Триас

Триас преди 251–199.6 милиона години ПреК К О С Д К П Т Ю К Пг Н
Средно атмосферно съдържание на O₂ през периода	ca. 16 Vol %^[1] (80 % от съвр. ниво)
Средно атмосферно съдържание на CO₂ през периода	ca. 1750 ppm^[2] (6 пъти прединдустриалното ниво)
Средната температура на повърхността през периода	ca. 17 °C^[3] (3 °C над съвр. ниво)

Еон	Ера Продължителност	Период	Начало в млн. г.
Фанерозой
	Неозой 65,5 млн. г.	Кватернер	2,588
		Неоген	23,03
		Палеоген	65,5
	Мезозой 185,5 млн. г.	Креда	145,5
		Юра	199,6
		Триас	251
	Палеозой 291 млн. г.	Перм	299
		Карбон	359,2
		Девон	416
		Силур	443,7
		Ордовик	488,3
		Камбрий	542
Протерозой
	Неопротерозой 458 млн. г.	Едиакарий	630
		Криоген	850
		Тоний	1 000
	Мезопротерозой 600 млн. г.	Стений	1 200
		Ектасий	1 400
		Калимий	1 600
	Палеопротерозой 900 млн. г.	Статерий	1 800
		Орозирий	2 050
		Рясий	2 300
		Сидерий	2 500
Архай	Неоархай 300 млн. г.		2 800
	Мезоархай 400 млн. г.		3 200
	Палеоархай 400 млн. г.		3 600
	Еоархай		4 000
Хадей			4 540

Триас (на старогръцки: τριάς, τριάδος; „Triade“ – триада, троица) е геоложки период от земната история, който обхваща първата третина на мезозоя. Започва преди около 250 милиона години и завършва преди около 200 милиона години, продължителност – 50 милиона години. Триасът се предшества от пермския период (последния период на палеозойската ера) и е наследен от юрския период. Названието триас възниква в резултат от обединяването на три комплекса пластове за първи път определени и систематизирани в геоложките разрези в Централна Европа: пъстър пясъчник, раковинен варовик и пъстър мергел (кейпер).^[4]

Историческа справка[редактиране | редактиране на кода]

За първи път тези три геоложки пласта (слоеве) са обединени под названието „кейперски наслаги“ през 1831 г. от белгийския геолог Жан Батист Жулиен Омалиус д'Алуа (1783 – 1875) през 1831 г., а през 1834 г. немският геолог Фридрих Август Алберти (1795 – 1878) ги наименува триас. Впоследствие множество видни геолози допринасят за стратиграфското систематизиране на целия период и подробното му изучаване: Кристиан Леополд фон Бух (през 1831), Александър Кейзерлинг (средата на 19-ти век), Едуард Зюс, Йохан Едмунд Мойсисович (1839 – 1897), Вилхелм Хенрих Вааген (1841 – 1900), Дионис Щур (1827 – 1893), Карл Динер (1862 – 1928), Александър Битнер (1850 – 1902) и др.^[4]

Периодизация[редактиране | редактиране на кода]

Първите триаски наслаги били изучени още в средата на 18-ти век на териториите на Средна Европа – в Германия и Североизточна Франция (т.н. Германски басейн), но поделянето им на серии и етажи поради тяхното своеобразие и бедност на органичните астатъци много трудно се проследявали. Голямо значение за систематизацията на средния и горния триас от вторато половина на 19-ти век започнали да играят морските наслаги открити в Алпите, а за долния – разрезите в Хималаите. Първоначално триасовият период се поделял на три серии, макар че същите не се явяват точни еквиваленти на пъстрите пясъчници, раковинните варовици и пъстрите мергели (кейпер) в Германския басейн. Геоложкия строеж на Северните Варовикови Алпи, където са обособени стратиграфските етажи анисий, карний, норий и ретий (ладина е обособен в Южните Алпи), се отличавал с много сложна структура и извънредно фациално разнообразие, което затруднявало установяването на истинската последователност на напластяванията и палеотологичните зони. През 1960-те години била предложена съвременната стратификация на периода, на базата на палеонтологичните зони в Северна Америка, където триаските разрези са най-пълни, а строежът им най-елементарен. Триаският период се поделя на три серии (отдела) – долен, среден и горен, които от своя страна се поделят на 7 „етажа“ – индий и оленский (долен триас), анисий и ладиний (среден триас), карний, норий и ретий (горен триас). обособените в Алпите етажи от средния и горния триас са получили световно признание, но общо прието деление на долния триас все ощи няма. В Алпите е обособен един (верфенски или скитски) или два (сейски и кампилски) етажа, а в Северна Америка – 4 етажа (гризбахски, динерски, смитски и спетски).^[4]

Период	Система	Етаж	млн. год.
Юра	Долна юра	Хетангий	младши
Триас	Горен триас	Ретий	201.3–208.5
		Норий	208.5–~228
		Карний	~228–~235
	Среден триас	Ладиний	~235–~242
	Среден триас	Анисий	~242–247.2
	Долен триас	Оленьокий	247.2–251.2
	Долен триас	Индий	251.2–252.2
Перм	Лопингий	Чангсингий	старши

