Горочевци

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Горочевци
България
Red pog.png
Горочевци
Област Перник
Red pog.png
Горочевци
Общи данни
Население 97 (ГРАО, 2013-12-15)*
Землище 13,538 km²
Надм. височина 988 m
Пощ. код 2496
Тел. код 07735
МПС код РК (Пк)
ЕКАТТЕ 17077
Администрация
Държава България
Област Перник
Община
   - кмет
Трън
Станислава Алексиева
(ГЕРБ)

Горочевци е село в Западна България. То се намира в община Трън, Област Перник.

География[редактиране | edit source]

Панорама от мах."Качерица" към долината на р. Костуринска

Селото е разположено на пътя Трън – Земен, на 10 км преход през с. Горна Мелна източно от държавната граница със Сърбия, на 42О42’19” с.ш. и 23О35’29” и.д., на 990 м надморска височина, на 2,5 км под най-високия връх на Еловишката планина - връх Плоча (1329 м), в югоизточения ѝ склон, в подножието на нейните върхове Голема и Малка Куровица и директно срещу връх Попова шапка (1481 м) от Любаш планина на изток, над долината на река Костуринска. То отстои на 21 км югозападно от гр. Трън, на 30 км северно от гр. Земен, на 33 км югоизточно от ГКПП Стрезимировци и на 96 км западно от София. Климатът е умерено континентален, среднопланински. Характерен е със студена зима и прохадно лято.

Население, администрация, инфраструктура и стопанство[редактиране | edit source]

Панорама с Връх Плоча и старото начално училище

То е част от община Трън /52 селища, 600 кв. км и 5520 жители/ в Пернишка област. Площ на кметство Горочевци - 13.538 km2. Телефонният код е 07735, а пощенският - 2496. Нотариалните, съдебните, общинско-административните, пощенските, банковите, болнично-здравните и стопанските структури, обслужващи района, се намират в гр. Трън /2950 жители/, а някои по-спесифични са в областния център и в София. Селото има водопровод, то е елекртифицирано и телефонизирано, има кмет, а общината се отваря винаги при необходимост. Регулярна автобусна линия го свързва през Трън и Перник със София. След Трън на пътя за границата има денонощна бензиностанция на Петрол. Началното училище което е северно над входа на селото от десетилетия е затворено поради липса на деца, а сградата му вече е приватизирана. Селската църква е особено разположена не на мегдана, а извън селото, южно от пътя на няколкостотин метра от училището.

Добър планински асфалтов път идващ от гр. Земен и ж.п. гара Земен след 18 км през селата Мрамор и Вукан свързва с. Горочевци с Международния главен път № 63 - София, Перник, Трън, ГКПП Стрезимировци /население 13 души (2005), надм.височина 830 м, пощ. код 2482, тел. код 07734, геогр. положение 42°48' сев.ш. и 22°26' изт.д./. На 15 км преди ГКПП е разклона за селото.

Днес основни занимания на жителите на селото, много от които са пенсионери, са животновъдството /отглеждат се по малко крави, овце, кози/, пчеларсвото, земеделието /добре виреят картофи/, горското стопанство /дърварство/ и лова. Канадската компания „Мартен” потвърди през VIII. 2006 г. наличие на злато в района. Ловния туризъм е традиционен, а от 90-те години се правят плахи опити и за зимен и летен селско-планински и еко туризъм, отворени са приятно кафене и малък семеен хотел „Горски рай” с 3 стаи за гости, а старата селска кръчма с дюкян на повече от 110 години продължава да работи. През 2013 година отвори врати туристически комплекс "Комплекс Горочевци", състоящ се от девет двойни стаи и три апартамента. Комплекса разполага с голям ресторант, детска площадка и места за отдих. През втората половина на ХХ в. много от жителите на селото се изселват в Трън, Перник и София. Впоследствие те продават някои от имотите си за вили на очаровани от природа, тишината и непокътнатата красота на това място на различни граждани предимно от София.

Културни и природни забележителности[редактиране | edit source]

Възрожденската църква св. Илия на мястото на тракийското селищие Буйбара и светилището на Хера от VI в.пр.хр.
Възрожденската църква св. Илия - интериор

Най-значимата забележителност в с. Горочевци е голямата възрожденска църква св. Илия от втората половина на XIX век. Тя е построена от прочутите майстори от Мрачката школа - уста Нико от с. Дивля, Пернишко и Майстор Велчо от с. Враня стена, Радомирско. Това е висока и обширна каменна едноабсидна еднокорабна черква, без притвор с нартекс от запад над който е оформена емпория, с изящни екстерьорни каменни аркатури и резби по засводените входове, в интериор с оригинелен иконостас и владишки трон, с полуцилиндричен свод покрит външно с двускатен покрив, решетките на прозорците и кръстовете над апсидата и над входа са маисторски изработени от ковано желязо. Църквата е разположена при входа на селото, на няколкостотин метра южно от пътя. Наблизо има аязмо - лечебен извор. Над двора ѝ са открити останки от стени на тракийско светилище от ломен камък.

