Направо към съдържанието

Гранитоид

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Гранитоид
Реклама на „Гранитоид“ АД във вестник „Стопанска България“, 17 февруари 1933 г.
Реклама на „Гранитоид“ АД във вестник „Стопанска България“, 17 февруари 1933 г.
Основаване1908 г.
Закриване1947 г.
СедалищеСофия, България
ПродуктиЦимент, електроенергия, каменни въглища, брикети, стоманобетонни конструкции
СобственикЕдуард Наудашер
Георги Атанасов
Иван Буров
Никола Иванов

„Гранитоид“ е българско предприятие със седалище в София, съществувало в периода 1908 – 1947 година. Създадено от германския предприемач Едуард Наудашер, един от пионерите на въвеждането на стоманобетонните конструкции в България, и българските му съдружници Георги Атанасов, Иван Буров и Никола Иванов, в междувоенния период то се превръща в едно от най-големите промишлени предприятия в страната с дейност в циментовата и добивната промишленост и енергетиката. Част от изградените от „Гранитоид“ съоръжения продължават да се използват и в наши дни.

История

[редактиране | редактиране на кода]

Предприятието е създадено като командитно дружество през 1908 година под името Първо българско дружество за бетонна индустрия „Гранитоидъ“. Първоначално то работи главно в строителството и произвежда бетонови изделия и конструкции, като циментът за тях се внася от чужбина. За задоволяване на нарастващите потребности от цимент, през 1912 година е преобразувано в Българско акционерно дружество „Гранитоид“, след което започва изграждането на циментов завод край Батановци. Първоначалният капитал на „Гранитоид“ АД е 1,2 милиона златни лева.[1]

Работите по завода са прекъснати от мобилизацията в навечерието на Балканската война, но скоро са подновени, като повечето сгради са построени от османски военнопленници.[2] През лятото на 1913 година заводът започва работа и с първия произведен цимент е построен голям резервоар край София.[2] Първоначално годишното производство на цимент на завода в Батановци възлиза на около 15 000 тона.[1]

В началото на Първата световна война „Гранитоид“ участва в опити за контрабандно прехвърляне на боеприпаси от Германия към Галиполи. След влизането на България във войната заводът започва да работи интензивно и играе важна роля за изграждането на военни съоръжения на Солунския фронт. За да се увеличи неговия капацитет от Черна вода е пренесена втора циментова пещ, която след края на войната е върната на белгийските си собственици.[3]

В началото на 20-те години е поръчана втора пещ за завода в Батановци, оборудването към която е с електрическо задвижване. По тази причина „Гранитоид“ се свързва с инженерите Виктор Самсаров и Златаров, които имат концесия за изграждане на водноелектрически централи в Рила. На 6 май 1922 година с тази цел е основано акционерното дружество „Орион“, присъединено през 1926 година към „Гранитоид“. Строителството на първата централа – ВЕЦ „Рила“ – започва през 1922 година и след прекъсвания, заради финансови затруднения, тя заработва в края на 1923 година, а няколко дни по-късно заводът в Батановци е захранен с електричество.[4]

Фабрика за цимент „Гранитоид“ край Батановци. Изрезка от вестник „Стопанска България“, 10 март 1933

През 1924 година „Гранитоид“ купува строящата се въгледобивна мина край Горна Джумая и създава дъщерното акционерно дружество „Пирин“ (присъединено към „Гранитоид“ през 1930 година).[5] През 1926 година фабрика за гипс в Калугерово.[1]

През 1927 година заработва и трета пещ в циментовия завод, а през следващата година – ВЕЦ „Пастра“. За десетилетие производството на цимент нараства почти десет пъти, достигайки 142 хиляди тона през 1929 година. През 1930 година е пусната и четвъртата и най-голяма пещ с капацитет 300 тона дневно, а през следващата година при мина „Пирин“ е открита фабрика за брикети.[5]

През 1930-те години циментовият завод в Батановци произвежда около 120 000 тона първокачествен цимент, като през 1939 година достига до 208 500 тона. Във фабриката работят около 800 души. Варовикът, който е основна суровина за производството на цимента, се добива в кариерата „Бяла вода“. През 1942 година произвежда 87 % от цимента в България.[1]

През 1937 година е купена въгледобивната мина при Брежани, а през следващите години са изградени и високите язовири и електроцентрали на Водноелектрическа каскада „Рила“. През 1939 година, след привличането на германски съдружници в „Пирин“ АД все пак започва разработването на оловно-цинковите находища при Кърджали. През 1941 година „Гранитоид“ поставя началото на промишления комплекс в днешния Димитровград – купена е въгледобивна мина в Маришкия басейн, започва изграждането на циментовия завод „Вулкан“ с годишен капацитет 100 хиляди тона, изградена е топлоелектрическа централа.[6]

През 1944 година дългогодишният ръководител на „Гранитоид“ Едуард Наудашер получава инсулт и за известно време предприятието е оглавено от неговия племенник Едуард Наудашер-младши, но през август цялото семейство заминава за Германия, заради наближаването на съветските войски. Ръководството е поето от Георги Атанасов, който умира през пролетта на 1945 година, но веднага след Деветосептемврийския преврат от 1944 година Комунистическата партия поставя свои функционери начело на предприятието. „Гранитоид“ е национализиран на 23 декември 1947 година, а малко след това все още намиращите се в страната швейцарски акционери са арестувани, след което напускат България.[7]