Обща характеристика[редактиране | редактиране на кода]

Към началото на триаса геосинклиналните структури в Западна Европа, Азия (Урало-Тяншанските и Монголо-Охотските пояси), Северна Америка и Източна Австралия се превърнали в млади платформи. Те се споили в едно цяло (континента Лавразия) в Северното полукълбо, а в Южното полукълбо се присъединили към континента Гондвана. Силно се стеснил Средиземноморския геосинклинален пояс, който разделял тези два континента, а Кордилерската и Източноазиатската геосинклинални области ги обграждали от запад и изток. През триаса континенталните площи, приблизително съвпадащи с платформите, господствали над морските басейни, които с малки изключения съответствали на геосинклиналите. Морският басейн Тетис заемал територията на Средиземноморския геосинклинален пояс, като от време на време е излизал извън неговите предели, а през ранния триас даже не го е обхващал напълно. Бореалният басейн е заемал северните части на Кордилерската и Източноазиатската геосинклинали и платформените области на Арктичните острови. Тихоокеанският басейн в по-голямата си част съответствал на Кордилерската и Източноазиатската геосинклинали. По бреговете на Атлантическия океан морски триасови наслаги отсъстват, като това позволява да се предположи, че този океан през това време все още не е съществувал. Присъствието на морски наслаги в Източна Африка и Мадагаскар свидетелстват за началото на формирането на Индийския океан.^[4]

Орогенните движения през триаса се проявяват слабо и те имат само местно значение. Древнокимерийската орогенеза в края на триасовия период създала нагънати съоръжения предимно в Източна и Югоизточна Азия. Херцинидите през триаса представлявали предимно планини, като в резултат на тяхното разрушаване на платформите, в отделни изолирани падини се натрупали континентални наслаги (пролувиални, речни, езерни, лагунни, еолови). През първата половина на периода континенталните наслаги се формирали също и в западните части на Средиземноморския пояс и в източните части на Кордилерската геосинклинала. Пясъчно-глинести пластове се натрупали в Средна Европа, в Източноевропейската платформа, в междупланинските падини на Урал, Северен и Южен Сибир, Северен Казахстан и Средна Азия, където в тези пластове значителна роля играят ефузивите и туфите. На Сибирската платформа продължават да се формират трапови формации, а в Южна Африка и Индия – пъстроцевтни пластове. Морски наслаги в пределите на платформите са разкрити в северните части на Сибирската платформа, Арктичните острови, в Средна Европа, Източна Африка и Мадагаскар.^[4]

През втората половина на триаса в Средна Европа се формирали гипсоносни пластове, а въглищни натрупвания се формирали в Предуралието, в Източен Урал, Севернен и Южен Сибир, в Средна Азия, Източен Индокитай, в Южните Апалачи, в Южна Америка, Южна Африка, Източна Австралия и в Индия. Освен това, в Апалачите се появява и вулканична дейност. Морски теригенни наслаги са открити в Канадския Арктичен архипелаг и на островите Шпицберген. Карбонатни седиментни наслаги господствали в Средиземноморския геосинклинален пояс, където голямо разпространение имали рифовите фации, образувани от отделяните варовици от водорасли, шестлъчеви корали, раковинни мекотели, иглокожи и други дънни организми. В по-дълбоките морски басейни се формирали червеноцветни цефалоподови варовици. В Кордилерската геосинклинала се отлагат теригенни и карбонатни наслаги, а в Източноазиатската геосинклинала – мощни пластове от глинести шисти, пясъчници и конгломерати, като навсякъде карбонатните и силициевите скални формации играят подчинена роля. През горния триас в Далечния Изток и Япония се натрупват континентални наслаги с въглищни пластове. През средния и късния триас се наблюдава мощно развитие на основен вулканизъм в Кордилерската геосинклинала и херцинидите на Апалачите и в по-малка степен в Източноазиатската геосинклинала. В Средиземноморската геосинклинала вълканизмът е слабо проявен.^[4]

Климатът през триаса е бил доста топъл, като през първата половина е по-сух, а през втората – по-влажен. Тропичния пояс е съвпадал с океана Тетис и южните части на Северна Америка, достигайки значителна ширина (до 60° на север и юг от екватора).^[4]

Органичен свят[редактиране | редактиране на кода]

През 2-та половина на перма започва измирането на палеозойските групи от растения и животни, който процес продължава до края на триаса. В края на перма и особено в началото на триаса се появяват нови (мезозойски) видове растения и животни, които през целия период съжителстват с древни форми и чак в края на триаса или началото на юрата стават господстващи.^[4]

Растителен свят[редактиране | редактиране на кода]

