Образуване на Османската империя

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
История на Османската империя
Образуване на Османската империя
Османски бейлик
Османско междуцарствие
Zonaro GatesofConst.jpg Падане на Константинопол (1453)
Териториално разширение на Османската империя
Женски султанат
Епоха Кьопрюлю
Стагнация на Османската империя
Епоха Кьопрюлю
Епоха на лалетата
Кърджалийско време
Упадък на Османската империя
Кърджалийско време
Реформи на Махмуд II
Танзимат
Първа конституционна епоха
Разпадане на Османската империя
Втора конституционна епоха + Младотурска революция
Османската империя в Първата световна война
Разделяне на Османската империя
Тематични
Turkisch-day-in-Berlin.jpg Еничарски корпус
Ликвидиране на еничарския корпус
Pax Ottomana + Османистика
Jean-Baptiste van Mour 004.jpg Османско право
Харем-и Хумаюн
Реформи на Махмуд II

Създаването на Османската империя започва с малко политическо образувание в северозападната малоазийска област Витиния. Не след дълго от малко княжество на границата с Византия то прераства в империя, разпростряла се на Балканите и Мала Азия и управлявана от Османската династия. По тази причина този период в историята на империята е описан като „предимперска ера“. [1] През по-голямата част от периода османците са просто една от много конкуриращи се държави в региона и контролират поданиците си с подкрепата на местните военачалници и васали. Към средата на XV в. османските султани успяват да натрупат достатъчно лично влияние и авторитет, за да дадат началото на централизирана имперска държава – процес, който се реализира от султан Мехмед II (1451 – 1481). [2] Завоюването на Константинопол от Византия през 1453 г. се разглежда като символичен момент, когато нововъзникващата османска държава се превръща в империя и бележи основен повратен момент в нейната история. [3]

Причината за османския успех не може да бъде приписана на нито един отделен фактор, а и те варират през целия период, тъй като османците непрекъснато се приспособяват към променящите се обстоятелства. [4]

Ранната част на периода, четиринадесети век, е особено трудна за изучаване поради недостига на източници. От управлението на Осман I не оцелява нито един писмен документ, а много малко оцелява и през следващите години от века. [5] Самите османци започват да записват собствената си история едва през XV век, повече от сто години след като са се случили много от описаните от тях събития. [6] Следователно за историците е голямо предизвикателство да разграничат фактите и митовете при анализа на историите в тези по-късни хроники [7], дотолкова, че един историк дори обяви това за невъзможно, описвайки най-ранния период на османската история като „черна дупка“. [8]

Мала Азия преди османците[редактиране | редактиране на кода]

Приблизителна карта на анадолските бейлици около 1300

В началото на тринадесети век Мала Азия е разделена между две сравнително мощни държави: Византийската империя на запад и селджуците от Иконийския султанат в централното плато. Равновесието между тях е нарушено от две събития: монголската инвазия и битката при Кьосе Даг през 1243 г., след която селджуците са подчинени на монголите; и възвръщането на Константинопол от византийската династия Палеологи през 1261 г., което измества вниманието на Византия от анадолската граница. Монголският натиск тласка номадските тюркски племена да мигрират на запад, към вече слабо защитената византийска територия. От 1260-те години нататък Мала Азия все повече започва да се изплъзва от византийския контрол, като тюркски малоазийски бейлици се създават както в предишните византийски земи, така и на територията на разпадащия се селджукски султанат. [9]

По този начин към края на тринадесети век политическата власт в Западна Мала Азия е изключително фрагментирана между местни владетели, племенни групи, религиозни водачи и военачалници, като византийската и селджукската власт продължават да съществуват, но бързо отслабват. [10] Раздробяването дава основание на някои историци да сравнят Мала Азия от тринадесети и четиринадесети век с Иберийския полуостров, където съществуват т.нар. Таифи, или „дребни князе“, от късносредновековната мюсюлманска Испания. [11] [12] Силата на тези образувания до голяма степен зависи от способността им да привличат военни сили на своя страна. Тогава Западна Мала Азия е средище на разбойнически нападения, като воините следват онзи военачалник, който изглежда най-способен да им осигури възможности за грабеж и слава. [13]

Зараждане на османската династия[редактиране | редактиране на кода]

Османската династия носи името на първия си владетел Осман I. Според по-късната османска традиция той е произлязъл от тюркско племе, което е мигрирало от Централна Азия след монголските завоевания. Както е видно от монети, сечени по време на неговото управление, бащата на Осман носи името Ертугрул [14] но отвъд това подробностите „са твърде митологични, за да се приемат за даденост“. [15] Следователно произходът на османската династия остава неясен, обвит в мит и легенда, а идентичността на племето и предците на Осман не са известни със сигурност. [16]

