Направо към съдържанието

Ордовик

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Среден ордовик)
Ордовик
преди 488.3–443.7 милиона години
Средно атмосферно съдържание на O2 през периода ca. 13.5 Vol %[1]
(68 % от съвр. ниво)
Средно атмосферно съдържание на CO2 през периода ca. 4200 ppm[2]
(15 пъти прединдустриалното ниво)
Средната температура на повърхността през периода ca. 16 °C[3]
(2 °C над съвр. ниво)
Морско равнище (над съвременното) 180 m; покачва се до 220 m през сандбий и пада рязко до 140 m в края-ордовикско заледяване[4]
Еон Ера
Продължителност
Период Начало
в млн. г.
Фанерозой
Неозой
65,5 млн. г.
Кватернер 2,588  
Неоген 23,03  
Палеоген 65,5  
Мезозой
185,5 млн. г.
Креда 145,5  
Юра 199,6  
Триас 251    
Палеозой
291 млн. г.
Перм 299    
Карбон 359,2  
Девон 416    
Силур 443,7  
Ордовик 488,3  
Камбрий 542    
Протерозой
Неопротерозой
458 млн. г.
Едиакарий 630    
Криоген 850    
Тоний 1 000    
Мезопротерозой
600 млн. г.
Стений 1 200    
Ектасий 1 400    
Калимий 1 600    
Палеопротерозой
900 млн. г.
Статерий 1 800    
Орозирий 2 050    
Рясий 2 300    
Сидерий 2 500    
Архай Неоархай
300 млн. г.
2 800    
Мезоархай
400 млн. г.
3 200    
Палеоархай
400 млн. г.
3 600    
Еоархай
4 000    
Хадей
  4 540    

Ордовик (на латински: Ordovicium) e вторият по ред геоложки период от палеозойската ера, чието начало е преди 488,3 ± 1,7 милиона години, продължава около 44,6 милиона години и завършва преди 443,7 ± 1,5 милиона години (МКС, 2004,[5] карта). Периодът започва непосредствено след края на камбрий и е следван от силур.

Историческа справка

[редактиране | редактиране на кода]

Името ордовик е заимствано от келтското племе ордовики и е дадено от английския геолог Чарлз Лепуърт (1842 – 1920) през 1879 година. Разграничаването на периода ордовик е било компромисно решение между последователите на Адам Седжуик и Родерик Мърчисън, които са описвали едни и същи скали, но са ги поставяли в два отделни геоложки периода – камбрий и силур. Именно Чарлз Лепуърт осъзнава, че фосилната фауна в дискутираните пластове не принадлежи на нито един от предишните или следващи геоложки периоди, затова е било необходимо въвеждането на нова единица. Докато възприемането на отделен геоложки период е било доста трудно във Великобритания, учените от други части на света бързо започват да се възползват от това деление.[6]

Изследването на периода е свързано с имената на множество геолози: английски – Чарлз Лепуърт, Родерик Мърчисън, Х. Б. Уитингтън, А. Уилямс; руски – Фьодор Шмид, В. В. Лимански, Валериан Вебер (1871 – 1940), Борис Соколов (1914 – 2013), Т. Н. алихов, О. И. Никифоров, Александър Обут (1911 – 1988), Р. М. Мянил, А. К. Римосокс; чешки – Йоахим Баранд (1799 – 1883), В. Гавличек; американски – Джеймс Хол (1811 – 1898), Г. А. Купър, М. Кей; шведски – В. Яанус; японски – Т. Кобаяси и други учени. Периодът ордовик е окончателно одобрен през 1960 година, когато е официално признат от 21-вата сесия на Международния геоложки конгрес.[6]

Период Серия Етаж млн. години
Силур Ландъврий Руданий младши
Ордовик Горен ордовик Хирнантий 445,2 – 443,4
Катий 453 – 445,2
Сандбий 458,4 – 453
Среден ордовик Дариуилий 467,3 – 458,4
Дапингий 470 – 467,3
Долен ордовик Флоий 477,7 – 470
Тремадокий 485,4 – 477,7
Камбрий Фуронгий Пейбий старши

Обща характеристика

[редактиране | редактиране на кода]