Интересна е и споменатата кръчмата-дюкян от XIX век разположена централно в селото. Тя се ползва пълноценно от местните хора и въобще не е туристическа бутафория.

Само на 2,5 км на северозапад е най-високия връх на Еловишката планина връх Плоча (1329 м) достъпен по немаркирана пътека. От селото се открояват и два други върхва на тази планина - Голема и Малка Куровица. Директно срещу селото на изток през долината на буйната пролетно време Костуринска река е връх Попова шапка (1481 м) от Любаш планина. На юг между планинските хребети речната долина се разтваря в прекрасна панорама увенчана дълбоко в далечината със силуета на Конявската планина и нейния първенец връх Виден (1487 м). Еловишката планина е част от големия и почти неизвестен на туристите крайщенско-руйски планински масив и по специално от Милевските планини (вр. Било 1737 м и вр. Милевец 1733 м /Бандерата/), по билото на които върви границата. Тя огражда от юг котловинното Знеполе (чиято площ е 54 кв.км и е на надморска височина 750 м), на запад се простира до седловината Вълча поляна (1100 м), където минава пътя за с. Трекляно и всяка година се прави събор, пак на запад реките Мелащица /в долното си течение Треклянска, после Раянска/ – течаща на юг и Бързика – течаща на север, я отделят от планината Кървав камък (1731 м), също част от Милевските планини, а на изток Костуринската река, която като приеме водите на Раянска река след 30 км при Земен се влива в Струма, я отделя от Любаш /Ерулска/ планина.

По планинските склонове преобладава богатата дървесна растителност. От 50-те години на миналия век се залесява бор, срещат се масово дъб и бук, а често и бряст, явор, ясен, ясика, габър, липа, клен, леска, диви круши, ябълки и сливи, храстите са представени от шипки, глог, малини, къпини, трънки и др. от тревистите се срещат диви ягоди, боровинки и др. сред многобройните планински цветя се откроява цъвтящата пролетно време дива перуника.

Животинският свят поради непокътната природа също е съхранил многообразието на европейската фауна. Тук се срещат елени и сърни, диви прасета, дори мечка, прогонена от взривовете в косовската война, има вълци, лисици, зайци, който при определени условия могат да бъдат обект на лов, наблюдават се много видове птици включително грабливи и пойни, има разнообразни пеперуди и други насекоми. В Костуринската река рибата не е изобилна, но в микроязовира до с. Ярловци /на 24 км по пътя към КГПП/ може да се улови шаран, костур, бял амур, тостолоб, уклей, каракуда, червеноперка др. в река Ерма също може да се улови риба.

Редовни събития[редактиране | edit source]

параклис св. Богородица

При параклиса св. Богородица всяка година има събор, обикновено той става на празника "Голяма Богородица" - 15 Август.


Големият събор на село Горочевци се организира в първата събота на месец Август. Наименован е "Илинден", както на църквата Св. Илия, около която се е чествал в миналото, така и на Илинденско-Преобръженското възстание. В наши дни хората се събират на мегдана в центъра на селото.

История, Култура, Етнография[редактиране | edit source]

Лесно можем да си обясним името на село Горочевци като погледнем високите планини и гъстите гори, които го обграждат, но историята свързана с него надхвърля хилядолетия.

Районът на Горочевци е заселен още в неолита /10 000 - 6 000 г. пр. н. е./. В пещера между него и с. Еловица е разкрито първобитно обитание, тук са намерени кремъчен нож, стъргалка и кости на диви животни внесени от пещерните хора. Рударството в планините между Вардар и Струма възниква още в халколита /камено-медната епоха/ 4 000 - 3 000 г. пр. н. е. В старожелязната епоха /1200 - 600 г. пр. н. е./ до Трън е имало селище и две крепости в местността Бранише на Любаш /Ерулска/ планина.