Наследство

[редактиране | редактиране на кода]

Циментовият завод в Батановци продължава да функционира и след национализацията си, като през 1959 година е преименуван на Държавен завод „Васил Коларов“.[1] В периода 1980 – 1984 година се извършва разширение на завода,[1] но по същото време първите две пещи се срутват, заради лоша поддръжка.[8] В започналата в края на 80-те години икономическа криза заводът, преименуван отново на „Гранитоид“, изпада в тежко състояние, производството му спада неколкократно и през 1996 година е във фактически фалит, като технологията му е остаряла и неефективна дори в сравнение с останалите български циментови заводи.[9] През 1997 година, заедно с концесиите за находищата за добив на варовик и клинкер, заводът е приватизиран, като 75% от капитала му е закупен от германската фирма „ХайделбергЦимент“.[10] Въпреки това състоянието на предприятието остава тежко и то е продадено на гръцката компания „Титан Цимент“, която окончателно спира производството през 2005 година и към 2016 година „Гранитоид“ АД се занимава основно с продажбата на остатъците от активите си.[11]

След национализацията каскадата „Рила“ е разширена с изграждането на язовир „Карагьол“, влязъл в експлоатация през 1953 година, но водноелектрическите централи работят от времето на „Гранитоид“ до днес без съществени изменения.[12] През 2001 година централите от каскадата са реституирани от наследници на акционери в някогашния „Гранитоид“ и днес функционират под името „БАД Гранитоид“ АД.[13] Язовирите от каскадата остават държавна собственост като част от дъщерното предприятие на Националната електрическа компания „Язовири и каскади НЕК“.[14]

Въгледобивната „Мина Пирин“ с брикетната фабрика към нея също работят до 90-те години на XX век, макар и с цената на значителни държавни помощи.[15] През 2001 година предприятието изпада в несъстоятелност, през 2007 година правителството взема решение за ликвидирането му, което продължава към 2016 година.[16]

Циментовият завод на „Гранитоид“ в днешния Димитровград – „Вулкан Цимент“ – е значително разширен през 50-те и 60-те години. Приватизиран през 1999 година, днес той е част от германската група „ХайделбергЦимент“.

Централната административна сграда на „Гранитоид“, днес на булевард „Ситняково“ №23, през 50-те години е дадена на държавното Предприятие за геоложки проучвания и геоложко картиране, днес частна компания с името НИИ „Геология и геофизика“ АД. В първите години от съществуването на „Гранитоид“ администрацията му се помещава в пристройка към дома на Едуард Наудашер на улица „Оборище“, днес Детска градина №151 „Леда Милева“.[17]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ а б в г д е Научноинформационен център „Българска енциклопедия“. Голяма енциклопедия „България“. Том 4. София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2011. ISBN 9789548104265. с. 1614.
  2. ↑ а б Наудашер 2009, с. 94 – 96.
  3. ↑ Наудашер 2009, с. 96 – 98.
  4. ↑ Наудашер 2009, с. 101 – 104.
  5. ↑ а б Наудашер 2009, с. 104 – 108.
  6. ↑ Наудашер 2009, с. 111 – 112, 114 – 115, 119.
  7. ↑ Наудашер 2009, с. 120 – 124.
  8. ↑ Наудашер 2009, с. 93.
  9. ↑ Ако един ден се оправим – цимент ще има // banker.bg. Банкеръ, 1997. Посетен на 1 април 2018.
  10. ↑ „Хайделберг цимент“ продава завода „Златна Панега“
  11. ↑ Годишен финансов отчет. Година: 2015 г. (PDF) // public.brra.bg. „Гранитоид“ АД, 2016. с. 6, 24. Посетен на 1 април 2018.
  12. ↑ Илчева, Елица. Да построиш море в планината // vestnikstroitel.bg. vestnikstroitel.bg, 2014. Посетен на 1 април 2018.
  13. ↑ Николова, Ралица. Ръст по вода // capital.bg. capital.bg, 2015. Посетен на 1 април 2018.
  14. ↑ Каскада „Рила“ // nek.bg. НЕК, 2018. Архивиран от оригинала на 2018-04-01. Посетен на 1 април 2018.
  15. ↑ Раева, Олга. Изолацията все още буксува // capital.bg. capital.bg, 1997. Посетен на 1 април 2018.
  16. ↑ Годишен финансов отчет. Година: 2016 г. (PDF) // public.brra.bg. Мина „Пирин“ ЕАД – в несъстоятелност, 2018. Посетен на 1 април 2018.
  17. ↑ Букурещлиев, Андрей. Фабриката на АД „Гранитоид“ с административна сграда в София // stara-sofia.blogspot.bg. stara-sofia.blogspot.bg, 2017. Посетен на 1 април 2018.
Цитирани източници
  • Наудашер, Едуард. От чирак в строителството на диги до пионер в индустриализацията на България. София, Университетско издателство Св. Климент Охридски, 2009. ISBN 978-954-07-2839-1.
     Портал „Икономика“         Портал „Икономика“          Портал „История на България“         Портал „История на България“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Гранитоид&oldid=11958594“.