Въстание на Петър Делян

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Българите в Белград издигат Петър Делян за цар под името Петър II
Византийско владичество 1018-1185

Въстанието на Петър Делян (на гръцки: Επανάσταση του Πέτρου Δελεάνου) е първият организиран опит за освобождение на българите от византийска власт. Избухва през 1040 година в Белград оглавено от царския потомък Петър Делян, син на Гаврил Радомир от първия му брак с Маргьорита - дъщеря на унгарския крал Геза, за кратко е овладяна голяма част от западна Бълария и цели две години до 1041г. българите отстояват свободата си.

Геополитическа предистория[редактиране | edit source]

Византийските теми в българските земи след въстанието - 1045 година

След падането на България под византийска власт, българските земи са интегрирани във византийската темна административна система. Тракия, Албания, Епир и Тесалия са придадени към бившите гранични теми, а от Мизия е формирана нова тема Паристрион (Подунавие) с център Дръстър. От Срем и Белградската област е формирана друга нова тема - Сирмиум, често наричана и западен Паристрион с център Сирмиум. Неин пръв стратег е Константин Диоген. Тема Сердика е поверена на стратега Роман Диоген. От останалите български земи е образувана една голяма тема (назована първоначално катепанат, а после обърнат на дукат) България със център (столица) Скопие. Пръв управител на тема България става патриций Давид Атианат. Извън граничните теми и тема България остават още Албания, която е придадена към Драчката тема (Дирахий) с управител Евстатий Дафномил. Дукля също е присъединена към тема Драч. Образувани са и тема Дубровник и тема Сърбия обхващаща Рашка, Захълмието и Требине.

Малко по-късно Сръбската тема е преобразувана във васална. Босна също е ромейски васал, а в Хърватия управлявават наследниците на княз Степан Държислав (969-997) /тримата му сина - Светослав (провизантийски настроен), Крешимир (провенециански настроен) и Гоислав/, който вече е поел васални задължения към Византия. Поради сблъсъка между византийското и венецианско влияние в хърватските земи избухва гражданска война. През 1000 година венецианците предприемат голяма експедиция която помога на Крешимир да победи Светослав. Крешимир става владетел под името княз Крешимир III (1000-1030), като до 1020 управлява заедно с брат си Гоислав. Сваленият Светослав иска помощ от венецианския дож Отоне Орсеоло, който се съгласява да му помогне. Синът на Светослав - Степан заминава за Венеция и се жени за дъщерята на дожа, но помощ така и не му е оказана. През 1019 година с падането на България под византийска власт княз Крешимир III поема васални задължения спрямо новата велика сила в европейския югоизток - Византия.

Българите и земите им след падането на България под византийска власт[редактиране | edit source]

Византийските владения - 1025 година

През 1018 година император Василий II успява да покори България и да я постави изцяло под ромейска власт. Политиката на император Василий II спрямо българите е да ги интегрира в империята. Българската патриаршия е принизена до автоакефална архиепископия в Охрид, чийто архиепископ според Василий II следва да е българин.

Първоначално за охридски архиепископ е положен българинът Йоан Дебърски. Българската аристокрацията запазва властта и богатствата си, но в рамките на византийската административно-имперска система, а селяните не са товарени с нови данъци, поради и което остават сравнително спокойни. Голям брой от недоволните аристократи, сред които и царските роднини са изпратени в далечна Армения на изток, където получават компенсиращи ги високи административни и военни постове, както и богати имения, с цел да бъдат привлечени към ромейската кауза. Позволено им е да отведат в Армения свитите и войски си, които също са съставени от българи. През 1018-1020 година значителни български контингенти са изпратени в Италия да воюват с арабите. До голяма степен благодарение на тяхната храброст катепан Василий успява да нанесе унищожително поражение на арабите и да закрепи ромейската власт в Сицилия, отвоювайки окончателно за империята Южна Италия.

От 1022 до 1025 година българските земи са опустошени от суша, скакалци и епидемии. През 1025 година император Василий II решава да изгони окончателно арабите от Сицилия, предприемайки голям поход. Първо са изпратени български войски които да отпочнат бойните действия, но на 15 декември 1025 година императорът умира и войната е прекратена.