В античността на мястото където и днес е село Горочевци е било тракийското неукрепено селище Буайпара, обитавано от клон на тракийските племена дентелети, пеони или агриани най-вероятно леи, трери или тилатеи. То съществувало и в римско време. Разкрити са стени на светилище от ломен камък над черковния двор и вотивна плочка на богинята Хера с надпис на гръцки. На няколко километра в Любаш планина при с. Горна Секирна и с. Душинци се намирали тракийски хориони /укрепени селища/. В региона има и тракийски могили. От 254 г. започват нашествията на готи, бургунди и други немски племена в този край. В 269 г. в битката при Ниш те са разбити и много от тях са заселени в региона. Заселването на старогермански племена и битките с тях в целите балканските земи не спира и през следващите IV и V век. В 443 г. Атила разорява бизките Ниш и София. Сред Хуните които той предвожда има основно българи и други ирански народи. От античността е известен добивът на сребро, злато и олово в тукашните планини. Край Трън са запазени попътни могили очертавали Римският паралелен път свързващ Черно море с Адриатика, известен по-късно в тази си част като Знеполския път. Той започва от Месемврия през подбалканските полета до София и от там през Враня до Шкодра, където се разклонява на юг за Драч и на север за Дубровник. Пътят и Знеполе са пазени от крепостите Земун при с. Ярловци, в античността, и Зеленград при с. Зелениград през средновековието.

За средновековието ни кара да се замислим и разполагането на възрожденската черква извън селото, на мястото на тракийският храм. Това подсказва, че е възможно върху него след приемането на християнстрото да е построена църква подържана със или без прекъсване през цялото средновековие, а респективно и селището е продължило да съществува през тези векове, защото споменът за свещеното място явно се е запазил. В тукашните планински и бедни земи пораженията от варварските нашествия едва ли са обезлюдили района. Вероятно немалка част елинизирани и романизирани траки са продължили да обитават тези земи, а до ХХ в. към тях са се прибавяли и движещите се със стадата си техни правнуци - власи и каракачани, планини и села в този край са назовани с техни етноними. Дошлите тук не по-рано от края на IV в. пр. н.е. келти, следвани от римската администрация и легионери, като тези служили по Римският път и в крепостта Земун при с. Ярловци, готи и други старогермански племена, мощните славянски вълни след V в. от н. е., започнали с аваро-славянските нашествия към Солун, а най-после куберовите и аспарухови прабъгари придошли в този край не по-късно от 806 г. когато хан Крум включва тези земи в българската държава, вероятно новодошлите, всеки на свой ред, първо са стеснявали, а след това са подчинявали и са се смесвали единокръвно със завареното население. Това обяснява упоритата съпротива на византийското завоевание предвождано от Кракра от Перник през епохата на цар Самуил 971–1018 г. Един от нетолкова успешните походите на имрератор Василй II Българоубиец в 1003 г. минава съвсем на близо, а в последвалото атнивизантийско въстание в 1040 г. на Петър Делян, местните хора несъмнено са участвали. През 1196 г. цар Асен I връща този край в новоосвободена България. Интересен документ от II-рото българско царство е Мрачката грамота на цар Иван Александър издадена в 1347 г. на манастира в местността Мрака край Земен където се споменават редица селища с добри строители „технитари” от близката околност.

Регионът пада под турска власт след завладяването на София в 1382 г. Тукашното упорито население не се предава лесно и участнва в битките срещу турците на престолонаследниците Константин и Фружин през 1403 г. и във въстаническото движение на Карпош в 1689 г. през австро-турската война 1683-1691 г. По това време действа и чета Голча войвода от с. Главановци. Тогава само в отряда на австрийския граф Шекендорф срещшу турците се бият 1500 местни селяни, но с отстъплението на австрийските войски много семейства от трънско се изселват в Банат, Трансилвания, Нови сад и Будапеща, тогава се поставя началото и на българска колониия във Виена. Междувременно в турски документи в района отново се споменават села на „булдери” майстори строители на мостове и крепости и за рудари. В Ерулската /Любаш/ планина добре е известна на златотърсачите стара мина „Злата”, а трънско е сред областите с най-богати речни златоносни наноси у нас. През вековете на робство хайдутството се развихря дотам, че в 1595 г. 2000 хайдути превземат София определена тогава за главен град на Румелия /европейската част на отоманската империя/, запазени са спомените за Бързак войвода и за хайдутина Пейо Иванов атакували турската власт през 1618 г., за Румяна войвода водила чета в началото на XIX век. За първи път за кърджалии в района се споменава в приписка от 1796 г. Авторитетът на османската власт е бил толкова нисък, че именно един ислямизиран българин родом от отстоящия на 25км Брезник, известен с потурнашкото си име Фейзи Черния /Карафеиз/, е сред най-значимите кърджалийските главатари безвъзвратно разсипали султанската власт по време на кърджалийските бунтове в края на XVIII век. През 1830 г., след Руско-турската война от 1828-1829 г., в Трънско избухва бунт, известен като "Беглишкия джубур" или Трънската буна. Бунтовниците макар само за 3 седмици освобождават Трън и областта от турска власт. През 1862 г.знеполските дюлгери взимат дейно участие в легията на Раковски, а в 1871 г. в манастира "Арх. Михаил" е основан Трънския революционен комитет начело с Димо Петричев и Гиго Пеев. Комитетът взима дейно участие в сръбско-турска война през 1876 г. В нея участват и четите на Симо Соколов и Гроздан Насалевски. Тези чети заедно с четата сформирана от Тако Пеев по-късно се бият и в Руско-турската Освободителна руско-турска война от 1877-1878 г. Трънско е център на Шопското въстание през Освободителна война, което в поддръжка на руските войски прогонва османската власт от Трънско, Брезнишко, Радомирско и Кюстендилско. Въпрек и че районът е част от Княжество България през февруари 1878 Трън е окупиран от сръбската армия. За борба срещу тази окупация е организиран таен комитет, оглавяван от Тако Пеев. През юни 1879 г. окупаторите са прогонени от руснаците.