По същия начин нищо не се знае за това как Осман е установил своето владение (бейлик ), тъй като източниците, нито един от тях от онова време, предават много различни и противоречиви истории. Сигурното е, че в един момент в края на тринадесети век Осман се очертава като водач на малко княжество, съсредоточено около град Сьогют във Витиния. [17] Княжеството на Осман първоначално се населява от номадски турски групи, които той ръководи в набези срещу византийските територии в региона. [18] Това население се сплотява не въз основата на кръвни връзки, а на политическата целесъобразност. Така то включва всички желаещи да се присъединят към него, включително и хора с византийски произход. [19] Османското начинание се ръководи от няколко големи войнски семейства, поне едно от които е от гръцки християнски произход, това на Кьосе Михал. [20] Независимо от това, ислямът играе роля в османската самоидентичност от самото начало, за което свидетелства земеделска грамота, издаден от сина на Осман Орхан през 1324 г., в която той е описан го като „радетел на вярата“. [21]

Гази в ранната османска история[редактиране | редактиране на кода]

През 1938 г. австрийският историк Пол Витек публикува влиятелен труд, озаглавен „Възходът на Османската империя“, в която твърди, че ранната османска държава е изградена върху идеологията на ислямската свещена война срещу немюсюлманите. Тя е известна като газа, а войн, воюващ в нея, се нарича гази. [22] Формулировката става известна впоследствие като „Тезата за Газа“ и през по-голямата част от ХХ век и кара историците да представят ранните османци като ревностни религиозни воини, посветени на разпространението на исляма. В началото на 1980-те години историците все повече започват да критикуват тази теза. [23] Учените днес признават, че термините газа и гази не са имали строго религиозни конотации за ранните османци и често са били използвани в светски смисъл просто за набези. [24] Освен това ранните османци не са били нито строги ортодоксални мюсюлмани, нито отказват да си сътрудничат с немюсюлмани, а няколко от приближените на първите османски владетели са били или немюсюлмани, или скоропокръстени. [25] Идеята за свещена война е съществувала през четиринадесети век, но тя е била само един от много фактори, влияещи върху поведението на османците. Едва по-късно, през XV век, османските писатели със задна дата започват да представят ранните османлии като ревностни ислямски воини, за да осигурят благороден произход на тяхната династия, която дотогава вече е изградила междуконтинентална ислямска империя. [26]

Демография[редактиране | редактиране на кода]

Мала Азия и Балканите са силно засегнати от появата на Черната смърт след 1347 г. Уседналите градски центрове и заселени региони са опустошени, докато номадските групи неса така засегнати. Първите османски нахлувания на Балканите започват малко след това. По този начин обезлюдяването в резултат на чумата почти сигурно играе роля за успеха на ранната османска експанзия на Балканите и допринася за отслабването на Византийската империя и обезлюдяването на Константинопол. [27]

Управление[редактиране | редактиране на кода]

През този ранен период, преди османците да успеят да установят централизирана система на управление в средата на XV в., владетелите имат „далеч по-ограничени правомощия и зависят до голяма степен от коалициите и съюзите“ сключени сред различните политически фигури, включително тюркските племенни водачи и балканските съюзници и васали. [28]

В началото османският бейлик има племенна организация без сложен административен апарат. С разширяването на контролираната територия владетелите му са изправени пред предизвикателството да администрират все по-голямо население. Османците рано възприемат като образец организацията на селджуците и към 1324 г. успяват да изготвят административни документи на персийски език в селджукски стил. [29]

Разширението на първоначалните османски територии се води от споменатите военни водачи гази, сред които владетелят първоначално е само пръв между равни. Тези воини се съпротивляват на въвеждането на централизация, която ограничава властта им, но въпреки това османците успяват да овладеят и подчинят тяхната военна мощ.

Ранната османска държава се отличава с ниските данъци, които налага на своите поданици. Това отразява не толкова загриженост за благополучието им, колкото прагматична необходимост от спечелване на лоялността на новозавоюваното население. Тъй като османската държава се централизира през петнадесети век, тази относително лека данъчна тежест се увеличава, което предизвиква критики от писатели, които виждат такава централизация в негативна светлина. [30]

От особено значение за успеха на османците е способността им да запазят империята непокътната от поколение на поколение. Докато други тюркски групи често разделят своите владения между синовете на починалия владетел, османците последователно поддържат империята обединена под властта на единствен наследник. [31]

Държавна централизация[редактиране | редактиране на кода]