След смъртта на Василий византийската политика към българите се мени. Постепенно данъците върху селяните започват да нарастват, а върху българската аристокрация започва да се оказва натиск да се приема по-скоро за ромейска, отколкото за българска. Политиката на такт и толерантност спрямо българите постепенно е изоставена за сметка на стремежа за все по-пълна асимилация. Постепенно и отношенията между българската аристокрация и ромейската власт започват да ескалират в сблъсъци по гореизброените обективни причини.

В тази обстановка император Роман III Аргир започва война с арабите в Мала Азия. За целта той мобилизира и голяма българска армия. След едно поражение в Сирия василевсът се отказва от командването на войската и го поверява на талантливия пълководец Георги Маниак. Под негово командване ромеите и българите успяват да разгромят арабите и през 1031 година превземат Едеса. Последната голяма победа на Византия на арабския фронт е през 1038 година, когато Георги Маниак успява да превземе половината от остров Сицилия от арабите. В тази война също участват български войски.

Междувременно през 1034 година император Роман III Аргир става жертва на заговор и на трона се възкачва новият съпруг на императрица Зоя – император Михаил IV. При управлението на този император ситуацията в българските земи окончателно се обтяга. В средата на 30-те години българската аристокрация е със запазено народностно самосъзнание и разполага с немалки имения, богати земи и значителни парични суми. Под нейно командване са многобройни военни отряди калени в тежките битки с арабите. Освен това българската аристокрация има подкрепата на българските селяни (които определено са по-зле настроени към ромеите). Българската аристокрация в онзи момент е зле настроена към властта, поради третирането ѝ като нервностойна спрямо старата ромейска такава. Пътят за растеж в йерархията на българите е по-труден от този на старата аристокрация (особено столичната Константинополска).

Българските селяни са традиционно по-зле настроени към ромейската власт от аристокрацията, както поради нарастващото данъчно бреме, така и заради традиционния им присъщ консерватизъм - по причина на езиковата бариера, ромейската надменност, пренебрежителност и произволност при събирането на данъците (българите не разбират законите на гръцки и това осуетява възможността за ефективна защита на правата им).

Недоволството на старото болярство в съчетание със селската ненавист към византийщината достигат точката на кипене през 1037 година когато умира охридския архипископ Йоан Дебърски и на негово място е поставен гръкът Лъв, хартофилакс на църквата "Света София". Този акт вбесява българите, тъй като посяга на църковната им свобода. Оставала само да се появи искрата и тя не закъснява - през 1040 година големия глад за пари във византийския бюджет води до замяна на натуралния данък с паричен.

Тази замяна предизвиква взрив от недоволство сред селяните, тъй като както правилно схваща Василий II, още от времето на царете Петър I и Самуил всички са свикнали да плащат в натура. Реформата не се нрави на селячеството, още повече че го обременява допълнително - то е принудено да пътува до големите градове на империята (в улеснение на гражданите), а пък това допълнително поради по-високото предлагане срива цената на изкараната с непосилен труд селскостопанска продукция. Причината за това била, че в България данъците винаги били натурални и селяните не били свикнали да продават за пари стоките си. Точно в този момент в най-западната точка на българските земи се появява Петър Делян, който е със синя кръв, и е син на един от последните български царе - Гаврил Радомир.

Избухване на въстанието[редактиране | edit source]

Ситуацията в зетските владения[редактиране | edit source]