Растителният свят на сушата през първата половина на триаса е много близък до този на горния перм. Изчезват господстващите през палеозоя дървовидни плауни, каламити, кордаити, прапапрати и голяма част от древните иглолистни и обликът на растителността коренно се изменя, макар че новите групи растения все още не са се появили. В края на перма и началото на триаса преобладавали древните иглолистни и птеридоспермите (семенни папрати). Основните мезофитни групи растения (диптериеви папрати, сагови, бенетити, гинкови и мезофитни иглолистни) в значителни количества се появяват през 2-та половина на триаса, но чак до неговия край все още е голямо значението на древните групи (семенни папрати, древни папратовидни и иглолистни) и тези други групи, разцвета на които става през триаса (две семейства семенни папратовидни, иглолистни). В триаските морета голяма роля играли рифообразуващите водорасли (разкрити в Доломитовите Алпи).^[4]

Животински свят[редактиране | редактиране на кода]

Най-характерната особеност на животинския свят през триаса е разцвета на влечугите, приспособили се към живот на сушата и в моретата, в пресноводните водоеми и във въздуха. Някои групи земноводни също преминали към живот в морето. Заедно с лабиринтодонтите и котилозаврите, съществували още през перма, се появяват характерните за мезозоя архозаври, ихтиозаври, редица групи синантозаври, лепидозаври и костенурки. В края на периода се появяват истинските костни риби и първите бозайници. Пресноводните басейни били обитавани още от малки ракообразни (остракоди) и филоподи. В триаските морета сред безгръбначните доминирали цератитите (главоноги мекотели), появили се в края на перма и измрели в края на триаса. Заедно с тях съжителствали пелециподи, гастроподи, наутилоидеи, а в малки количества съществували и настоящите амонити и белемнити. Значително, в сравнение с палеозая, намаляла ролята на брахиоподите, морските лилии и фороминиферите, а четирилъчевите корали се сменили с шестлячеви.^[4]

Биогеографско райониране[редактиране | редактиране на кода]

За триаския океан Тетис (от Алпите до Индонезия) и морския басейн заемащ южните части на Северна Америка е характерна обилна и разнообразна фауна от безгръбначни, заедно с широкото развитие на карбонатни рифови фации в тропическата област. Друга биогеографска област с умерен климат се е разполагала на териториите на Бореалния морски басейн и басейните около Нова Зеландия и Нова Каледония, където тропическите форми на безгръбначните и рифовите фации отсъствали. Различията между тези области настъпва ясно в края на ранния триас. Границата между тях в течение на целия период слабо се е премествала на север в Западното полукълбо и на юг в Източното. Флората през първата половина на триаса е била еднообразна. Започвайки от средата на периода тропическа флора е разкрита покрай северните брегове на океана Тетис, а също в Апалачите и платото Колорадо. Много по-умерената флора е заемала териториите между Тетис и Бореалния басейн, а също и континентите в Южното полукълбо, включвайки и Антарктида.^[4]

Полезни изкопаеми[редактиране | редактиране на кода]

С триаските наслаги са свързани находищата на въглища в Източен Урал, Южното Приморие, Япония, Виетнам, САЩ (Южните Апалачи), Южна Африка, Източна Австралия; на нефт и газ – в Прикаспийската низина, Далечния Изток, Великобритания, САЩ, Алжир, Либия; на диаманти в – Якутия; на уран – в САЩ (платото Колорадо); на калиеви соли – в Централна Европа; на медни и медно-никелови руди – в Норилск, Полша, САЩ, Канада; на оловно-цинкови руди – в Далечния Изток, Полша, Австрия; на сребърно-оловни руди – в Сърбия; на ценни строителни материали, в т.ч. знаменития карарски мрамор в Италия.^[4]

В България триаски утайки се развиват широко в Предбалкана, Стара планина, Средногорието, Краище и Странджа. В триаски варовици при Кремиковци са открити богати залежи на железни руди, а при Тюленово – нефт.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

Norbert Hauschke, Volker Wilde: Trias. Eine ganze andere Welt. Mitteleuropa im frühen Erdmittelalter. Verlag Dr. Friedrich Pfeil, München 1999, ISBN 3-931516-55-5.
Spencer G. Lucas: The Triassic Timescale. Geological Society Special Publication 334. The Geological Society, Bath (UK) 2010, ISBN 978-1-86239-296-0.
James G. Ogg: Triassic. S. 681 – 730, In: Felix M. Gradstein, James G. Ogg, Mark Schmitz, Gabi Ogg: The Geologic Time Scale 2012. Elsevier B. V., 2012, ISBN 978-0-444-59425-9.
Michael J. Benton: Paläontologie der Wirbeltiere (von Hans-Ulrich Pfretzschner). Pfeil Verlag, München 2007, ISBN 978-3-89937-072-0, insbes. Kap. 6 (S. 150 – 172)
Jens Boenigk, Sabina Wodniok: Biodiversität und Erdgeschichte. Springer Verlag, Berlin – Heidelberg 2014 (Springer Spektrum), doi:10.1007/978-3-642-55389-9, ISBN 978-3-642-55388-2.
Cesare Emiliani. (1992). Planet Earth: Cosmology, Geology, & the Evolution of Life & the Environment. Cambridge University Press. (Paperback Edition ISBN 0-521-40949-7)