Сенат

Вижте пояснителната страница за други значения на Сенат.

---

Част от серията статии за
Древен Рим
Периоди
Седемте царе на Рим (753 пр.н.е. – 509 пр.н.е.) Римска република (508 пр.н.е. – 27 пр.н.е.) Римска империя (27 пр.н.е. – 476/1453) Принципат (Западна империя) Доминат (Източна империя)
Обикновени магистратури
Консул Претор Квестор Промагистрат Едил Трибун Цензор Управител на Рим
Извънредни магистратури
Диктатор Началник на конница Триумвират Децемвири
Мандатни длъжности
Понтифекс Легат Dux Officium Префект Викариус Vigintisexviri Ликтор Магистър Милитум Император Принцепс Август Цезар Тетрархия
Институции, римско право
Сенат Cursus honorum Римско събрание Колегии Римско право Римско гражданство Imperium

Сенат (лат. senatus, от senex — съвет на старейшините) е един от висшите държавни органи в Древен Рим. Възниква от съвета на старейшините на патрицианските родове в края на царската епоха (около 6 век пр.н.е.).

С установяването на Римската република, заедно с магистратите и народното събрание (комиции) става съществен елемент в обществения живот. В състава на Сената влизали бивши магистрати и в него се концентрирала политическата сила и държавния опит на Рим. Сенатът можел да се свиква само от висшите магистрати -диктатор, консули, претори.

Членовете на сената се делили по рангове според длъжностите, които са заемали преди това (консул, претор, едил, трибун, квестор). По време на дискусии, сенаторите получавали думата в съответствие с този ранг. Начело на сената стоял — принцепс (princeps senatus).

В период на Републиката, в хода на съсловните борби на плебеите и патрициите (V -III в. пр. н. е.) властта на сената била донякъде ограничена в полза на комициите (народното събрание).

През 3—1 в. пр. н. е. сенатът предварително разглеждал законопроекти, предлагани за гласуване в комиция. На него принадлежало висшето ръководство на военните дела, външната политика, финансите и държавното имущество, надзор над религиозните култове, правото да обявят извънредно положение и др. Сенатът утвърждавал закони и резултатите от изборите, контролирал дейността на магистратите. Под този образ, сенатът фактически осъществявал държавното управление.

Постановленията на сената -сенатус консултум (s. c., senatus consulta) имали силата на закон, също както и постановленията на народното събрание и събранието ная плебеите — плебисцита.

В периода на Империята властта на сената все повече била ограничавана и се състредоточила в ръцете на императора, въпреки че формално той продължил да се счита за едно от най-висшите държавни учреждения. В действителност сенатът се превърнал в събрание на представителите на знатните семейства, без да има особено политическо влияние. Постановленията на сената продължили да имат силата на закон, но се приемали обикновено по инициатива на императора. Като се започне от Октавиан Август, императора на Рим носил титула «принцепс» — т. е. «първи от сенаторите».

Броят на сенаторите неведнъж се променял:

• първоначално — 100 души
• по време на ранната република (до 88 пр.н.е.) — 300 души
• управление на Сула — 600 души
• управление на Юлий Цезар — 900
• управление на Октавиан Август — отново 600 души
• в периода на късната античност (домината) — 2000 души.

Първоначално в сената влизали само членове на изконно римски фамилии, но от I в. пр.н.е. това право получили и италийците, а по време на Империята — даже и знатни провинциалисти.

При Диоклетиан (края на 3 век) сенатът бил превърнат в градски съвет на Рим, при Константин Велики (4 век) бил учреден сенат в Константинопол, равен по права със сената в Рим.