През пролетта на 1034 година византийският васал и владетел на Дукля, княз Стефан Войнович се обявява за независим владетел. През лятото на 1036 година голяма ромейска армия (в нея са включени и български части), заедно с войските на останалите византийски васали - князете на Босна, Рашка, Требине и Захълмие нахлуват в Дукля и смазват съпротивата на княз Стефан Войнович. Той е пленен и отведен в Константинопол. На следващата 1037, княз Стефан Войнович успява да избяга и да се върне в Дукля, където подига въстание. Стратегът на Драч потегля на поход срещу него, но ромеите търпят поражение, следствие от което Стефан Войнович укрепва властта си. Византия временно се примирява с положението в Дукля. През зимата на 1039/40 година император Михаил IV е на почивка в адриатика и корабът с личните му пари се разбива на дуклянското крайбрежие. Княз Стефан Войнович успява да сложи ръка върху тези средства. Михаил IV го моли да ги върне, но той отказва и това води до нова война. През 1040 година ромеите организират поход срещу Дукля, но търпят пълен разгром. Въпреки загубата в Драч се сформира нова византийска армия съставена предимно от българи, която трябва да продължи войната.

Положението в северозападните български земи[редактиране | edit source]

През 1038 година в тема България се появява Петър Делян, бягайки от византийска военна служба в арменските земи. Той се легитимира като царски потомък и син на Гаврил Радомир, което е достатъчно с оглед на събитията през 1040 българите да му повярват и да го издигнат на щит за цар. Въстанието избухва в Белград предвид осигуряването на спокоен тил откъм кралство Унгария с оглед и на маджарския произход на новия цар.

Комплот от Константинопол[редактиране | edit source]

Властите в имперската столица обаче с оглед на разколебаване у българите представят биографията на Делян по съвсем различен начин. Според тях той е роб (или слуга) на някакъв константинополски гражданин и името му Делян идва от гръцкото (транскрибирано) „долос”, т.е. хитър или казано с други думи опитват да внушат на българите, че Делян е измамник. Византийците представят Делян като подъл, хитър и безскруполен. Според тях, той даже не се посвенява да излъже българските боляри за произхода си. Михаил Псел пише за него

... човек, чийто род е даже недостоен за споменаване, двуличен по нрав и твърде опитен да измами съплеменниците си

Развой на въстаническите действия[редактиране | edit source]

Независимо от тези византийски номера, въстаналите българи обявяват Петър Делян за свой цар, издигайки го за такъв по стар обичай на щит в Белград. Оттук насетне по думите на Михаил Псел, тъй като той е

човек твърде опитен във военното дело, умен и способен да даде разумен съвет в труден момент

, въстанието взема твърде неблагоприятен за империята развой. Първо е очистен от византийците Срем - последната паднала под ромейска власт българска област. Установен е пълен контрол и в района на Белград, където Делян е провъзгласен за български цар, като за целта е и коронясан под името Петър II. От Белград въстаниците се насочват към Ниш през българската гора. След като въстаническата армия превзема силната Нишка крепост се насочва към Средец, като го и превзема, прогонвайки от него императорския наместник на катепаната България. След тези главозамайващи успехи, въстаниците насочват удара си към главния град на България по това време - Скопие.

Византийската стратегия се обръща срещу създателите си[редактиране | edit source]

Разбирайки за събитията, константинополското правителство решава да изпрати срещу въстаниците сформиращите се войски в Драч за борба с княза на Дукля и за прехвърляне в Сицилия за война с арабите, под предводителството на стратега Василий Синадин, с което допуска стратегическа грешка. Когато армията на Синадин достига Дебър (т.е. българските предели), стратега е снет от длъжност, изпратен е под стража в Солун и хвърлен в затвора, поради оклеветяването му пред централната власт от един от неговите подстратези - Михаил Дермокаит (който заема неговия пост). Войниците това и чакали, поводът за бунт бил използван за да провъзгласят за цар на България един от своите хора на име Тихомир. Двете армии се срещат в Скопие и прогласят възстановяване независимостта на България.

