължавало лечението, което обаче в своя край завършвало успешно.

И до днес се вярва, че ако болен човек подържи оковите за известно време или ги допре до болното място, ще се излекува.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Калиграфско-художествени школи и писарски средища. Образци от славянската ръкописна колекция на Пловдивската народна библиотека. // Посетен на 13 юни 2014.
  2. Чавръков, Г. – Български манастири, изд. Хайни, София, 2002 г.
  3. Тулешков, Н. – Архитектура на българските манастири, изд. „Техника“, София, 1988 г.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

     Портал „Православие“         Портал „Православие          Портал „България“         Портал „България