Седиментите на ордовишкият период са открити във всички континенти с изключение на Антарктида. Те участват в строежа на чехлите на повечето от платформите и широко са разпространени в нагънатите структури. На места по границата между камбрия и ордовика се установяват прекъсвания в натрупването на седименти, обусловени от кратковременни морски регресии. Максималното разширение на морските пространства – трансгресии върху платформите – протича през средния ордовик. След това отново настъпва етап на регресии. В относително плитководните епиконтинентални морета, покриващи през периода значителни площи от платформите в Северното полукълбо, се натрупват предимно маломощни (средно до 500 m) варовикови, и в по-малка степен пясъчно-глинести наслаги. В преходните области между платформите и геосинклиналите (в миогеосинклиналните области на Апалачите, Урал и др.) мощността на наслагите нараства (на места до 3000 m), като заедно с варовиковите широко разпространение имат кластичните наслаги. Във вътрешните части на геосинклиналните пояси (евгеосинклиналните зони Магог и Фрейзър в Северна Америка, каледонидите във Великобритания и Казахстан и др.) мощността на ордовишките наслаги достига до 10 000 m. В тези зони са съществували многочислени вулкани и заедно с кластичните наслаги са се натрупали мощни пластове от лави и туфи, а също и силициеви скали. Тук са разпространени както плитководни, така и дълбоководни наслаги. В резултат от проявлението на таконската фаза на тектонски движения в каледонските геосинклинали към края на ордовика са се формирали нагънати структури и са възникнали планински съоръжения. Много учени считат, че през палеозойската ера, в т.ч. и през ордовика, континентите Северна и Южна Америка са били сближени с Европа и Африка, а Австралия се е придвижила към Африка и южната част на Азия. Един от полюсите, най-вероятно, е бил разположен в северния сектор на Тихия океан, а втория в Северна Африка или в съседни райони на Атлантическия океан.[6]

През ордовика, както и през камбрия, господствали бактериите. Продължават своето развитие синьозелените водорасли, а своя разцвет достигат варовиковите зелени и червени водорасли, обитаващи топлите морета на дълбочина до 50 m. За съществуването на сухоземна растителност свидетелстват остатъците от спори и редки находки от отпечатъци от стъбла, вероятно, принадлежали на първите примитивни сухоземни растения.[6]

Животинският свят през ордовика е обитавал само топлите морета и океани, а също и някои пресноводни и засолени вътрешни басейни. Съществували са представители на почти всички типове и повечето от класовете морски безгръбначни. Тогава са се появили безчелюстните рибообразни – първите гръбначни. Във водите на океаните и моретата обитавали планктонни радиоларии и фораминифери. Своя разцвет преживяват граптолитите. По дъното на моретата, в крайбрежните зони и в плитчините живеят многочислени и разнообразни трилобити, брахиоподи, иглокожи, ектопрокти, морски гъби, миди, коремоноги и главоноги мекотели. В топлите морето обитават корали и други ивически коремоноги. С ордовика завършва големия етап от развитието на древния палеозойски органичен свят. В началото на силура измират множество семейства на граптолити, брахиоподи, корали, главоноги мекотели и трилобити, а също и редица своеобразни групи от иглокожи, характерни само за ордовишкия период.[6]

Биогеографско райониране

[редактиране | редактиране на кода]

В зависимост от особеностите на разпространението на различни групи на органичния свят през ордовика се обособяват два биогеографски пояса. Първият от тях обединява Северна Америка заедно с Канадския Арктичен архипелаг, Гренландия, Шотландия, Скандинавия и Прибалтика, Урал, почти цялата част на Азиатската част на Русия и части от Китай. Този пояс обхващал ордовишките приекваториални области и се отличавал с горещ и влажен климат и голямо разнообразие на органичния свят. Вътре в пояса се обособяват редица палеобиогеографски области – Прибалтийска, Казахстанска, Сибирска, Колимска и др. Вторият пояс обединявал ордовишките приполярни области с хладен климат. Той обхващал Южна Европа, Африка, Южна Азия и вероятно Австралия и Южна Америка. Органичният свят в този пояс се отличавал със своя беден органичен свят. В Африка, южните части на Европа и в Южна Америка в пределите на този пояс са открити признаци за ордовишко заледяване.[6]

В платформените ордовишки наслаги са открити битуминозни шисти (Естония, Европейска Русия) и фосфорити (Казахстан). Към геосинклиналните вулканогенно-силициеви наслаги са привързани малки находища на железни и манганови руди в Северна Америка, Западна Европа, Казахстан, Китай и др. С ордовишките интрузии в Казахстан са свързани находищата на злато и други метали. В Северна Америка в ордовишните наслоявания са известни находища на нефт.[6]

  1. Image:Sauerstoffgehalt-1000mj.svg
  2. Image:Phanerozoic Carbon Dioxide.png
  3. Image:All palaeotemps.png
  4. Haq, B. U. и др. A Chronology of Paleozoic Sea-Level Changes // Science 322 (5898). 2008. DOI:10.1126/science.1161648. с. 64 – 68.
  5. Gradstein, Felix M. и др. A Geologic Time Scale 2004. Cambridge, Cambridge University Press, 2004. ISBN 0521786738.
  6. а б в г д е ж ((ru)) «Большая Советская Энциклопедия» – Ордовикская система (период), т. 18, стр. 496 – 499