Убийство на набедения узурпатор[редактиране | edit source]

Петър Делян (ó Δελεάνος) и Тихомир (ó Τειχομηρóς) - миниатюра от Мадридския препис на Хрониката на Йоан Скилица

След като научава за случилото се с драчките войски, пряснокоронасяният цар Петър II изпраща до Тихомир послание с което го кани в Скопие да обсъдят общите си действия срещу ромеите. Тихомир разбира се си дава сметка, че на тази среща не може да не се обсъжда въпроса за върховенството, но въпреки това се съгласява. Най-вероятно Тихомир е бил убеден от своите, че Цар Петър II не е този, за когото се представя и той ще успее да надделее в спора и да разобличи лъжеца Делян. Както и се очаквало на срещата в Скопие се обсъжда въпроса за върховната власт. Как точно е протекъл спора е неизвестно, но най-вероятно Тихомир е твърдял, че цар Петър II с нищо не може да докаже произхода си и че той има по-силна легитимация като нов български владетел от него.

Всичко се решава от емоционалната реч на цар Петър II, който изтъквайки лошите последици на двувластието заявява, че

един храст не може да храни два папагала

(папагалът е хералдическият знак на самуиловия род) с което печели всеобщи симпатии, предлагайки на хората да избират между него - доказаният внук на цар Самуил и "абсолютният самозванец Тихомир". След речта настъпва суматоха сред тълпата (явно действията се развиват на столичния площад), която се нахвърля срещу Тихомир (тя била съставена преди всичко от привърженици на Петър Делян) и в настъпилата неразбория Тихомир бива убит позорно с камъни. След смъртта на Тихомир неговите хора признават легитимността на цар Петър II.

Военните действия вземат неблагоприятен развой за империята[редактиране | edit source]

Докато в България текат владетелски и династични спорове за правата върху короната, император Михаил IV събира в Солун армия, с която потегля на поход срещу българите. Насреща му начело на българската армия тръгва укрепилия властта си български цар Петър II. По пътя си българската армия лесно превзема Щип, заемайки без бой и Струмица. Двете армии се срещнат в решителна битка в южна Македония. Битката е кратка, тъй като ромеите не очакват толкова многобройна българска армия. При вида ѝ ромеите отстъпват, което отстъпление преминава в бягство. Българите предприемат преследване, в което нанесят тежки загуби на ромеите, а начело на паникьосаната си армия позорно бяга болния от водянка византийски император Михаил IV. След като се отскубват от преследвачите си, ромеите отстъпват към Солун. Като ромейски ариегард се движи отряд начело с Мануил Ивац, заедно с императорския обоз. Мануил IV, явно нямайки вяра в армията си и собствените си сили потегля за Константинопол. Разбирайки за малодушния акт, Мануил Ивац с отряда и императорския обоз се предава на Петър Делян. В български ръце попадат императорската шатра, скъпи одежди, пари и скъпоценности. Скоро след това събитие Солун е обсаден, но предвид силната му крепост, българската армия е изтеглена на лагер край Остров.

Българските победи[редактиране | edit source]

Освободените български земи под предводителството на Петър Делян - цар Петър II

След разгрома на императорската армия край Солун българските сили са разделени на три части. Една армия е оставена в резерв в района на Остров и Солун, под командваннето от цар Петър ІІ. Друга армия е изпратена към Драч под командването на неизвестен по име кавхан. Трета армия под командването на опитния пълководец Антим е изпратена към Елада. Армията настъпваща към Драч не среща никаква съпротива, а българското население от Западна Македония и Албания признава възстановената българска независимост, радостно приветствайки настъпващите български войски. В Драч слабия ромейски гарнизон не оказва съпротива и градът преминава под българска власт.

Другата армия навлиза в Тесалия и без проблем заема Бер и Сервия, след което пада и Лариса. Ромеите все пак успяват да запазят контрол над някои от крайбрежните градове, най-важния от които е Димитриада. Българската армия няма време да се сражава за тях (предвид на това, че гарнизоните им са малобройни и не могат да застрашат българското настъпление в южна посока). Българската армия бързо преминава през Термопилите, навлизайки дълбоко в Беотия. Едва при Тива срещу българите се изправя по-голяма ромейска сила. Разиграва се битка под стените на Тива, която е ожесточена и в крайна сметка ознаменувана с българска победа. Въпреки победата, голяма част от ромеите успяват да се укрият зад стените на крепостта. Българската армия щурмува Тива и я превзема.

