Долна Любата
| Долна Любата Доња Љубата/Donja Ljubata | |
 Основно училище „Христо Ботев“ | |
  Долна Любата | |
| Страна |  Сърбия |
|---|---|
| Окръг | Пчински окръг |
| Община | Босилеград |
| Надм. височина | 993 m |
| Население | 270 души (2011) |
| Пощенски код | 017 |
| Долна Любата в Общомедия | |
Долна или Долня Любата (на сръбски: Доња Љубата или Donja Ljubata) е село в Община Босилеград, Сърбия.
География[редактиране | редактиране на кода]
Долна Любата се намира на 14 километра западно от Босилеград, на пътя за Враня. Разположено е по протежение на Любатската река, в която от лявата страна се вливат потоците Кози дол и Широки дол, а от дясната – Криви дол и Раньин дол. Центърът на селото се намира на левия бряг на Любатска река, край устието на Кози дол. Под селото и под Глошка планина е построен тунел с дължина 6600 м., който отвежда водата на Любатска река в изкуственото Лисинско езеро.[1]
Землището на Долна Любата е 38 кв. км.[1]
Махали[редактиране | редактиране на кода]
Традиционно селото е разпръснато на махали. Най-отдалечена е махалата Бръзацѝ (Бързацѝ), разположена на два часа път пеша от центъра, в Кози дол, под върха на планината Валози (Валодзи). Пак в Кози дол се намира махалите Джурчовци, Качарѐвци, Царковица, Кульинци, Долинци (Долинарѐ), Топу̀зова (Топузовци), Шума̀нова (Шуманье), Дурацѝ и Петковци. В центъра на селото е махалата Село, в което се намира и местната църква и административни сгради. В Широки дол са: Стругалница, Богдановци, Кокошкаре, Трънци и Соленици. На десния бряг на реката е Вѝдимска (Видинска) махала, Га̀щевица. Други махали са: Турско Осое (Бубевци), Бѐла Вода, Клагье, Шуглевци, Мишинци, Цвеинци и Кръст. Махалата Клису̀ра в по течението на реката, в миналото три нейни къщи са били разположени на левия бряг, а една – на десния.[1][2]
Климатът на отделните махали се различава, тъй като се намират на различна надморска височина.[2]
История[редактиране | редактиране на кода]
В землището на селото, в махалите Долинци, Село и Мулинци са намирани редица останки от предишни епохи – църква, гробище, рудник за олово.[1]
Селото се споменава в османски регистър от 1576 година.[3] В регистър на джелепкешани от 1576 г. селото е отбелязано като част от каза Илидже. Посочени са четири местни жители, натоварени да доставят общо 120 овце.[4]
В 1864 година Долна Любата, отбелязано като Любата зир, е господарско село, което има 66 ханета, а в 1866 година - 80 ханета (572 жители). Данните за 1874 година са - 108 ханета и 356 мъже, от които четирима - цигани-християни. През същата година е записано, че местните жители притежават 4430 овце, а земята е 5777 дьонюма.[5]
От 1860 година функционира местно училище, което първоначално се помещава в църковна сграда, а сетне – в частни сгради. Пръв учител е поп Стефан Старио от Кюстендил.[1]
От 1878 до 1920 година селото е в границите на България. То е център на селска община, която е част от Изворска, а по-късно - Босилеградска околия.[6] След разформироването на последната през 1901 година Долнолюбатска община преминава към Кюстендилска околия.
