Мисионис

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Мисионис е древен град, разположен на 7 километра от град Търговище, в Преславската планина.

Сведения[редактиране | редактиране на кода]

През 1153 година в един дворец на о-в Сицилия Мохамед Ал-Идриси завършва книгата поръчана лично от любознателния нормански крал Роджър II, озаглавена "Развлечение на копнеещият да преброди страните", която съченявал цели 15 години. По-късно наречена като "Географията на Ал-Идриси". Книгата дава сбита представа за познатите тогава части от Европа, Азия, Африка и заобикалящите ги морета и океани.

В тази книга арабският учен подробно описва днешните български земи, където се посочват имената на множество градове като Ниш, Видин, Ловеч, Разград и други.

На три места Ал Идриси споменава тайнствения Мисионис (като столица на Мизия?). Многолюден и цветущ град, разположен в подножието на планина, основан в древни времена. Града е имал пълни с народ пазари и природни богатства, а жителите му извличали значителни доходи от търговия. Арабският географ посочва точните разстояния до близки селища, това спомага в работата на съвременните изследователи да определят местонахождението му.

След източника на Ал Идриси, града не се споменава никога повече, явно не получава ново име, което често се е случвало за онова време. Данни от турски документи показват, че селището вероятно се е наричало Косово. Османският хронист Мехмед Нешри разказва за похода на везира Али паша през 1393 година, от превзетия Шумен към столицата Търновград, тогава той се изправя пред непристъпната крепост Кос Ова, която се съпротивлява мъжествено. Нейният управител смело заявява на изпратените парламентьори: "Ние не ще се отречем от нашия господар (цар Иван Шишман), за да се покорим на турците !" Заради тези слова градът е изгорен след превземането, а всичките му жители са превърнати в роби.

Според основоположникът на българската археология, чехът Карел Шкорпил. Още преди век допуска, че Мисионис се е издигал на 7 км западно от град Търговище, в северния край на стръмния пролом на река Врана, която там прекосява предпланините на Балкана.

Още разкопките на Димитър Овчаров показват, че към 9 - 10 век животът тук се възражда, в руините на древния град се създава древнобългарско селище, свързано тясно с близката столица Велики Преслав. През 12 - 14 век, на хълма Крумово кале се е издигала мощна крепост, откритите в нея изобилни находки свидетелстват, че крепостта е била богат град и важно звено на източните подстъпи към новата столица Търновград. В края на 14 век укреплението е превзето от турците, след тежка обсада, направените на съвсем плитко християнски погребения разказват картинно за жестоката битка. Според законите на газавата, крепостта е опожарена и никога повече не се възражда.

Открития[редактиране | редактиране на кода]

През 1962 година проф. Димитър Овчаров, започва археологически разкопки на изявеното възвишение със странното си име Крумово кале, намиращо се в самия край на този проход. Резултатите са зашеметяващи. Професор Овчаров открива мощна крепост от V - VI век, със запазени стени, високи до 3 - 4 метра. Във вътрешната част е открита огромна църква с кръщелня, стражеви помещения, жилищни сгради. Склоновете на хълма са били покрити с квартали, които археолозите проучват частично. В един от кварталите е разположен втори голям християнски храм, от типа на базиликата. Големият град се е простирал и в низината, където река Врана излиза от планината и се втурва в Дунавската равнина. Смята се че града е възникнал още в античността, и е продължил да съществува чак до османското нашествие в края на 14 век. В околността се намират мраморни колони от монументални сгради, антична каменна пластика, изобилна римска керамика, средновековни некрополи. През 1972 година разкопките са прекратени.

През 2004 година търговищкият археолог Ангел Конаклиев подновява разкопките. Преди да предприеме мерки, той е прекарва месеци над книгата на Ал Идриси, и е стигнал до извода на Шкорпил. Чрез обхождания и сондажи Ангел Конаклиев разбира, че градът е бил много по-голям, отколкото се смятал преди. В гъстата гора намира още една крепостна стена, обграждала някога разрасналите се квартали., градската площ е била около 200 дка.

Християнска църква[редактиране | редактиране на кода]

Безспорно, най-голямото откритие на екипа е третата раннохристиянска църква от типа на базиликата, тя е на стотина метра извън разкопаното от Димитър Овчаров укрепление, и очевидно е обслужвала някой от кварталите. Това подсказват и развалините на няколкото каменни къщи, разчистени от археолозите. Храмът се е намирал на неголям площад, специално оформен за него сред постройките на града, сградате е дълга 34 и широка 10.5 метра, зидовете са дебели до метър и са градени от местен ломен камък. За лицевите страни са използвани едри и правилно оформени блокове. Към базиликата се подхожда през широк двор и двоен притвор. Във вътрешността се откриват две мощни колонади от по пет колони, разделящи централата част на три дяла. Запазените им бази са изработени от бял и мек варовик, какъвто не се среща в околността. Самите колони пък са били дървени и са изгорели в жестокия пожар, унищожил храма. Подовете пък са покрити с тухли, върху които майсторите са направили украса с пръсти, докато глината още е била влажна. В центъра на пода археолозите откриват нещо много любопитно, при разрушаването на църквата главният полилей се е сгромолясал долу, и при падането си е оставил отпечатък върху тухления под, днес се долавя неговата форма на двоен кръст с приблизителни размери 3/2 метра.

Новооткритият храм е бил епископска катедрала, това личи от каменната седалка за архийереите в олтарната част, там са оцелели следи от постамента за трона на местния епископ. Под пода на олтара пък се открива тайник, в който били пазени мощите на някакъв почитан тук светец. Откритите във вътрешността на църквата монети са на византийските императори Анастасий I, Юстиниан I Велики, Юстин II и София показват, че тя е създадена през 5 век. Сградата е разрушена заедно с града, към началото на 7 век, при страшните нашествия на славяни и авари.[1][2]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Публикации[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]