След това българите продължават похода си на юг и без проблем заемат Атина, достигнайки Коринт. Там ромеите успяват да съсредоточат достатъчно военни сили, което в съчетание с мощните укрепления изградени за преграда на Коринтския провлак отказват българската армия от щурм и по-нататъшно настъпление към Пелопонес. След успехите, тази българска армия се връща в Тесалия и обсажда Димитриада. Ромеите се бранят ожесточено, но численото надмощие на българите си оказва решаващо и Димитриада е превзета. След нея падат и останалите съпротивляващи се градове в областта. В Димитриада е настанен силен български гарнизон.

Поражението в Епир[редактиране | edit source]

Докато в Тесалия и Атика се разиграват бойни действия, в Епир положението също излиза от контрола на Византия. По това време там събира данъци Йоан Куцомит, който е ноторно прочут с големите си своеволия и злоупотреби при събирането на фиска. Местните българи, гърци и власи използват повода и силно възнегодуват срещу бирника, след което се подигат на бунт. Местните бунтовници бързо заемат почти цялата тема Навпакт (с изключение на крайбрежието).

Гръцките историци не свързват бунта с българското въстание, а го третират като локална изява, без връзка със събитията в съседните теми. Разбирайки за бунта срещу корумпирания византийски чиновник и бирник, цар Петър II заявява на всеослушание, че ще намали данъците многократно. Гръцките историци считат, че по тази причина местните бунтовници се подчиняват на цар Петър II, поставяйки се под негова власт. При тази вест армията на Антим, която след превземането на Димитриада квартирува в Лариса, потегля за Навпакт. Настроенията в Навпакт са благоприятни за доброволно преминаване на града под българска власт. Опасявайки се от бунт в града и виждайки, че положението се изплъзва от контрол, стратега на Навпакт извежда армията си от града и посреща българската в околностите му. Битката е тежка и ожесточена, но в крайна сметка ромеите отново са разгромени. Те побягват преследвани от българите. При преследването по-голяма част от ромейската армия е унищожена или попада в плен. След сражението българската армия е под стените на Навпакт. Останал без гарнизон, градът капитулира.

Появата на Алусиан[редактиране | edit source]

След тези победи, въстаниците считат успеха си за сигурен. Основните български сили се разполагат на зимен лагер край Остров. Вестите за българските успехи достигнат и до Армения, където по това време са намира Алусиан, законен наследник на българския трон. Той е втори син на цар Иван Владислав и брат на последния български цар - Пресиян II. След втория си опит от 1025 година чрез преврат да заеме византийския престол, вече византийския магистър Пресиян е ослепен, губейки правата си на престолонаследник. Там той успява да направи завидна военна кариера, прочувайки се като опитен и талантлив военачалник. В момента на успешния ход на въстанието в България, Алусиан е в немилост пред императора и живее в Константинопол без право да го напуска, но и без право на среща с василевса, за да си възвърне императорското благоволение. При тази стечения на обстоятелствата Алусиан решава да се завърне в България предвид законните му права върху престола. Обладан от властолюбиви и користолюбиви амбиции Алусиан се преоблича, дегизирайки се като наемен арменски войник и тайно потегля за България. През септември 1040 година успява да стигне до България. Знаейки какво се е случило с Тихомир, той не посмява открито да заяви претенциите си за трона.

Обсадата на Солун[редактиране | edit source]

По конспиративен път Алусиан се свързва с привърженици на ароновия род. Пред тях той разкрива самоличността си, доказвайки я недмусмислено с родилно петно върху десния лакът. Постепенно Алусиан привлича на своя страна доста хора, след което открито обявява самоличността си. Съществува предположение, че в началото на 1041 година Алусиан е коронясан за цар, без Петър Делян да е в състояние да попречи на това. През пролетта на 1041 цар Алусиан постига пълно надмощие като претендент за короната, повеждайки 40 000 армия срещу Солун. Българите обсаждат Солун и 6 дни го нападат със стенобойни машини, без да постигнат успех. Тогава новият цар Алусиан заповядва градът да се блокира напълно, с оглед по-нататъшна дълга обсада. На другия ден след пълното обграждане на Солун, ромейският гарнизон изненадващо излиза зад градските стени извършвайки вилазка и в ожесточена битка отблъсква българските сили от стените на града. Това поражение, придружено с тажки загуби, принуждава българите да снемат обсадата и в боен ред да се оттеглят на север.