През 1882 година е построена първата училищна сграда, която има две учебни стаи. В новото училище започват да ходят и момичета.[1] На 15 май 1917 година сръбска чета, водена от Коста Пекянец, напада и плячкосва селото, убива местния учител Стою Попов.[7]
По силата на Ньойския договор от 1919 година селото е включено в пределите на Кралството на сърби, хървати и словенци (Югославия). През този период жителите му са подложени на насилствена асимилация и на репресии, които включват убийства. През януари 1926 година, при завръщането си от Кюстендил, където прави покупки за бъдещата си сватба, е убит местният жител Стойне Цветков.[8] През 1929 година в района на Долна Любата са закарани близо 600 арестувани българи от Босилеградско и от частите на бившата Трънска околия, окупирани от Сърбия през 1920 година. Някои източници от епохата дори определят мястото, където са задържани тези българи, като „концентрационен лагер“, според други – в арестантския лагер хората са измъчвани и бити.[9]
В 1929-1930 година на мястото на старата е построена нова училищна сграда. Училището е централно и в него се обучават и ученици от селата Горна Любата, Мусул, Барйе, Плоча, Дукат, Църнощица и Гложйе.[1]
През 1941-1944 година Долна Любата, както и останалите села в Западните покрайнини, е под българско управление. През 1941 година е открита прогимназия.[1] На 8 септември същата година е създадено читалище „Христо Ботев“, с пръв председател Владимир Гешев (учител), подпредседател – Александър Трайков (свещеник), секретар – Асен Милошев (чиновник) и съветници – Методи Стоилков (шивач), Евтим Спасов (бакалин) и Стойне Цветков (земеделец). В Контролната комисия на читалището влизат Владимир Попов, Стоян Дойчинов, Драган Костадинов, Анто Антов и Симеон Харизанов.[10]
След 1944 година Долна Любата отново е в границите на Югославия и наследилата я след разпада ѝ Сърбия.
Население[редактиране | редактиране на кода]
| година | Население |
| 1880 | 788 |
| 1900 | 975 |
| 1910 | 1094 |
| 1948 | 1128 |
| 1953 | 1148 |
| 1961 | 1060 |
| 1971 | 1008 |
| 1981 | 755 |
| 1991 | 584 |
| 2002 | 395 |
| 2011 | 270 |
Според данни от преброяването през 2002 година 79,74% от жителите на селото са българи, 15,69% сърби, 0,25% македонци.
Културни забележителности[редактиране | редактиране на кода]
В селото има църква, носеща името „Св. Спас“. Тя е възстановена по настояване на местните българи през 2006 г. През Възраждането (1839 г.) в църквата е имало килийно училище.[11]
Редовни събития[редактиране | редактиране на кода]
В миналото традиционният събор на селото се е провеждал на 14 октомври, Петковден, наричан и Пѐчинден.[12]
Личности[редактиране | редактиране на кода]
- Александър Младенов (1936) – просветен деец, краевед.
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б в г д е ж з Младенов, Александър Й. Народни просветители от Босилеградско Краище 1833-2003. Малка енциклопедия, Долна Любата, 2003, с. 141-142, 157.
- ↑ а б Захариев, Йордан. Кюстендилското Краище, Сборник за народни умотворения и народопис, книга XXXII, София 1918, с. 373-376.
- ↑ Енциклопедичен речник Кюстендил (А-Я). София, Общински народен съвет, Регионален център по култура. Издателство на Българската академия на науките, 1988. ISBN 954-90993-1-8. с. 67.
- ↑ Турски извори за българската история, т. XVI, София, 1972, Съставила и коментирала Бистра Цветкова, под редакцията на Б. Цветкова и Ан. Разбойников, с. 147.
- ↑ Драганова, Славка. Кюстендилски регион 1864-1919, София 1996, с. 188-189.
- ↑ Димитров, Тодор. Босилеградският край - български учреждения и личности (1878-1912), Кюстендил 2000, с. 13-14.
- ↑ Българите от Западните покрайнини (1878-1975), Главно управление на архивите, Архивите говорят, т. 35, София 2005, с. 111-112.
- ↑ Българите от Западните покрайнини (1878-1975), Главно управление на архивите, Архивите говорят, т. 35, София 2005, с. 2921 376.
- ↑ Българите от Западните покрайнини (1878-1975), Главно управление на архивите, Архивите говорят, т. 35, София 2005, с. 314, 363, 379.
- ↑ Българите от Западните покрайнини (1878-1975), Главно управление на архивите, Архивите говорят, т. 35, София 2005, с. 513-514.
- ↑ Зденка Тодорова, „Светилища, разделени с граница“, издание на Сдружение „Плиска“, Печат:ИК „Ни Плюс“, 2007 г., ISBN 978-954-91977-2-3, стр.75
- ↑ Захариев, Йордан. Кюстендилското Краище, Сборник за народни умотворения и народопис, книга XXXII, София 1918, с. 141.
| ||||||||||