През Възраждането в XIX век селото става добре известно със своите майстори. Те са част от трънските /знеполските/ строители и каменоделци, които сртоят не само в българските, сръбските, влашките и турските земи, но са достигали до Австро-Унгария, Персия и Египет. За сравнение ако по това време от Трън е известно, че са излизали до 200 майстори, от с. Горочевци са излизали до 100 строители и каменоделци, тази слава не е помръкнала и до днес. Тогава е построена най-голямата забележителност на селото високата каменна църква св. Илия.

След освобождинието и до средата на миналия век селото е било сравнително многобройно. Тогава са построени сградите на общината и на началното училище.

Другата страна на най-новата история на този край е вплетена в борбата срещу сръбския експанзионизъм. Историята започва със сръбската окупация по време на Освободителната руско-турска война 1877-78 г., продължава с първата битка на Сръбско-българската война на 27. IX. 1885 г. и завземането на 4. XI. на Трън от сърбите, неговото освобождаване на 13. XI. и последвалия разгром на сръбската армия, по-късно дислоцирането на части на I-ва сръбска армия през 1912 г., този път като съюзници, при започването на Балканската война, а после с отблъскването на тези вече неприятелски части от българската войска през Междусъюзническата война в 1913 г., през I-вата световна война 1915-1919 г. - отново с отблъскването и разгрома на сръбската армия, с Ньойския диктат предал част от западните български покрайнини под срърбска окупация когато границата разкъсала този край го накарала да подивее. Помнят се многото бежанци от тази окупация, но и годините на II-рата световна война, когато България си връща тези земи заедно с обширни територии на околните стари български области Цариброд, Пирот и Враня. Следва съветизираното партизанското движение в този беден край водено от Денчо Знеполски и Славчо Трънски довело до ново предаване на освободените земи на Сърбия след края войната. Драматични са събитията при отнемането на поземлената собственост и колективизацията на земята. Най-скорошните времена ще се запомнят с обира на Трънската държавна банка /клона на БНБ/ от нейния директор в началото на 90-те години и успешното му бягство през близката граница, а края на ХХв. със заемането от американска сапьорна част на трънскта болница и с въздушните боеве в небето на натовски и сръбски самолети през войната за Косово при които бе свален един американски самолет. Тогава наред със Сурдулица и други български селища на сръбска територия от натовски самолетни ракети пострадаха и тези на наша, а по-късно тревогите от битките на сърбите с албанските милиции недалеч от границата доскоро бяха актуална тема.

Пъстрия етнически субстрат от индоевропейси народи: траки, келти, римляни, готи, славяни с примеси от тюркски народи: прабългари, авари, узи, печенеги, турци който тук формират българската народност и относителната изолираност затруднвяща комуникацията на района с главните центрове са допринесли за особеностите на трънското наречие. То категорично и изцяло принадлежи към западната група на българския език, но макар да съдържа сръбски инфилтрати се отличава с някои особени форми, от шопското, македонското или кулското например, както и те се отличават едно от друго. В него са останали архаизми и форми на звателен, родителен и дателен падеж.