Процесът на централизация е тясно свързан с преселването на мюсюлмански учени от градската и бюрократична турска цивилизация на Иконийския султанат. Особено влиятелна е фамилията Чандарли, от която произлизат няколко велики везира на ранните османци. Известно време след 1376 г. Кара Халил, глава на фамилията Чандарли, насърчава Мурад I да въведе данък в размер на една пета върху робите, взети във война, известен като pençik. Това дава на османските владетели източник на работна сила, от която те могат да съставят нова лична армия, известна като еничари ( yeniçeri ). Подобни мерки не се приемат добре от газите, на които османците разчитат за военните си завоевания, и създават трайно напрежение в държавата. [32] Също по време на управлението на Мурад I е създадена службата на военния съдия (Казаскер ), което показва нарастващо ниво на социална стратификация между нововъзникващата военно-административна класа ( аскери ) и останалата част от обществото. [33] Мурад I въвежда и практиката да назначава погранични воини като удж бейове „Господари на границата“ ( uc begleri ). Подобиа назначения показват, че османските владетели вече не са просто primus inter pares, а са на върха на ръководната йерархия. Като жест за открито обявяване на този нов статут Мурад става първият османски владетел, приел титлата султан непокътната.

Започвайки към 1430-те, но по-вероятно и по-рано, османците провеждат редовни кадастрални заснемания на територията под тяхно управление, съхранявайки данните в книги, известни като дефтери (tahrir defters). Тези проучвания дават възможност на османската държава да организира разпределението на правата да събират данъците от земеделците от военната каста на тимариотите, кавалеристи, които събират приходи от земята в замяна на служба в османската армия. Тимариотите произхождат от различни среди. Някои са назначени като награда за военна служба, а други произлизат от доосманската аристокрация и просто продължават да събират приходи от старите си земи, като сега служат и в османската армия. Сред последните мнозина възприемат исляма, но други си остават християни. [34]

