Османска династия

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Османска династия
Coat of arms of the Ottoman Empire (1882–1922).svg
Информация
Страна Османска империя
Титли султан, халиф
Основател Осман I
Последен владетел Абдул Меджид II
Основана 1299
Разпадане 1922
Националност турци

Османска династия (на турски: Osmanlı Hanedanı, Osman oğulları) е династията на султаните на Османската империя. В България османският султан твърде често некоректно исторически от времето на Възраждането е наричан и турски султан

Титулатура[редактиране | редактиране на кода]

Божественият мандат на султана е отразен в съответните титли, например „сянка на Бог на Земята“ (на арабски: ظل الله في العالم ẓıll Allāh fī'l-ʿalem) и „халиф на лицето на Земята“ (на арабски: خلیفه روی زمین Ḫalife-i rū-yi zemīn).[1] Всички служби се заемат по негова заповед, а всички закони се издават от негово име като фермани (на арабски: فرمان). Той е върховен главнокомандващ и официален собственик на всички земи.[2].

Светската титла на владетеля е падишах, а неговите укази се наричат хатишериф, хатихумаюн или само хат[3].

История[редактиране | редактиране на кода]

Легенда[редактиране | редактиране на кода]

Според официално-легендарната версия за произхода на т.нар. османци или още и османски турци, те били огузи от племето Кайъ, което някога живеело в Централна Азия в по-точно в областта на Балх. Бягайки от нашествието на монголите по времето Монголската империя, племето мигрира на запад, където неговите водачи се поставили под васалитета и закрилата на Джелал ад-Дин Манкбурн в Хорезм. След това малкото огузко племе Кайъ начело с Ертогрул се преселило в Иконийския султанат при управлението на Кей-Кубад I, който предоставил на войнственото племе малко владение около Сьогют в Северозападна Мала Азия, на границата с Византия [4] В „Изследване на историятаАрнълд Тойнби включва османската империя и култура към византийската източноправославна цивилизация[5].

Основаване[редактиране | редактиране на кода]

Разцвет[редактиране | редактиране на кода]

През 1517 г. османският султан Селим I унищожава държавата на мамелюците в Египет, завладява Ерусалим, Мека и Медина и се обявява за халиф на правоверните мюсюлмани. От 1517 г. до 1924 г. османските султани са и халифи, поради което са в непрекъснати войни със Сефевидите на изток. По този повод е сключен френско-османски алианс. Същевременно Англия подкрепя Сефевидите в Ориента и така е включително и по време на англо-френската война, т.е. по времето на т.нар. стар ред във Франция.

Край на управлението[редактиране | редактиране на кода]

След разгрома на Османската империя, която участва на страната на Централните сили в Първата световна война, за да спаси западните си малоазийски владения и черноморските проливи от влизането им в състава на Кралство Гърция или поставянето им под международен статут от страна на Антантата, Кемал Ататюрк се обявява за „баща на турците“ и премахва османската династия и титулатура от държавните атрибути, налагайки нов светски статус на Турция, която инак е правоприемник на Османската империя.

Държавно устройство[редактиране | редактиране на кода]

По време на голяма част от съществуването си Османската империя е абсолютна монархия. Към втората половина на XV век султанът е на върха на държавната йерархия и упражнява политическа, военна, съдебна, социална и религиозна върховна власт, със съответната титла. Той отговаря само пред Бог и изпълнява ислямския закон (шариат).

След превземането на Константинопол през 1453 от Мехмед II, османските султани започват да се възприемат като наследници на Римската империя и това обяснява използването понякога на титлата цезар (на арабски: قیصر Qayser) на Рум и император,[1][6][7] заедно с титлата халиф.[b] Всеки нов султан, възкачил се на трона, бива тържествено препасван с меча на Осман в тържествена церемония, сравнима с европейските коронации.[8] Ако не е преминал церемонията, султанът няма право да включва децата си в линията на наследяване.[9]

Абсолютната на теория власт на султана е ограничена на практика от намесата на влиятелни членове на династията, на военната и бюрократичната върхушка, както и на религиозните лидери.[2] Към края на XVI век ролята на османските султани в управлението на империята започва да намалява в периода 1550 –  1700, когато управляват поредица от слаби султани. Макар и да нямат право да наследяват трона, жените от имперския харем и по-специално майката на султана Валиде султан също играят значителна роля в политическите решения по време на т.нар. Султанат на жените.[10]

По времето на Абдул Хамид II се установява конституционна монархия през Първата конституционна епоха. [11] През 1878 г. обаче султанът разпуска парламента и възстановява абсолютизма. През 1908 г. при Младотурската революция конституцията е възстановена и парламентът възобновява заседанията си, а Абдул Хамид II е детрониран и изпратен в изгнание.

От 2017 глава на Османската династия е Dündar Ali Osman, правнук на Абдул Хамид II.[12]

Османски султани[редактиране | редактиране на кода]

Не бива да се бъркат или смесват османските с иконийските султани (виж и Настрадин Ходжа).

Османските султани от Осман I (12581326) до Мехмед V (18441918)

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Findley 2005, p. 115
  2. а б Glazer 1996, „Ottoman Institutions“
  3. M'Gregor, J.. The Race, Religions, and Government of the Ottoman Empire. // The Eclectic Magazine of Foreign Literature, Science, and Art 32. New York, Leavitt, Trow, & Co., July 1854. OCLC 6298914. p. 376. Посетен на 2019-12-22. (на английски)
  4. Стивън Рънсиман в „Падането на Константинопол“ изяснява, че от легендарния основател на османската династия Ертогрул съществувал назад цял списък от 21 родители, водещи до Ной, като имало и други 31, после прибавени, за да направят хронологията по-убедителна. Линията на османците минавала през епонимния Огуз хан, родоначалник на огузите и през неговия син Тьок Алп и внука му Шамандур. Шамандурското племе било погълнато от османците в самия край на 13 век, оставайки враждебно на владичеството им. Друга легендарна версия сочи, че османският клон води началото си от най-старото огузко племе от общо 24-те. Тази легенда датира от 14 век след създаването на еничарския корпус, а през втората половина на 15 век придворните ласкатели на Мехмед Завоевателя съчинили ново родословие на османците, водещо началото си от пророка Мохамед. Самият Мехмед, за да направи впечатление и да привлече гръцките си поданици към османската кауза, твърдял, че неговата фамилия води началото си от един княз от имперския дом на Комнините, който емигрирал в Коня, приел исляма и се оженил за селджукска принцеса. В този смисъл едва ли е възможно, а и необходимо изясняването на произхода на родословното дърво на османците, понеже самите те са искали да прикрият първоначалната липса на благородническа кръв в него.
  5. Стивън Рънсиман. Падането на Константинопол, стр. 41 – 42. // Издателство на Отечествения фронт, 1984, второ издание. Посетен на 13 юни 2011 г..
  6. Toynbee 1974, pp. 22 – 23
  7. Stavrides 2001, p. 20
  8. Quataert 2005, p. 93
  9. d'Osman Han 2001, „Ottoman Padishah Succession“
  10. Peirce, Leslie. The sultanate of women. // Channel 4. Архивиран от оригинала на 2007-12-03. Посетен на 2009-04-18.
  11. Glazer 1996, „External Threats and Internal Transformations“
  12. Son Osmanli vefat etti! (English: Last Ottoman died!). // September 24, 2009. Посетен на 19 February 2010.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „List of sultans of the Ottoman Empire“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.