Съществува алтернативна версия за разигралите се събития край Солун. Според нея, Алусиан разбрайки, че гарнизонът е малоброен, щурмува крепостта, целейки ефекта на изненадата, без дори да е дал почивка на войниците си от пътя. Ромеите надделяват над изморените българи и им нанасят тежко поражение, пленявайки 15 000 от тях.

След неуспеха при Солун българите се оттеглят в лагера си при Остров.

Разривът[редактиране | edit source]

След неуспеха при Солун, между двамата претенденти за трона избухва кавга. Петър Делян обвинява Алусиан в некадърност, като някои от подържниците на Делян дори упрекват Алусиан в предателство. Алусиан бранейки се от нападките твърди, че не му е оказана своевременно помощ при обсадата.

Византийският отговор[редактиране | edit source]

По време на кавгата в българския лагер, император Михаил IV предприема действия (стратегическа контраатака) за потушаване на въстанието. Като начало в Солун дебаркира силна и многобройна ромейска армия. Друга ромейска армия нахлува в Елада, възвръщайки си Атина и Тива, след което обсажда българския гарнизон в Димитриада. Тук ромеите срещат ожесточена съпротива и понасят тежки загуби. Това принуждава византийците мнимо да вдигнат обсадата, организирайки местните гърци на въстание. Посредством него успяват да отклонят вниманието на българския гарнизон и извършвайки десант на пристанището си възвръщат контрола върху града. Трета ромейска армия извършва внезапен десант при Навпакт и превзема града. След това тя навлиза в Епир дестабилизирайки българската власт там. По същото време с изненадващ морски десант е превзет и Драч. В Константинопол се набира огромна императорска армия за война с българите.

Заговорът[редактиране | edit source]

Ромейските успехи преобръщат плановете на авантюриста Алусиан. Той установява връзка с император Михаил IV и му предава за решението си да способства за потушаване на въстанието, измисляйки хитър план за целта да получи властта над България, но вече като византийски стратег. Имитирайки помирение с Петър Делян е даден голям банкет. Когато всички се напиват, верни хора на цар Алусиан нападнат Петър Делян и с кухненски нож му отрязват носа и избождат очите.

Тази постъпка предизвиква разнопосочни и объркващи реакции сред българите. От една страна Алусиан е бил привидно надделял в спора си с Петър Делян, сдобивайки се с почти еднолична и неоспорима власт на владетел, но от друга тази подлост силно възмущава почтените и лоялни към водачите си войни. Извършването на тази недостойна постъпка съвпада по време с нова голяма ромейска офанзива в Епир и Тесалия, а друга ромейска армия отпочва офанзива и в Албания. Веднага след началото на тези офанзиви голямата императорска армия предвождана от самия василевс Михаил IV излиза от стените на Новия Рим и потегля за България. Като капак на офанзивата и Солунската армия излиза от града, за да пресрещне и се съедини с императорската. Българите контраатакуват, но са отблъснати. Този нов неуспех окончателно срива авторитета на Алусиан и той позорно бяга при императора, който по него време е в Мосинопол. Там Алусиан получава награда за предателството към собствения си народ - магистърски сан и императорското благоволение.

Следствие от тези събития, целящи демотивация и дезинтеграция сред въстаниците, в българския стан настъпва суматоха. По причина на слепотата си цар Петър II не може да управлява България, а за поста на регент (или дори и нов цар) се разгарят остри спорове. Единствено настъплението на ромейската армия сплотява българите зад цар Петър II за решително сражение. Двете армии се срещат в решителна битка в околностите на Остров. Изходът от битката изглежда предрешен, тъй като ромейската армия е по-многобройна, по-добре подготвена и екипирана. В ромейския лагер са събрани всички елитни части, включително и Харалд Хардрад начело на своите нормани. Той е един от най-талантливите и опитни войни на своето време и славата му се носи навред, но българите не се обезкуражават от неговото присъствие и влизат в последен и решителен бой за свободата си при Остров.

