Направо към съдържанието

Долна Любата

Долна Любата
Доња Љубата/Donja Ljubata
Основно училище „Христо Ботев“
Основно училище „Христо Ботев“
42.5° с. ш. 22.3333° и. д.
Долна Любата
Страна Сърбия
ОкръгПчински окръг
ОбщинаБосилеград
Надм. височина993 m
Население270 души (2011)
Пощенски код017
Долна Любата в Общомедия

Долна или Долня Любата (на сръбски: Доња Љубата или Donja Ljubata) е село в Община Босилеград, Сърбия.

Долна Любата се намира на 14 километра западно от Босилеград, на пътя за Враня. Разположено е по протежение на Любатската река, в която от лявата страна се вливат потоците Кози дол и Широки дол, а от дясната – Криви дол и Раньин дол. Центърът на селото се намира на левия бряг на Любатска река, край устието на Кози дол. Под селото и под Глошка планина е построен тунел с дължина 6600 м., който отвежда водата на Любатска река в изкуственото Лисинско езеро.[1]

Землището на Долна Любата е 38 кв. км.[1]

Традиционно селото е разпръснато на махали. Най-отдалечена е махалата Бръзацѝ (Бързацѝ), разположена на два часа път пеша от центъра, в Кози дол, под върха на планината Валози (Валодзи). Пак в Кози дол се намира махалите Джурчовци, Качарѐвци, Царковица, Кульинци, Долинци (Долинарѐ), Топу̀зова (Топузовци), Шума̀нова (Шуманье), Дурацѝ и Петковци. В центъра на селото е махалата Село, в което се намира и местната църква и административни сгради. В Широки дол са: Стругалница, Богдановци, Кокошкаре, Трънци и Соленици. На десния бряг на реката е Вѝдимска (Видинска) махала, Га̀щевица. Други махали са: Турско Осое (Бубевци), Бѐла Вода, Клагье, Шуглевци, Мишинци, Цвеинци и Кръст. Махалата Клису̀ра в по течението на реката, в миналото три нейни къщи са били разположени на левия бряг, а една – на десния.[1][2]

Климатът на отделните махали се различава, тъй като се намират на различна надморска височина.[2]

В землището на селото, в махалите Долинци, Село и Мулинци са намирани редица останки от предишни епохи – църква, гробище, рудник за олово.[1]

Селото се споменава в османски регистър от 1576 година.[3] В регистър на джелепкешани от 1576 г. селото е отбелязано като част от каза Илидже. Посочени са четири местни жители, натоварени да доставят общо 120 овце.[4]

В 1864 година Долна Любата, отбелязано като Любата зир, е господарско село, което има 66 ханета, а в 1866 година - 80 ханета (572 жители). Данните за 1874 година са - 108 ханета и 356 мъже, от които четирима - цигани-християни. През същата година е записано, че местните жители притежават 4430 овце, а земята е 5777 дьонюма.[5]

От 1860 година функционира местно училище, което първоначално се помещава в църковна сграда, а сетне – в частни сгради. Пръв учител е поп Стефан Старио от Кюстендил.[1]

От 1878 до 1920 година селото е в границите на България. То е център на селска община, която е част от Изворска, а по-късно - Босилеградска околия.[6] След разформироването на последната през 1901 година Долнолюбатска община преминава към Кюстендилска околия.

През 1882 година е построена първата училищна сграда, която има две учебни стаи. В новото училище започват да ходят и момичета.[1] На 15 май 1917 година сръбска чета, водена от Коста Пекянец, напада и плячкосва селото, убива местния учител Стою Попов.[7]

