Направо към съдържанието

S-IVB

от Уикипедия, свободната енциклопедия
S-IVB
Описание
Предназначение ускорителен блок
Статус неактивен
Националност САЩ
Оператор НАСА
Производител Дъглас Еъркрафт
История на стартовете
Общ брой 22
Успешни 22
Неуспешни няма
Първи старт 26 февруари 1966
Последен старт 15 юли 1975

S-IVB (на английски: S-IVB) – ускорителен блок, използван в конфигурацията на ракетите – носители Сатурн IB и Сатурн V. Произведен от Дъглас Еъркрафт и използван от НАСА в заключителните етапи на програмата Аполо, в програмата Скайлаб и експерименталния полет Аполо-Союз. Еволюция на ускорителната степен S-IV на ракетата – носител Сатурн I.

Единадесет фирми подават документи за получаване поръчката на новия ускорителен блок до определения от НАСА краен срок – 29 февруари 1960 г. На 19 април същата година директорът на НАСА Томас К. Глинън (на английски: Thomas Keith Glennan) съобщава, че контрактът е спечелен от фирмата Дъглас Еъркрафт. В този момент Конвеър са по-близо до договор с НАСА, тъй като тяхната технология за използване на криогенни горива е най-напреднала и доказана вече при производството на Центавър. Т. К. Глинън не иска да монополизира течния водород като ракетно гориво, а от друга страна, S-IVB е близка до ускорителната степен S-IV използвана при ракетата – носител Сатурн I. По същото време НАСА взема решение да построи носител Сатурн IB, който да използва за тестове на околоземна орбита на новия кораб Аполо. Така S-IV е модифициран и на негова база е създаден S-IVB, който става втора степен в ракетата – носител Сатурн IB и трета ускорителна степен в Сатурн V.

За разлика от стария блок S-IV, който има шест двигателя, новия ускорителен блок S-IVB разчита на един мощен двигател J-2. Огромния мотор има тяга от 1033,1 kN във вакуум – невиждано постижение в световната практика и гигантски специфичен импулс от 421 сек. Използвани са високоенергетични криогенни горива – течен водород (LH2) и течен кислород (LOX). Използването на един двигател дава на инженерите сериозни предимства. На първо място се понижава теглото на конструкцията – шестте двигателя RL-10 на S-IV са с теглото на J-2, но икономията идва от по-малкото конзоли за закрепване и опростяването на системите за контрол и управление на двигателя. При едно и също тегло шестте RL-10 генерират сумарна тяга около 400 kN, а J-2 – 1033,1 kN при по-висок специфичен импулс. Използването на един двигател (и увеличаването размерите на самия ускорителен блок) позволява удължена работа и не на последно място – увеличава надеждността на цялата степен. Дъглас Еъркрафт построява две отделни версии на S-IVB, сериите 200 и 500. Серия 200 е използвана от Сатурн IB. Различава се от серия 500 по това, че няма разширяваща се връзка, тъй като носи по-малко хелий на борда, защото двигателят няма да бъде рестартиран. Серия 200 има три твърдогоривни ракети за отделяне на S-IVB от първата степен на ракетата – носител, а при серия 500 тези ракети са две. В серия 200 липсват и линейните тласкащи APS-устройства, а при серия 500 те са необходими поради двукратното рестартиране на двигателя J-2. Разликите са минимални и обусловени от различното предназначение на двете ракети, в които S-IVB намира приложение.

Ускорителен блок S-IVB има следните характеристики:

  • Височина – 17,80 м.
  • Диаметър – 6,60 м.
  • Сухо тегло – 9559 кг.
  • Максимално тегло – 119 900 кг.
  • Тип – един Rocketdyne J-2 с тяга 486,2 kN.
  • Тяга във вакуум – 1033,1 kN.
  • Време за работа – 500 сек.
  • Специфичен импулс – 421 сек.
  • Налягане в горивната камера – 763 psi.
  • Дължина – 3,40 м.
  • Диаметър – 2,10 м.
  • Тегло – 1788 кг.
  • Гориво – течен водород (LH2).
  • Окислител – течен кислород (LOX).
Серия 200
Сериен номер Използване Дата на старта Местоположение
S-IVB-S Статични изпитания
S-IVB-F Тест на оборудването
S-IVB-D Динамични изпитания през 1965 г. Хънтсвил, Алабама.
S-IVB-T Отменено производство през 1964 г.
S-IVB-201 AS-201 26 февруари 1966
S-IVB-202 AS-202 25 август 1966
S-IVB-203 AS-203 5 юли 1966
S-IVB-204 Аполо 5 22 януари 1968
S-IVB-205 Аполо 7 11 октомври 1968
S-IVB-206 Скайлаб 2 25 май 1973
S-IVB-207 Скайлаб 3 28 юли 1973
S-IVB-208 Скайлаб 4 16 ноември 1973
S-IVB-209 Скайлаб спасителна мисия Космически център Джон Ф. Кенеди
S-IVB-210 Аполо-Союз 15 юли 1975
S-IVB-211 Неизползвана Хънтсвил, Алабама.
S-IVB-212 Станция Скайлаб 14 май 1973
Серия 500
Сериен номер Използване Дата на старта Местоположение
S-IVB-501 Аполо 4 9 ноември 1967
S-IVB-502 Аполо 6 4 април 1968
S-IVB-503 Разрушена в процеса на изпитанията
S-IVB-503N Аполо 8 21 декември 1968 Хелиоцентрична орбита
S-IVB-504 Аполо 9 3 март 1969 Хелиоцентрична орбита
S-IVB-505 Аполо 10 18 май 1969 Хелиоцентрична орбита
S-IVB-506 Аполо 11 16 юли 1969 Хелиоцентрична орбита
S-IVB-507 Аполо 12 14 ноември 1969 Геоцентрична орбита
S-IVB-508 Аполо 13 11 април 1970 Лунна повърхност
S-IVB-509 Аполо 14 31 януари 1971 Лунна повърхност
S-IVB-510 Аполо 15 26 юли 1971 Лунна повърхност
S-IVB-511 Аполо 16 16 април 1972 Лунна повърхност
S-IVB-512 Аполо 17 7 декември 1972 Лунна повърхност
S-IVB-513 Аполо 18 отменен Космически център Линдън Джонсън
S-IVB-514 Неизползвана Космически център Джон Ф. Кенеди
S-IVB-515 Резервна за Скайлаб Национален аерокосмически музей, Вашингтон

На базата на S-IVB е разработен нов ускорителен блок EDS (на английски: Earth Departure Stage), който ще бъде използван в ракетата Арес I. Двата блока имат сходни характеристики, тъй като използват двигателя J-2 (при EDS – усъвършенстваната серия J-2X).