Решаващата битка[редактиране | edit source]

Варяжката императорска гвардия на Харалд изиграва решителна роля за българското поражение - миниатюра от Мадридския препис на хрониката на Йоан Скилица

Значително по-малобройната българска армия начело със слепия си цар оказва изключително ожесточена съпротива, която на моменти преминава в контраатака. В разгара на битката край Остров, като ромейски резерв се включва в ромейска контраатака бъдещия норвежки крал Харалд III с верните си нормани. Благодарение на норманите ромеите печелят сражението. С не по-тежки загуби от ромеите, българската армия се оттегля от бойното поле в лагера си, но това е края на въстанието и надеждите за възстановяване на българската независимост.

Краят на героичната сага[редактиране | edit source]

Миниатюра от Мадридския ръкопис на Йоан Скилица - сражения с българите при преградите вдигнати от войводата Ивац

С внезапен маньовър в тил, заобикаляйки останалите български сили, император Мануил IV се озовава пред Скопие, след което безпроблемно превзема българската столица (в града е оставен малоброен гарнизон). Тази новина подействала психологически сломяващо на част от българските боляри и те подобно на Самуиловите такива побързали да засвидетелстват по примера на Алусиан уважението си към императора, и отново да се поставят в услуга на империята.

По примера на Кракра, Мануил Ивац започва да подготвя българските войски да отбият очаквания ромейски удар откъм Остров и Прилеп, но по това време с дълъг марш в дълбокия български тил императорът овладява изненадващо Ниш, след което ромейската армия се разделя на две за да възвърне византийския контрол върху Средец и Белград. Средец е превзет от византийците след ръкопашен бой по улиците,а легендарния ръководител на съпротивата Боян (Ботко) влиза чрез Кекевмен в скандинавските саги като Бойон. Последен се предава Белград - мястото откъдето избухва въстанието.

Особено мъжествено се сражават значителни въстанически сили под командването на войводата Мануил Ивац, който укрепва пътищата към Битоля и Прилеп. След пълното овладяване на централните части на тема България, императорската армия се връща в нейния юг - Македония и потегля за Прилеп за да разгроми последните български сили на Мануил Ивац, който е преградил околните теснини, издигайки дървена стена. Ромеите щурмуват стената. В последвалата битка българите са разгромени и Мануил Ивац капитулира. След тази победа ромеите обсаждат Остров, където останалите български части под предводителството на слепия цар Петър II оказват яростна съпротива. В щурма на Остров отново се проявяват норманите на Харалд Хардрад, които разгромяват българите и пленяват цар Петър II Делян, който е отведен в Константинопол, където е затворен в тъмница и умира малко по-късно. Останалите свободни български крепости в Македония (Охрид, Битоля, Преспа и Дебър) продължават съпротивата, но са опустушени от норманите, които разрушават и гробницата на Свети Ахил в Преспа въздигната от цар Самуил. Съпротивата на отделни крепости и градове продължава дълго. Укреплението Бояна край Средец начело с войводата Ботко (Батил, Боян) последно прекратява съпротивата си в 1041г.

В 1043 изпадналият в немилост прославен византийски пълководец от предполагаем български произход Георги Маниак вдига бунт срещу империята и напълно разбива армията на василевса при Острово, но пада убит в битката.

Опустишителят и разорител на България[редактиране | edit source]

След героичните си подвизи по българските земи, норвежецът на византийска служба Харалд Хардрад става известен от скандинавските саги като ”опустушител и разорител на България”.[1]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Българска военна история през средновековието (част II, глава II, стр. 67-73). АИ "Проф. Марин Дринов", ISBN 954-430-200-X, 1994.

Вижте също[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]


Портал
Портал „Македония“ съдържа още много статии, свързани с историко-географската област.
Можете да се включите към Уикипроект „Македония“.