По силата на Ньойския договор от 1919 година селото е включено в пределите на Кралството на сърби, хървати и словенци (Югославия). През този период жителите му са подложени на насилствена асимилация и на репресии, които включват убийства. През януари 1926 година, при завръщането си от Кюстендил, където прави покупки за бъдещата си сватба, е убит местният жител Стойне Цветков.[8] През 1929 година в района на Долна Любата са закарани близо 600 арестувани българи от Босилеградско и от частите на бившата Трънска околия, окупирани от Сърбия през 1920 година. Някои източници от епохата дори определят мястото, където са задържани тези българи, като „концентрационен лагер“, според други – в арестантския лагер хората са измъчвани и бити.[9]

В 1929-1930 година на мястото на старата е построена нова училищна сграда. Училището е централно и в него се обучават и ученици от селата Горна Любата, Мусул, Барйе, Плоча, Дукат, Църнощица и Гложйе.[1]

През 1941-1944 година Долна Любата, както и останалите села в Западните покрайнини, е под българско управление. През 1941 година е открита прогимназия.[1] На 8 септември същата година е създадено читалище „Христо Ботев“, с пръв председател Владимир Гешев (учител), подпредседател – Александър Трайков (свещеник), секретар – Асен Милошев (чиновник) и съветници – Методи Стоилков (шивач), Евтим Спасов (бакалин) и Стойне Цветков (земеделец). В Контролната комисия на читалището влизат Владимир Попов, Стоян Дойчинов, Драган Костадинов, Анто Антов и Симеон Харизанов.[10]

След 1944 година Долна Любата отново е в границите на Югославия и наследилата я след разпада ѝ Сърбия.

година Население
1880 788
1900 975
1910 1094
1948 1128
1953 1148
1961 1060
1971 1008
1981 755
1991 584
2002 395
2011 270

Според данни от преброяването през 2002 година 79,74% от жителите на селото са българи, 15,69% сърби, 0,25% македонци.

Културни забележителности

[редактиране | редактиране на кода]

В селото има църква, носеща името „Св. Спас“. Тя е възстановена по настояване на местните българи през 2006 г. През Възраждането (1839 г.) в църквата е имало килийно училище.[11]

В миналото традиционният събор на селото се е провеждал на 14 октомври, Петковден, наричан и Пѐчинден.[12]

  1. а б в г д е ж з Младенов, Александър Й. Народни просветители от Босилеградско Краище 1833-2003. Малка енциклопедия, Долна Любата, 2003, с. 141-142, 157.
  2. а б Захариев, Йордан. Кюстендилското Краище, Сборник за народни умотворения и народопис, книга XXXII, София 1918, с. 373-376.
  3. Енциклопедичен речник Кюстендил (А-Я). София, Общински народен съвет, Регионален център по култура. Издателство на Българската академия на науките, 1988. ISBN 954-90993-1-8. с. 67.
  4. Турски извори за българската история, т. XVI, София, 1972, Съставила и коментирала Бистра Цветкова, под редакцията на Б. Цветкова и Ан. Разбойников, с. 147.
  5. Драганова, Славка. Кюстендилски регион 1864-1919, София 1996, с. 188-189.
  6. Димитров, Тодор. Босилеградският край - български учреждения и личности (1878-1912), Кюстендил 2000, с. 13-14.
  7. Българите от Западните покрайнини (1878-1975), Главно управление на архивите, Архивите говорят, т. 35, София 2005, с. 111-112.
  8. Българите от Западните покрайнини (1878-1975), Главно управление на архивите, Архивите говорят, т. 35, София 2005, с. 2921 376.
  9. Българите от Западните покрайнини (1878-1975), Главно управление на архивите, Архивите говорят, т. 35, София 2005, с. 314, 363, 379.
  10. Българите от Западните покрайнини (1878-1975), Главно управление на архивите, Архивите говорят, т. 35, София 2005, с. 513-514.
  11. Зденка Тодорова, „Светилища, разделени с граница“, издание на Сдружение „Плиска“, Печат:ИК „Ни Плюс“, 2007 г., ISBN 978-954-91977-2-3, стр.75
  12. Захариев, Йордан. Кюстендилското Краище, Сборник за народни умотворения и народопис, книга XXXII, София 1918, с. 141.