Народно творчество

Народно творчество или фолклор е събирателно понятие за литературни и музикални произведения с неизвестен или неуточнен (анонимен) автор.

Всъщност е налице съавторство при устното им предаване, като това общо авторство се приписва като цяло „на народа“. През втората половина на XX век в България започва да се използва английската дума фолклор (от folk – народ, lore – мъдрост). Този неологизъм е измислен през 1846 г. от Уилям Томс; с него се заменя предходното понятие на английски popular antiquities, което е прието във фолклористиката в България да се превежда като „популярни старини“, макар да съответства на българския термин „народни обичаи“^[1]).

Народното творчество е съвкупността от прояви на устното творчество (като разкази, легенди, поговорки, суеверия, песни, танци, обреди, а също и гатанки и др.) на определен етнос. Обикновено произведенията се разпространяват устно, но с възникването на идеята за националните ценности започват да се записват, а и издават, като част от националното (литературно) наследство. Изследователите в областта на фолклора се наричат фолклористи, а академичната дисциплина е фолклористика. Фолклористите работят често съвместно с културолози, етнографи, етнолози, социолози, лингвисти и историци поради интердисциплинарния характер на изследванията на народното творчество.

Концепцията за фолклора се развива като част от идеологията на романтичния национализъм от ХIХ век, който първоначално клони към това да впрегне народната култура в услуга на собствените си цели. Чак през ХХ век етнографите започват да записват фолклора. Братята немци Вилхелм и Якоб Грим са сред пионерите в това начинание – събират устно предавани германски приказки и публикуват първа подборка под заглавието „Детски и битови разкази“ (Kinder – und Hausmarch) през 1812 г.

Първи Йохан Готфрид фон Хердер препоръчва записването и запазването на фолклора, за да се документира автентичният дух, традиция и идентичност на германския народ. Фолклористиката като академична дисциплина търпи силно развитие през ХХ и ХХІ век в Европа, Азия, а и в останалите части от света.

Елементи на фолклора[редактиране | редактиране на кода]

Докато фолклорът може да притежава религиозни или митични елементи, той типично се обвързва по-скоро със светските (секуларни) традиции на всекидневния живот. Фолклорът често обединява практичното и езотеричното в единен разказвателен „пакет“. Затова фолклорът често е бивал смесван с митологията, и обратното, защото се е приемало, че каквато и да е образна история, която не засяга доминиращите убеждения на времето, не е от същия статус като тези доминиращи убеждения – т.е. тук се изключват понятията религия и религиозни вярвания. По този начин римската религия е наречена „мит“ от християните. Така и мит и фолклор стават два термина, които обхващат всички фигуративни разкази, които не кореспондират с доминиращата социокултурна структура на убеждение (идеология или философия).

Фолклорът може да бъде религиозно-митологичен по естеството си, каквито са разказите в уелския Мабиногион или разказите, намерени в исландската скалдическа поезия. Много от разказите в Златната легенда на Яков Ворагински също въплъщават елементи на фолклор в християнски контекст; примери на такава християнска митология са темите, които са оплетени около Св. Джордж или Св. Кристофър. В този случай фолклорът е използван в квазипейоративен смисъл. Разказите за Один Скитникът имат религиозна стойност за норвежците. Той написва историите, защото те не пасват на християнската конфигурация по същество, а са фолклор.

От друга страна, фолклорът може да бъде използван за внимателното описване на фигуративен разказ, който няма теологично или религиозно съдържание, но вместо това спада към безсъзнателните психологически модели, инстинкти или архетипи на ума. Това познание може да съдържа или не компоненти на фантастичното, като магични, етерни същества или олицетворение на неодушевени обекти. Тези народни приказки могат да произлизат или не от религиозната традиция, но въпреки всичко са психологически по природа. „Хензел и Гретел“ е един добър пример за това. Може да се каже, че предназначението на този разказ е не в инструкцията (в аспекта на светското), разглеждаща безопасността в гората, или в друг аспект – например това не е един предупредителен разказ относно опасностите от глад за големите семейства, а по-скоро е една история, която извиква силен емоционален отговор у слушателя (или читателя) поради универсалните теми и мотиви като „лошата майка“, „смъртта“ и „изкупление с бащата“. Тук има място за поука и поучително разсъждение, но също така има послание, което е обърнато към психиката и психичното (морално-етична или житейско-нравствена поука).

Съвременната художествена литература, литературна теория и литературна критика дължат голяма част от своите корени и художествено-композиционни похвати на първообразите им в националния фолклор на страните по света, като универсалните сюжетни линии понякога се приписват на т.нар. мономит^[2]. Тези общи практики и мотиви намират своя път и в масовата (популярна) култура чрез неизменното им включване в изкуствата и продуктите на развлекателната и туристическо-търговска индустрии (напр. във филми, радио пиеси, списания, вестници, комикси, електронни компютърни и видео игри, (печатни и интернет) книги и блогове, и много други). Последните от своя страна дават началото на нови сложни тропи и фигури (а и нови нови начини за тяхната категоризация, терминология и тълкуване/интерпретация), които са творение на постмодерната епоха.^[3]

Съвременният фолклор на Западната цивилизация (общество и култура), който срещаме днес, е идентифициран от някои учени като смес от градски легенди, теория/и за/на конспирацията/ите, псевдонаука, спекулативна социокултурна критика, експериментални философии и много други.