Успение Богородично (Варна)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
„Успение Богородично“
Bulgaria-Varna-02.JPG
Общ изглед от юг
Bulgaria Varna Province relief location map.jpg
43.2053° с. ш. 27.91° и. д.
Вид на храма православна църква
Страна Flag of Bulgaria.svg България
Населено място Варна
Вероизповедание Българска православна църква
Епархия Варненска и Великопреславска епархия
Архиерейско наместничество Варненска духовна околия
Време на изграждане 1882-1886 г.
Съвременен статут действащ храм
„Успение Богородично“ в Общомедия

„Свето Успение Богородично“ е най-голямата църква в град Варна, България, катедрала на Варненската и Великопреславска епархия на Българската православна църква.[1]

История[редактиране | редактиране на кода]

В 1879 година императорският комисар начело на Временното руско управление в България княз Александър Дондуков-Корсаков при посещението си във Варна остава разочарован от състоянието на българската църква „Свети Архангел Михаил“ и заявява, че готов да помогне за издигането на представителна българска църква в града.[1] На 9 ноември 1879 година екзархийският митрополит Симеон Варненски свиква православните българи от Варна да изберат 8-членна комисия, която да се погрижи за събиране на помощи и построяване на църква и училище.[1]

Градежът е оценен на 300 - 400 хиляди франка. Събраните от доброволни дарения 15000 франка са бързо изразходени, затова била разиграна и лотария от 150000 билета по 2 лева. Варненската община станала гарант на отпуснатите от правителството 100000 лева. [1]

Църквата на стара картичка

На 22 август 1880 година, след тържествен молебен, отслужен от митрополит Симеон, в присъствието на много българи и арменци, княз Александър I Български полага основния камък на съборната църква и подписва с комисията следния акт:

Во имя Отца и Сина и Святаго Духа: Днес лето от Спасителя хиляда и осемстотин и осемдесет, месец август двадесет и втор ден, петък часа десет преди пладне, по съгласието на всичките Български граждани, и с благословението на Варно-Преславский Митрополит Симеон, в време пребиваването в града ни на Негово Височество Българский княз Александър I, реши се въздигането в гр. Варна Българский храм в Памет и Чест на Успение Пресвятия Богородици за спомен на приснопамятната Българска Благодетелка Нейно Величество Всерусийската Императрица Мария Александрова, Августейшата леля на Българский княз Александър I,който благоволи сам да положи основний камък и подпише настоящия акт.

След водосвета Александър I помилва всички варненски затворници, на които им оставали три месеца до края на присъдата.[1] Името на храма е избрано в памет на починалата през юни императрица Мария Александровна, леля на княз Александър I.[1]

Първоначално избраното място в градинката зад по-късно издигнатата Часовникова кула не е одобрено от княза, който измества малко между казармите и болницата, в края на стария град, където е по-високо и има по-голяма площ, която ще позволи оформянето на градина около храма.[1]

Архитектура[редактиране | редактиране на кода]

Строителството започва веднага и продължава шест години.[1] За строежа са използвани предимно материали от Варненско: запазени дялани камъни от разрушената крепостна стена на града; за фасадата е доставен материал от района на селата Саръгьол и Еникьой; вътрешните колони са от твърд камък от местността Ташлъ тепе; външните колони под прозорците са от русенски камък; сводовете са от варовит бигор. Медните листове за покрива са доставени от Англия от Величко Христов. От Англия пристигат и две подемни машини за вдигане на каменни блокове.[1]

Първоначално архитект на храма е Василий Маас от Одеса и е по модел на „Св. св. Петър и Павел“ в Петерхоф. Маас обаче скоро поисква повече пари от предвидените в договора 6000 лева. Комисията откупва плана му, прекратява договора с Маас и използва плана на общинския архитект, чеха П. Купка. Комисията неуспешно се опитва да ангажира за майстор строител Никола Фичев и временно работата ръководи Васил Иванов от Варна. На 9 октомври 1882 г. комисията ангажира като архитект майстор Янко Костанди, автор и на храма „Свети Николай“ в града. На 15 март 1884 г. комисията възлага ръководството на строежа на тревненския майстор Генчо Кънев.[1]

В 1885 година храмът е издигнат. През септември е завършен покривът и на 30 август 1886 година е отслужена първата литургия.[1]

Църквата е с размери 35 х 35 m. В архитектурно отношение е трикорабна базилика, като главният олтар е посветен на светото Успение Богородично, северният - на Свети Александър Невски, а южният на Свети Николай.[1]

В 1941 - 1943 година е доизградена камбанарията висока 38 m и куполите, направено е парното и е подменена покривната конструкция. Така църквата става втора по височина в страната след катедралния патриаршески храм „Свети Александър Невски“ в София.[1]

Интериор[редактиране | редактиране на кода]

Интериор от църквата

Архиерейският трон е изработен през 1897 година от резбаря Нико Мавроди.[1] По-късно дебърският майстор резбар Иван Филипов изработва и иконостаса.[1] Видният дебърски зограф и резбар Кузман Макриев заедно със сина си Макрий Кузманов и племенника си Овентий Исачев изработва амвона и проскинитариите.[2][3]

През 1901 г. като цар Николай ІІ изпраща 42 малки и 3 големи икони от Николай Богошки, а през 1904 г. още осем икони за средните и северните врати.[1] В 1911 година подът на храма е застлан с разноцветни керамични плочки, а след четири години е готов балконът.[1]

Изографисването на храма започва след 1949 г., под ръководството на Николай Ростовцев, който дарява стенописите в притвора. Монтираните в 1952 година полилеи са на резбаря Петър Кушлев.[1]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е ж з и к л м н о п р с т Катедрален храм-паметник "Успение Пресвятия Богородици". // Варненска и Великопреславска Света митрополия. Посетен на 2015-07-20.
  2. Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуство, 1965. с. 221.
  3. Голяма енциклопедия България, Том 7. София, БАН, Научноинформационен център „Българска енциклопедия“, Книгоиздателска къща „Труд“, 2012. с. 2681.