От голямо символично значение за османската централизация е премахването на практиката османският владетел да се изправя при звука на бойната музика, което показва желанието му да участват в газа, малко след завладяването на Константинопол през 1453 г. Мехмед II я прекратява, като показва, че османският владетел вече не е обикновен военачалник, а суверен на империя. [35] Столицата на империята е преместена от Одрин, символично свързан с граничния военен етос, към Константинопол, град с дълбоко имперски конотации поради дългата си история като столица на Византийската империя. Този момент се разглежда, символично и на практика, като окончателно преминаване на империята от гранично княжество в империя. [36]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Murphey, Rhoads. Exploring Ottoman Sovereignty: Tradition, Image, and Practice in the Ottoman Imperial Household, 1400 – 1800. London, Continuum, 2008. ISBN 978-1-84725-220-3. с. 41.
  2. Murphey, Rhoads. Exploring Ottoman Sovereignty: Tradition, Image, and Practice in the Ottoman Imperial Household, 1400 – 1800. London, Continuum, 2008. ISBN 978-1-84725-220-3. с. 41 – 3.
  3. Atçıl, Abdurrahman. Scholars and Sultans in the Early Modern Ottoman Empire. Cambridge, Cambridge University Press, 2017. с. 212. The conquest of Constantinople (Istanbul) in 1453 can be taken as a watershed moment for Ottoman power, ideology, and governance that is usually characterized as a transition from principality to empire.
  4. Kafadar, Cemal. Between Two Worlds: The Construction of the Ottoman State. 1995. с. 120.
  5. Kafadar, Cemal. Between Two Worlds: The Construction of the Ottoman State. 1995. с. xii. There is still not one authentic written document known from the time of ʿOsmān, and there are not many from the fourteenth century altogether.
  6. Kafadar, Cemal. Between Two Worlds: The Construction of the Ottoman State. 1995. с. 93.
  7. Finkel, Caroline. Osman's Dream: The Story of the Ottoman Empire, 1300 – 1923. Basic Books, 2005. ISBN 978-0-465-02396-7. с. 6. Modern historians attempt to sift historical fact from the myths contained in the later stories in which the Ottoman chroniclers accounted for the origins of the dynasty
  8. Imber, Colin. The Ottoman Emirate (1300 – 1389). Rethymnon, Crete University Press, 1991. с. 75. Almost all the traditional tales about Osman Gazi are fictitious. The best thing a modern historian can do is to admit frankly that the earliest history of the Ottomans is a black hole. Any attempt to fill this hole will result simply in more fables.
  9. Imber, Colin. The Ottoman Empire, 1300 – 1650: The Structure of Power. 2. New York, Palgrave Macmillan, 2009. с. 6 – 7.
  10. Kafadar, Cemal. Between Two Worlds: The Construction of the Ottoman State. 1995. с. 125 – 6.
  11. Kafadar, Cemal. A Rome of One's Own: Cultural Geography and Identity in the Lands of Rum. // Muqarnas 24. 2007. с. 8.
  12. Murphey, Rhoads. Exploring Ottoman Sovereignty: Tradition, Image, and Practice in the Ottoman Imperial Household, 1400 – 1800. London, Continuum, 2008. ISBN 978-1-84725-220-3. с. 43.
  13. Kafadar, Cemal. Between Two Worlds: The Construction of the Ottoman State. 1995. с. 130.
  14. Kafadar, Cemal. Between Two Worlds: The Construction of the Ottoman State. 1995. с. 60.
  15. Kafadar, Cemal. Between Two Worlds: The Construction of the Ottoman State. 1995. с. 122. The Ottoman historical tradition maintains, with some exceptions, that the tribe that later represented the core of Osman's earliest base of power came to Asia Minor in his grandfather's generation in the wake of the Chingisid conquest in central Asia. This makes chronological and historical sense, but otherwise the details of their story, including the identity of the grandfather, are too mythological to be taken for granted.
  16. Kafadar, Cemal. Between Two Worlds: The Construction of the Ottoman State. 1995. с. 122. That they hailed from the Kayı branch of the Oğuz confederacy seems to be a creative „rediscovery“ in the genealogical concoction of the fifteenth century. It is missing not only in Ahmedi but also, and more importantly, in the Yahşi Fakih-Aşıkpaşazade narrative, which gives its own version of an elaborate genealogical family tree going back to Noah. If there was a particularly significant claim to Kayı lineage, it is hard to imagine that Yahşi Fakih would not have heard of it.
  17. Lindner, Rudi Paul. Nomads and Ottomans in Medieval Anatolia. Indiana University Press, 1983. с. 20 – 1.
  18. Lindner, Rudi Paul. Nomads and Ottomans in Medieval Anatolia. Indiana University Press, 1983. с. 23 – 5.
  19. Lindner, Rudi Paul. Nomads and Ottomans in Medieval Anatolia. Indiana University Press, 1983. с. 33.
  20. Lowry, Heath. The Nature of the Early Ottoman State. SUNY Press, 2003. с. 59.
  21. Finkel, Caroline. Osman's Dream: The Story of the Ottoman Empire, 1300 – 1923. Basic Books, 2005. с. 9 – 10.
  22. Wittek, Paul. The Rise of the Ottoman Empire. Royal Asiatic Society, 1938.
  23. Kafadar, Cemal. Between Two Worlds: The Construction of the Ottoman State. 1995. с. xi-xii.
  24. Ágoston, Gábor. Ghaza (gaza). // Encyclopedia of the Ottoman Empire. 2009. с. 231. In recent times, the word ghaza has been understood in the West as meaning „Holy War against the infidels“ and as referring to religiously inspired military actions taken by the early Ottomans against their Christian neighbors. Despite being commonly used in this way, however, the meaning of this term has come to be widely contested by scholars. The early Ottoman military activity described as ghaza is now thought to have been a much more fluid undertaking, sometimes referring to actions that were nothing more than raids, sometimes meaning a deliberate holy war, but most often combining a mixture of these elements.
  25. Ágoston, Gábor. Ghaza (gaza). // Encyclopedia of the Ottoman Empire. 2009. с. 231. the closest comrades and fellow-fighters of the first two Ottoman rulers, Osman Ghazi (d. 1324) and Orhan I (r. 1324 – 62), included several Orthodox Christian Greeks and recent Christian converts to Islam.
  26. Ágoston, Gábor. Ghaza (gaza). // Encyclopedia of the Ottoman Empire. 2009. с. 231 – 2.
  27. Schamiloglu, Uli. The Rise of the Ottoman Empire: The Black Death in Medieval Anatolia and its Impact on Turkish Civilization. // Views From the Edge: Essays in Honor of Richard W. Bulliet. New York, Columbia University Press, 2004. ISBN 0-23113472-X. с. 270 – 2.
  28. Murphey, Rhoads. Exploring Ottoman Sovereignty: Tradition, Image, and Practice in the Ottoman Imperial Household, 1400 – 1800. London, Continuum, 2008. ISBN 978-1-84725-220-3. с. 41.
  29. Lowry, Heath. The Nature of the Early Ottoman State. SUNY Press, 2003. с. 72 – 3.
  30. Kafadar, Cemal. Between Two Worlds: The Construction of the Ottoman State. 1995. с. 131 – 2.
  31. Kafadar, Cemal. Between Two Worlds: The Construction of the Ottoman State. 1995. с. 136.
  32. Kafadar, Cemal. Between Two Worlds: The Construction of the Ottoman State. 1995. с. 111 – 3.
  33. Kafadar, Cemal. Between Two Worlds: The Construction of the Ottoman State. 1995. с. 142 – 3.
  34. Lowry, Heath. The Nature of the Early Ottoman State. SUNY Press, 2003. с. 90 – 1.
  35. Kafadar, Cemal. Between Two Worlds: The Construction of the Ottoman State. 1995. с. 146.
  36. Kafadar, Cemal. Between Two Worlds: The Construction of the Ottoman State. 1995. с. 148.
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Rise of the Ottoman Empire“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.