Още от средновековието тук се практикуват различни занаяти. Освен тези за домашни нужди водещи са дюлгерството и дърводелството, грънчарството, подобно на прочутата Бусинска керамика, рударството - от планините са вадени малки количества желязо, олово, мед и дори сребро, а местните хора уверено свидетелстват, че в миналото тук се добивало немалко злато. Това сигурно е самата истина защото до 1945 г. в района е добиван златен концентрат от чуждестрана компания, а златни жили там са открити и при геоложки проучвания през 1996 г.

До началото на ХХв. както другаде из Знеполе и Краище къщите се строяли на един етаж със „зевник” (зимник). Единици били неизмазаните и неваросани отвън жилища, но двуетажни били само някои богатските домове – а триетажни можело да се видят единствено в Трън. Това, че трънските майстори не изравняват, не терасират терена, на който строят, а обратно приспособяват къщата и я нагаждат към теренните дадености правело масовия тип къщи външно да изглеждт сякъш са легнали притиснати здраво към земята. Много къщи по дължина нямали разнообразие във фасадите, а главният елемент за екстериорно оформление бил чардакът. Но не всички къщи имат чардак. В приземните той често липсвал и затова те изглеждали по бедни и неизразителни. Център на традиционната къща е помещението наричано „ижа" т. е. това с огнището. През ХХв. започват да се строят предимно масивни къщи. Основен строителен материал е тухлата. Турските керемиди се заменят от марсилски. Увеличават се етажите, сервизните помещения навлизат в сградите. По-късно и към някои от старите жилища се построяват бани, макар че тоалетните остават в двора.

Старата мъжка носия спада към така наречената „белодрешковска носия”, защото горните дрехи се изработвали от бяла вълнена материя - бяло „бало”. Тези дрехи в Трънско се наричат „белетини”. Всъщност това са "дорамче" и "бревенеци". Дорамчето е дълго до коленете, без яка и копчета. Затова пък през кръста са завързани с връв или червен каиш в поранния период, а по-късно с колан от домашен вълнен плат, наричан „пояс”. Бревенеците -това са панталоните плътно закриващи кръста и краката. Долни гащи не са носили, а ризите са били от коноп или памук. На главите си мъжете носят черен калпак от агнешка кожа. Женската носия се отличавала със своята оригиналност и красота. Изисквала е много труд на момите. „Литакът” (сукман) е сравнително къс, безръкавен. Названието си носи от съдържанието на тъканта - вълнена лита, т.е. тънка тъкан. В горната част е изрязан, за да се облича. Встрани от разреза е мястото за гръдите "пазука". Пазуките и долната част на литака са украсени с гайтанена обтока, по-обилен или по-малък шар от металически фигурки и сърмени конци и ширити. Трънската женска носия няма престилка, литакът се препасва с дълъг и тесен колан, наречен „тканица”. Под литака има долна по-дълга риза с дантела. Това е кошуля от памук, нарича се "долняча". Момите забраждат бели и другоцветни "кърпе", а омъжените с черни кърпи. В делнични дни жените и мъжете обували „опънци” (цървули) предимно от свинска кожа, а на празник "цревие" - обувки. Всяко домакинство е отглеждало коноп, от който са произвеждали и черги, защото вълната не е покривала всички нужди от дрехи, ризи и черги. Конопените черги са назовавани "прътенячи".

Кухня[редактиране | edit source]

Традиционните ястия са характерните за района на Западна България естествено с някои местни черти. Популяна е местната "Клин чорба" в която се вари праз лук в сока от киселото зеле, обикновено се слагат и малко картофи или ориз, подправя се с лют или благ червен пипер, черен пипер и с масло. Друго местно ястие е "Горочевската баница". Тя се приготвя от кори чието тесто е направено без яйца само с чисто брашно, сол и вода . Те се поливат обилно с разтопено масло. Корите се навиват като хармоника, а не в обичайния за град София вид /палачинка/, след което се навиват в тепсия, която се поставя в подница /направен от пръст съд, подобен на тава/ под връшник до огнището и се засипва с жарава и пепел. Консумира се с кисело мляко. "Зелник" е друго традиционно тестено ястие за село Горочевци. След като се разточат корите за Горочевската баница, по познатата по горе технология, тепсията се застила с една голяма кора, в средата и се слага плънка от листата на лапад, цвекло, коприва, кисело мляко и брашно и се покрива с друга кора. След това останалите кори вече навити се редят около плънката до залълване на тепсията. Пече се в подница под връшник. В района от древни времана е разпространено пчеларството и медът е продукт добре познат в местната кухня. Естествено тук се вари и силна ракия, обикновено от джанки и други плодове, внлючително горски, това ѝ придава неповторим аромат.

Външни препратки[редактиране | edit source]